Полковник Пера погледна към Хоремхеб, който сви рамене равнодушно.
— Желанието ви е заповед за мен.
Забуления се обърна и закрачи в тъмнината.
На сутринта полковник Пера замина. Той, придружаващите го четири колесници и тичащите след тях воини нактуа тържествено се отдалечиха от лагера. Разтревожен както винаги, Хоремхеб изрично настоя бивакът ни да остане в бойна готовност. Помислих, че си придава важност, затова останах много изненадан от намесата на Забуления, който подкрепи желанието на тартора ни. Когато дневните часове започнаха да се трупат, безпокойството завладя постепенно и мен. Късно следобед един от дежурните наблюдатели извика, че Пера се връща. Отидох при Хоремхеб на защитната линия. Колите от входа бяха дръпнати назад, когато колесниците излязоха от облака прах с тичащите редом с тях мъже.
— Добре, че всичко свърши — въздъхна Пентжу. — Сега да благодарим на боговете. Службата ни при фараона приключи и дойде време да се връщаме вкъщи като герои и завоеватели.
Останалите се пръснахме, а Хоремхеб отиде към портите, за да посрещне полковника. Бях стигнал до водоема, където исках да наквася устата си, когато бе даден сигнал за тревога. Изтичах на пътя. Хоремхеб крещеше нещо и товарните коли бяха върнати на предишните им места, но колесниците бяха успели да влязат в лагера. Настана истински кошмар. Водачът бе не от нашите, а кушит, надянал украшението за глава и униформата на полковник Пера. Към всяка колесница бе вързан бодлив храст, който бе вдигнал прахоляка, скрил изненадващото нападение. Пера и останалите сигурно са били избити, а колесниците и униформите им помогнаха да проникнат в лагера. Предупрежденията на Хоремхеб ни помогнаха донякъде. Рогове от раковина и тръби свиреха оглушително. Всички бяха вече готови да се бият, но проникването на кушитската пехота в лагера доведе до кървави ръкопашни сблъсъци между дърветата. В първата колесница бяха само двамина, но в следващите имаше много повече воини. Възцари се бъркотия — това бе не сражение, а отделни схватки, в които ние отблъсквахме нападателите стихийно и без ред. Спокойната доскоро вода на езерцето почервеня от кръв. Търкаляха се трупове, преобърнати коли, разпилени съдове и захвърлени оръжия. Малка група кушити стигнаха до коневръзите с явната цел да избият оседланите ни коне и да ни отрежат пътя за бягство.
Положението бе овладяно благодарение на Хоремхеб, който построи фаланга от частта Менфит и поведе бойците напред, за да разчисти лагера от нахлулите врагове. Аз също се сблъсквах един след друг с тях, нанасяйки удари с меч, боздуган или което и да е оръжие, попаднало ми подръка. Някакъв кушит, който току-що бе пронизал един от жреците ни, се промъкваше край близкото дърво с копие в едната ръка, но с леко смъкнат щит в другата, оголвайки корема си. Свих се, връхлетях и забих кинжала си дълбоко в него, след което отметнах тялото му и продължих напред. Зърнах Пентжу под една товарна кола; очите му бяха пълни със сълзи. Кипежът на схватките поутихна. Докато се препъвах и търсех меч, забелязах, че при шатрата на Забуления няма нито един пазач, сякаш всички бяха получили заповед да напуснат поста си. Отметнах свободната страна на шатрата и влязох. Забуления бе коленичил в опит да навлече кожената си пола, премятайки ремъците между пръстите си. Чух шум и се обърнах. Бяха влезли двама кушити. Те се разделиха с вдигнати щитове, местейки копията в удобна за атака позиция. Видях встрани хопеша на Забуления и стиснах дръжката му с две ръце. Единият кушит се приближи; бе неспокоен и напредваше с щита си. Скочих и го отхвърлих встрани; другият бе приклекнал и посегна да ме намуши с копието, но не уцели. Хвърлих се напред и отсякох ръката му под лакътя. Мъжът залитна с изкривено от болка лице и шурнала кръв от раната. Мигом се обърнах към другия, който се изправяше със залитане. Извъртях хопеша и острият му като бръснач резец потъна дълбоко в главата му, отсичайки скалпа. Ревове и писъци изпълниха шатрата; топла кръв оплиска краката ми. Пристъпих напред и нанесох сечащи удари в гърдите на кушита. Бях вир-вода.
