— Ами децата на Великолепния?
Уени бе достатъчно хитър, за да разкрие някой притулен скандал.
— Ами ти знаеш за принц Тутмос — погледна ме с крайчеца на окото си, — а има и няколко дъщери — после се взря в мен със замъглен поглед и обърна разговора към скорошното ми влизане в Дома на войната. — Моите дни ще свършат, а твоите ще започнат — добави той мрачно. — Ще ми бъде мъчно, когато си тръгваш, умното ми гъсоче! — разбира се, последното бе намек за изчезването на онази гъска.
Около два месеца след срещата ми със Забуления Тутмос събра всички и обяви, че остава в Големия дом при нас, но постъпва в Дома на войната под надзора на мъдрия Хотеп — близък приятел и съветник на баща му. Хотеп беше същинска легенда за човек без благородническа титла от Атрибис в Делтата, който се бе издигнал твърде високо в Царския кръг. Той надзираваше всички строителни работи на Великолепния от Голямата зелена вода до отвъд Третия праг — храмове, статуи, олтари, дворци и обелиски, издигнати до един за славата на Амон Ра и сина му Аменофис Великолепния. След седмица пристигна Хотеп. Висок, със слабо лице с черти на патриций, той сигурно бе минал отвъд шейсетото си лято. Бе облечен като жрец, с обръсната глава и без нито едно украшение. Придружаваше го полковник Пера на подразделението на Марианноу (Храбреците на царя), преведено от Полка на Сет, който се оказа едър млад мъж с набито тяло и грубовато лице на професионален атлет и борец. Той щеше да ни бъде учител и наставник във военното изкуство. Уени бе оставен встрани на обичайната му пейка и му бе разрешено да пие пиво. Хотеп ни събра във вътрешния двор и се качи на една пейка след кратка церемония. Държеше в дясната си ръка малко ветрило, с което барабанеше непрекъснато по бедрото си. Известно време стоя изправен, оглеждайки поред всички ни.
— Аз — започна той с убедителен глас — съм наистина безупречен писар. Първият, който пресметна всичко в Томери. Вече съм записан в божествените книги. Изучавах казаното от Тот. Успях да проникна в тайните на боговете и овладях всичките им мистерии. Бяха ми обяснени подробностите на всичко, свързано с тях. Надзиравах изработването на статуите и лично отговарях да има прилика с образа на царя, издялан върху камъка. И никога не повтарях вече направеното. Така че изобщо не е имало друг като мен от основаването на Двете земи — мъдрият Хотеп направи пауза, усмихвайки се. — Заклел съм се пред Маат, богинята на правдата. Винаги говоря истината. И защо казвам всичко това? Вие сте чедата на Кап. Скоро ще постъпите на служба при Божествения. Ще работите в Дома на веселието, а волята на Божествения ще бъде удоволствие за вас. Ако следвате напътствията ми, ще се радвате на истинското му благоразположение. Разбирате ли?
Коленичихме пред него и се поклонихме с най-голямо уважение, притискайки чело в прахта.
— Добре тогава! — слезе от пейката Хотеп.
После полковник Пера ни нареди да станем и ние изпълнихме бързо заповедта му. Хотеп се разходи пред редицата ни, спирайки от време на време, за да заговори някого от нас. Застана и пред мен и ме чукна леко по бузата с ветрилото си:
— Ти си Маху, синът на Сеострис.
— Да, господарю.
Денят бе горещ; слънцето се бе вдигнало нависоко, а и бяхме заети с обичайните упражнения, преди да пристигне Божият отец. Бях потънал в прах и чувствах как поредното ручейче пот се стича по лицето ми.
— Баща ти бе добър войник.
— Да, господарю.
— И си племенник на Изития с прословутата й мухогонка — зърнах израза на цинично забавление в погледа му и се запитах дали и той не е бил сред клиентите на леля ми и „ключ“ за приемането ми сред питомците на Кап. Хотеп се приближи съвсем до лицето ми и прошепна тихо: — Песоглавеца Маху, момчето, което познава добре пътищата около двореца и умее да се промъква между дърветата като сянка… — изстинах и на мига си спомних за думите на Хоремхеб. Хотеп ме шляпна отново по лицето и провери: — Е, Маху, имаш ли да кажеш нещо?
