Пред очите ми изплува образът на Нефертити:
— Може и да имам… — отговорих тихо.
— Поискаха да им върна статуята — продължи Собек, сякаш не ме слушаше, — но бях толкова пиян, а Нейтас — така изплашена и ужасена, че не успя да ми каже: сега не знам къде е останала — той се изправи, дойде до мен и сложи ръце на раменете ми, преди да попита: — Маху, бях ли добър твой спътник и другар?
— Да, Собек.
— Я се погледни. Черна твърда коса и дълбоки живи очи, като на маймуна… Ще ми помогнеш ли?
— Как? Нима имам някакво влияние?
— Ами статуята? Намери статуята и направи това, което можеш!
Когато се върнах в резиденцията, беше вече късен следобед. Приседнах във входната галерия с колони и се опитах да си припомня нещата около Собек и любимата му. Нямаше никакво съмнение, че са били издадени. Присъдата е трябвало да бъде колкото бърза, толкова и страшна. Великолепния не би искал да излага на показ измяната на едно от своите Царски украшения.
Погледът ми бе привлечен от едно смокиново дърво в отвъдната страна на резиденцията; то ми напомни за градината на леля Изития и за пеещата под дървото Деди, която извади от земята чирепчето с надрасканата от леля ми клетва. Отидох в маслиновата горичка. Двете клетки бяха вдигнати, но отвратителната миризма на смърт се бе запазила; по тревата се виждаха петна от кръв, а тя бе смачкана от колелата на колите. Запитах се къде бих завел любимата си, за да се усамотим за ласки и целувки. Влязох навътре в горичката. Търсех подходящо засенчено място с мека трева, което да не е много далече от пътеката посред нощ, когато двамата потайни любовници не биха посмели да ползват маслена лампа или да тръгнат със запалена факла. Малък поток прекосяваше горичката и се вливаше в неголямото близко езеро. Най-после го видях. Тревата беше плътно засенчена от гъстите клони на кичесто маслиново дърво. Навярно влюбените бяха пили вода от потока… Зърнах трогателни и абсолютно сигурни следи от престоя им тук — пръснати ситни мъниста и омачкана ленена кърпа с още запазено приятно ухание. От другата страна на маслиновото дърво разрових меката пръст и измъкнах статуята.
Накичен с всичките си отличия, сутринта се изправих пред портите на Павилиона на мълчанието. Имри ме пусна да мина във вътрешния двор. Видях разпрегната колесница и паланкин наблизо. Сърцето ми подскочи. Нефертити ли бе дошла отново?
— Господарят ми е с майка си и с Хотеп — обясни Имри.
Отвъд защитния пояс на смокинови дървета се издигаше неголям павилион в ярки цветове. Стенните плоскости около входа бяха издърпани встрани, за да влиза слънчева светлина. Забуления бе седнал до масата с майка си от дясната и Хотеп от лявата му страна; той се смееше и говореше, посягайки към сребърните съдове с храна пред него. Имри ми каза да почакам, мина напред и коленичи, като сведе чело до земята. Разстоянието не ми позволи да чуя думите му. Забуления не му обърна внимание, а се вгледа в мен с леко доловима усмивка. Имри ми махна с ръка да отида при тях. Забуления ми подхвърли възглавница, на която да коленича. Изразих почитта си по протоколно установения ред. Хотеп вдигна чашата си, сякаш да прикрие долната част на лицето си. С крайчеца на окото си зърнах пълния с любопитство поглед на царицата и приведох глава още по-ниско.
— Много добре, много добре, Песоглавецо от Юга — разсмя се Забуления. — Сега може да вдигнеш глава и да видиш лицата ни.
Погледът ми се спря най-напред върху царица Тийи, която бях виждал само отдалече. Беше средна на ръст и доста слаба, но със стройна и елегантна фигура. Беше облечена в снежнобели дрехи, на раменете й бе наметнат бродиран шал, а на врата й просветваше гердан от карнеоли. По китките и пръстите й проблясваха разноцветни скъпоценни камъни. Но погледът ми се задържа върху лицето й — много женствено и с изразителни насмешливи очи, плътни устни, леко присвити в ъгълчетата. Не носеше перука. Косата й бе грижливо сресана и прибрана в меко искряща перлена мрежичка. Тя сложи внимателно в устата си късче месо.
— Сине, това ли е онзи, за когото стана дума?
— Да, той е. Син е на Сеострис, достоен командир на мезаите… — изгледа ме с почти злобен присмех и попита: — Павиане, защо отъпка градинската ми пътека? — думите му бяха язвителни, но гласът му прозвуча меко. Поклоних се отново. Той запротестира: — Стига вече, достатъчно формалности! Ще ми причиниш стомашни болки с твоето кланяне. Нали именно заради това не мога да понасям жреците… — за миг спря и довърши: — И павианите.
— Приятелят ти е арестуван — свали чашата си Хотеп. — Собек ще висне на Дървото, заслужил си го е, наглецът! — изхихика сподавено Божият отец.
Забуления цъкна и врътна глава в знак на неодобрение, но аз долових, че той и майка му възприемат провинението на Собек по-скоро като забавна случка.
— Момичето е мъртво — промълвих.
— Така и трябва да бъде — прозвуча със съвсем слаб акцент, но рязко гласът на Великата царица. — Когато пиеш от виното и ядеш от солта на царската трапеза, нямаш право да ги споделяш с простосмъртните.
— Смъртта й бе твърде жестока — отбеляза Забуления. — От тялото й бяха останали жалки кървави дрипи. А котката бе убита със стрели… — Тийи го прекъсна с рязък жест, че е чула достатъчно. — Е, след като не си дошъл заради момичето — подразни ме Забуления, — следва да си тук, за да искаш нещо за Собек, а?
— Господарю, снощи сънувах сън… — подхванах. Усмивката помръкна по царските лица. — Бях слязъл до Нил, а придошлите води бяха тъмни. Небето бе станало червено и разбрах, че предстои посещение на някой бог.
— Наистина ли? — наклони Забуления глава, а по необикновеното му лице се появи мнимо учудване.
— Продължавай! Какво стана в съня? — настоя царицата.
— Видях как водите се разделят, за да изскочи огромен крокодил, яхнат от Чакалоглавия… — при тези думи Забуления сведе глава, за да прикрие смеха си, ала лицата на Тийи и на Хотеп останаха мрачни и строги. — Каза ми къде мога да намеря статуетката на Ищар — продължих стремително. — Трябваше да я изкопая, да я върна на Великолепния и да помоля за прошка за греховете на Собек…
— И ти я извади от земята, разбира се — продължи да държи Хотеп чашата си в едната ръка, докато размахваше енергично другата.
— Точно така: в маслиновата горичка, където двамата са се срещали… — извадих статуетката от широкия си платнен колан и я вдигнах; тя заблестя на светлината.
— Могат да задържат и тебе — лениво отбеляза Хотеп. — Току-виж те обявили за съучастник…
— Тогава, ваше превъзходителство, ще потърся свидетели, които ще потвърдят, че нямам нито приятели, нито съучастници.
Забуления насочи към мен дълъг пръст, който беше толкова тънък, че ми напомни за нишка от паяжина.
— Намерил си статуята, а? Остави я ей там, на стъпалата.
— А защо дойде тук? — запита ме царица Тийи. — Защо не я занесе направо в съда?
— Ваше превъзходителство, не ми се полага да погледна лика на Божествения.
— Значи, ще молиш сина ми да го стори вместо теб, а?
Не й отговорих, а обърнах поглед към Забуления. Той изглеждаше ядосан.
— Господарю, ще го направите ли? — осмелих се аз.
— Собек поруга честта на баща ми. Никому не е позволено да се подиграва с властта на фараона — размаха пръсти той. — А сега си върви и чакай.
Поклоних се до земята, наистина изненадан: трудно сдържах яда си. Мигом си припомних шатрата в Котела и двамата кушити, втурнали се с насочени копия и жадни за кръвта му. Изправих се и се оттеглих заднешком. Присъединих се към шумната група във вътрешния двор. Всички зяпаха унесени номерата на една маймуна, която много ми напомни за Бес. Престоях там около час, когато Имри се върна и ме стисна за рамото. Изправих се: хватката му стана още по-здрава.
— Ама и ти си един! — рече той. — Не е лесно да ти надене човек въжето на шията! — внезапна