— Маху, той е мъртъв! Мъртъв е.
Спрях да удрям, задъхан като плувец след продължителна борба с бързотечна река. Забуления бе коленичил до мен. Кушитът, чиято ръка бях отсякъл, трепереше с изцъклени очи и ломотеше нещо на език, който не разбрах. Забуления се отмести и клекна до него, кимайки леко, сякаш бе проумял всяка изречена дума. Вдигнах меча си, но Забуления ми махна със забранителен жест. После заговори тихичко на мъжа, като че онзи не трепереше с влудени от страх очи, а кръвта му не изтичаше като вода от счупена делва. Бойното ми опиянение отлетя. Кушитът с отсечената горна част на главата лежеше извърнат леко на една страна с множество рани по гърдите. Коленичих до него и стиснах дръжката на ножа си. Забуления продължаваше да говори тихо на другия. Очите на мъжа се обърнаха назад, а езикът му сякаш бе надебелял. Той повтаряше едни и същи думи:
—
— На египетски е — усмихна ми се Забуления. — Продължава да повтаря същите три думи. Слушай.
Мъжът, който се бореше болезнено за всяко вдишване, не спря да ги изрича, притиснат като от кошмар и без да осъзнава къде се намира:
—
— Вземи кошницата на Ра — опитах се да преведа. — Пълна безсмислица.
— Не произнася правилно думите — усмихна се отново Забуления. — Иска да каже
— Е, вече няма значение.
— Не, няма — Забуления вдигна кинжала си и преряза гърлото на кушита.
Четвърта глава
Небето трещи, земята трепери и ти си причината.
Трапезарията в резиденцията бе преустроена за случая. Художниците изрисуваха умело по стените привличащи погледа батални сцени в тъмносини, тъмночервени и златисти тонове, които показваха славните дела и смелостта на Бойната единица на Хор. Нашите щандарти, на които бе изобразен Слепия завинаги, но Всевиждащ Хор, стъпил победоносно върху паднал кушит, стояха опрени на стената от двете страни на голямата врата. Бяхме се разположили на възможно най-меките възглавници пред неголеми маси, по които маслените лампи от алабастър и ароматизираните свещи разпръсваха мрака. От другата страна в редица стояха красавиците от храма на Изида — с богато ароматизирани перуки, плътен зелен туш над клепачите, тихо подрънкващи гривни по китките и проблясващи скъпоценни камъни в украшенията по ушите и пръстите. Наричаха ги Божите ръце. О, наистина отговаряха на името си! Бяха покрити с ленени воали, които само засилваха желанията, без да скриват нищо от неустоимите им прелести. Служеха за нещо като жив химн за възхвала на героите от Бойната единица на Хор. В другия край на залата кошници с цветя и съдове със смирна и канела изпълваха въздуха с чудни аромати. До тях имаше музиканти с лира, арфа, флейта и обой, които тихо свиреха омайна мелодия.
На централното място в залата бяха седнали Хотеп, Забуления и престолонаследникът Тутмос в празнични роби и уханни перуки. Забуления бе пил много, изглеждаше отегчен и подмяташе вяло храната пред себе си — крехки късчета свинско, говеждо, пилешко и патешко месо. Сегиз-тогиз потропваше с нокти по сребърната си чаша. На врата му се поклащаше Огърлицата за воинска доблест за убитите от него двама неприятели при военна кампания.
След като двамата кушити умряха в шатрата, аз се втурнах обратно във вихъра на сраженията. Сега това ми изглеждаше толкова отдавна… И ето ни тук — да ни забавляват като награда за храбростта ни. Момичета с пламнали очи, полуголи хубавици с потропващи кастанети по китките и глезените се извиваха пред очите ни в изумителен танц, разпалвайки страстта дори и у Майа, който иначе не сваляше от Собек