— Този, който плюе към небето — цитирах пословицата, — ще намери плюнка на главата си.
Хотеп се ухили и попита отново:
— Значи няма какво да кажеш, така ли?
— Присъствието ви тук е чест за мен, още повече че благоволихте да ми обърнете внимание.
Усмивката му изчезна.
— О, Маху! Бъди спокоен, отдавна си прицел на вниманието ми.
Той спря и пред Собек, който бе до мен. Този път заговори по-високо. Собек бе станал хубавец с чаровна усмивка, атлетично тяло и златист тен, по когото въздишаха всички момичета, а и Майа, копнеещ за него като нещастно влюбена прислужница.
— Собек — подхвана Хотеп и мигом проумях, че всъщност говори на мен, — знаеш ли онази история за Вавилон?
— Коя история, господарю? — притесни се другарят ми.
— За царския харем. Когато царят умре, го погребват в дълбоко изкопана яма. Онези, които са му служили отблизо, за да го последват към Далечния хоризонт, сами изпиват отрова под звуците на сляп арфист, който също потегля с покойния на Запад… — Хотеп ме погледна бързо. Продължих да се взирам право напред. Полковник Пера се бе върнал по редицата, за да поговори с Хоремхеб. Хотеп продължи: — Не може да не си чувал тази традиция, нали, Собек? Затова, ако искаш да бъде запазено приятелството ти с всеки дом, в който си влязъл било като гост, било като брат и приятел, каквото и да сториш, никога не се доближавай до жените — и той почука Собек по гърдите. — Запомни това, което ти казах.
— Да, господарю.
След като ни освободиха, дръпнах Собек настрани:
— Предупреждаваше те.
— Не, заплашваше ни — засмя се той. — И мен, и теб.
— Значи трябва да внимаваме — сграбчих го за рамото, но не махнах ръката си дори след като той ме погледна. — Сред нас има шпионин!
— А ти как си го разбрал? — трепнаха игриво клепачите на Собек. — Какво ли са научили за теб? — тупна ме той шеговито по бузата и се отдалечи.
Оттук нататък започнах да се вглеждам с безпокойство в останалите. Собек дори не помисляше да крие любовните си подвизи, но Хотеп намекна ясно за нещо повече от пореден флирт с някое момиче от кухнята. В моя случай нещата стояха различно. Мислех си, че никой не знае за срещата ми със Забуления. Тогава си спомних за притаяването ми на горската поляна. Но по какъв начин Забуления е можел да знае за присъствието ми там? Дали той и хората от ескорта му имат толкова зорки погледи? Или е бил предупреден, че някой го наблюдава? В онова утро, когато ме отведоха в Павилиона на мълчанието, всичко бе вече подготвено, сякаш самият той ме бе чакал.
Идването на Хотеп донесе и други промени — нещо като ускоряване на темпото, отмервано от барабанен бой. Чедата на Кап винаги бяха част от празничните тържества — Заминаването на Озирис, Деня на опиянението, Опет, Празника на долината и Фестивала на хубавата среща. Всеки път тези изключително важни чествания бяха свързани в представите ни с много храна — кръгли, триъгълни или дълги самуни хляб с изобилие от яйца, масло и мляко, сочни пъпеши, нарове и ароматно грозде, прясно изпечено месо от газела или сърна, придружено от най-фините вина — Иреп Нефер или Иреп Маа. Не спирахме да ядем и да пием, докато коремите ни не се издуеха до пръсване; дегустирахме всички вина, обилно подправени с мед, есенции, смирна и масло от шамфъстък. Всеки път преяждахме с обилната плячка от царските кухни. Спирахме само за да повторим стиховете, които бяхме научили от Уени като заръка към Богинята на опиянението:
