— Нямам бог — като че сами излязоха думите от устата ми, след като помислих, че най-добре за мен ще бъде, ако кажа истината.
— Нито един от многото? — пресегна се той и ме погали по бузата. — Сигурен ли си, Маху? Нито Сет или Монту? Изида или Птах? А защо нямаш бог? Ако повториш думите си в Дома за обучение…
— Ще ям бой — отговорих му направо, тъй като виното се бе качило вече в главата ми: лицето ми бе пламнало, а езикът ми бе станал по-дебел и по-тежък.
— И така, нямаш свой бог? — примига Забуления. После извади малко красиво ковчеже от смокиново дърво, обшито с медни ленти, със златни и сребърни инкрустации в ъглите, постави го внимателно на масата и отвори капака. — Маху, ето ги боговете — извади малко статуи на всички големи божества на Египет, но… без глави: Озирис, Изида, Анубис, унищожителя Сет, войнолюбеца Монту. — Нищо повече от джунджурии! — претегли в ръката си две от статуйките. — Гипс и камък. Знаеш ли, че онези ми се присмиват? — само за миг лицето му се промени. Сега не бе приятно с щръкналата напред уста и полузатворените, пламнали очи. — Говоря за бръснатите тикви. За онези малоумници жреците, които са казали на баща ми да ме отдели от останалите. Ето защо съм тук, Маху — хвърли той статуйките в ковчежето.
Изкушавах се да го попитам за това, което бях видял днес сутринта на горската поляна, но предпочетох да замълча. Изведнъж настроението му се промени:
— Хайде, изяж всичко пред себе си.
Пристъпих към изпълнение на заръката му, докато той пълнеше чашата ми. Тази странна личност с внезапно менящи се настроения започваше да ме плаши. От време на време разговаряше с мен открито и едва ли не като равен с равен, но после млъкваше рязко и се обръщаше встрани, сякаш до него седеше някой, когото не виждах. Хранеше се бързо, но внимателно и прилично, обърсвайки устни с пръсти, които почистваше веднага със салфетка. Питаше много и задаваше въпросите си бързо. Влизал ли съм в Дома на войната? Какво чувствам и какво правя, когато лягам с момиче? Кои от момичетата са ми приятели? Ходил ли съм някога на гости у леля ми? Той изпадаше в много лошо състояние на духа при всяко споменаване на жреците. А аз се борех с дрямката и с неопределеното усещане за потиснатост. Когато свършихме да се храним, Забуления се облегна на стената.
— Маху, да ти кажа ли една тайна? Брат ми Тутмос има добро сърце — махна с пръст към мен. — Доволен съм, че го уважаваш. Скоро ще си тръгнеш — завъртя пръстена на ръката си, — защото наближава времето, когато идва майка ми. Ще й кажа за теб, но ще я помоля да не го споделя с баща ми. Великолепния — промени се гласът му, пропит от дълбок сарказъм — не обича никак да чува името ми. Ако навремето бяха изпълнили желанието му, щяха да ме удавят веднага в Нил. Майка ми е била на друго мнение. Тя казва, че съм докоснат от боговете. С нея имаме свои тайни…
— Но ти не вярваш в боговете, нали?
— Вярно е — каза тихо Забуления. — Поне засега е точно така. А ти, Маху, вярваш ли в магии?
— Знам някой и друг номер.
Забуления се изкикоти, но мигом затули уста с пръсти.
— Е, сега е най-добре да си тръгваш — свали той ръка от устата си, а после я протегна и прокара пръст по устните ми. — Маху, днес те видях и ти желая доброто, Павиане от Юга. Някой ден пак ще се срещнем.
Втора глава
Макар и кратка, срещата ми със Забуления беше поразителна. Питах се дали ще се случи нещо, но никой не отвори и дума за тайната ми визита, нито пък получих съобщение от Павилиона на мълчанието. Срещата ми съвпадна с факта, че Децата на Кап (въпреки че вече бяхме младежи) бяха все по-често включвани в живота на двореца Малгата, тъй като престолонаследникът Тутмос навлезе в периода на възмъжаване. Думите на Забуления събудиха интереса ми към родителите му, които досега бях зървал отдалеч; вече се вслушвах жадно в слуховете. Старият Уени, който ставаше все по-зависим от гърнето с пиво, беше чудесен извор на всякакви истории, стига да бе още трезвен. Тъй като хенкет — пивото от ечемик, бе престанало да го задоволява, той се прехвърли на сернет — тъмно плътно пиво, което скоро отвеждаше човек в компанията на богинята на пиянството Хатор. Често ходех при него в сянката на една маслинова горичка близо до усойния водоем, за да си говорим. Той прилягаше, притиснал гръб към някое дърво, и поставяше в скута си кошница, пълна с чеснови наденици или печено пиле с гъст сос от целина.
— О, да — преглъщаше, като ми намигаше, — Великолепния няма как да не е благословен от Амон, след като има харем — произнесе неуверено думите
— Тя откъде е?
— Не е чуждоземна. Фараоните се женят винаги за чужди принцеси, но Великолепния е бил очарован от нея още в дните на своята младост. Хубавицата Тийи — тръсна глава той. — Маху, тя е била наистина прелестна. О — мигом се запъна, — още е такава: дребна, но с безупречно тяло, странна червеникава коса и великолепни бадемови очи. Ако беше котка, щяха да светят в тъмното.
Направих му знак да млъкне. Наистина е странна промяната, която може да настъпи в отношенията между ученик и учител. Уени ставаше все по-зависим от мен. Останалите го дразнеха или му се подиграваха, но аз разговарях по-внимателно с него и използвах подаръците от леля Изития, за да му купя някоя и друга кана с пиво. Изпълнявах поръчките му за това или онова. С годините растеше и хитростта ми. Станах лукав като мангуста: все повече си служех с него, за да научавам още и още за Малгата. Веднъж Хоремхеб ме учуди и стресна. Бях подхвърлил шеговита забележка за един сановник при двора. Тарторът на групата ни се приведе, за да върже сандала си, ала някак си твърде близо до мен и прошепна:
— Песоглавецо от Юга, внимавай какво говориш. И дърветата имат уши.
Запомних много добре това предупреждение.
— Какво още за господарката Тийи? — върнах Уени към разказа му.
— Господарката Тийи — поклати глава пиянски той. — Щедра на ласки е Великата съпруга на царя и Любимка на Нехбет. Тя е от Ахмин, на стотици километри на север в деветия ном26 на Египет, където се прекланят пред бога на мъжката плодовитост Мин. Там е била жрица. Говори се — приближи той лице към мен, — че е по-умела в изкуството на любовта от цяла армия проститутки.
— А харемът? — настоях аз.
— Повече за показ, отколкото за друго — Уени махна с ръка, все едно гонеше муха, — макар да върви слух, че вкусовете на Великолепния се променят и се развиват с напредване на възрастта. Той обича да гледа как някои от жените му танцуват, докато други го галят.
