достойнство и двата народа се заклели един друг с пакт за вечно приятелство.
Баща ми си останал мезай и в мига, в който хвърлил семето си. Воин по рождение, той не се занимаваше с мен. Спомените ми за него са смътни: як мъж с бръсната глава, облечен с кожена пола и връхна къса дреха, обут с цели походни обуща, препасан с военен ремък и с окачен колчан със стрели на гърба. Горд със службата си за фараона, той получил Златна огърлица за воинска доблест едновременно със Сребърни пчели13 за храброст, след като избил врагове в пряк ръкопашен двубой на бойното поле. Още пазя тежкия златен гердан и малката брошка с изображение на рояк пчели. Спомням си го да ми показва своя хопеш, извития меч, с който се е сражавал срещу Хората с деветте лъка — всички неизброими неприятели на фараона, които завиждат на Египет за несметните му богатства и не откъсват лакомото си око от плодородните земи и хубавите градове.
От време на време баща ми идваше да ме види, но винаги пътьом. Той клякаше и се вглеждаше в мен със студените си очи, присвити винаги от постоянното взиране в жегата и прахта на Червените земи. Бях самотен, откакто се помня. Живеех при сестрата на баща ми Изития — жилеста жена със сурови черти, остър поглед и хаплив език. Нямаше деца. Мъжът й бе заминал някъде на Север по търговия и бе забравил да се върне. Ала бе оставил Изития в доста добро материално положение като собственица на представителна извънградска къща, опасана с висок дебел зид. Спомням си как играех на стъпалата пред входните порти, украсени със сини и охрено червени палмети14.
Твърде рядко излизах вън от градината. Обикновено стоях на покрива недалеч от хамбарите, облегнат на решетестата преграда, вдигната по парапета за по-голяма сигурност. Не мога да кажа, че Изития се безпокоеше особено много за мен. Тя беше студена жена. Единственото същество, към което бе привързана, бе грозната салукска хрътка Сет — свиреп пес, обучен на всевъзможни команди. Породата му бе рядкост в онези времена. Той неизменно следваше Изития, стиснала ветрилообразната си палка мухогонка. Леля ми ненавиждаше мухите и мишките. Всяка дупка и всяка пукнатина, от която можеха да се появят вредни гризачи или насекоми, плътно се запушваха и се омазваха с котешка лой. Спомням си я седнала в любимото й кресло с висока облегалка и с резбовани като лапи на пантера крака с мухогонката в ръка. Креслото бе като естествено продължение на стопанката си — самата Изития приличаше досущ на пантера с тясно присвити очи и изтеглена напред брадичка. Никога не ме удряше, но понякога ме сграбчваше и ме разтърсваше. Тя имаше свой личен живот. Клиентите й идваха само нощно време — най-често жени с молби за различни лекарства, но понякога и мъже. Тогава до слуха ми долитаха приглушени викове и звуци от бой, но не мога да кажа дали причината бе болка или удоволствие.
Слугите на Изития бяха шемшу — лични роби, които носеха нашийник с посочващ статута им йероглиф — папирусова рогозка, навита на пръчка. Страхът им от леля ми бе равен на моя — както от острия й език, така и от постоянно размахваната палка мухогонка. Имаше и неколцина роби — бекоу, пленени по време на война, които бяха принуждавани да работят в градините, а за отплата живееха в сайванти, негодни дори и за добитъка. Веднъж двама от тях избягаха. Баща ми тръгна след тях и ги залови, но те така и не се върнаха. Власт над тях имаше Апи, който беше уедпоу — управител, тъп като вол и също толкова предан.
Несъмнено Изития бе богата. В трезорите й имаше съдини, оформени като вази и пълни с разни масла и мехлеми. Всичко бе прибрано в плътно затворени сандъчета с абаносов фурнир и сребърен варак. Не мога да кажа дали баща ми дори подозираше истината за сестра си и дали се досещаше за притаения силен страх, който бе насадила у мен. Понякога нощем и обикновено преди някой предвещаващ зло ден Изития заставаше в портика15 и цитираше смразяващи кръвта стихове от „Книга на мъртвите“. Оградена от казани над горящ огън, тя пръскаше в околния мрак масла и всевъзможни сухи треви, а Апи стоеше в сянката зад нея. Вдъхващият ужас глас на Изития подемаше в нощта:
Една нощ дори я съзрях в градината — клечеше над тава с разжарени дървени въглища и току-що хвърлени отгоре треви с вдигната нагоре пола, а устата й мълвеше страшни проклятия. Практикуваше хек — магията на мрака. Затова живееше в постоянен ужас от аатару — онези зли духове от Запад. Само боговете знаеха какво бе скрито в миналото й, а душата й сигурно бе натежала от много злини и нечистотия. Рядко се обръщаше към мен, освен когато ми цитираше мъдрости за нуждата от спокойствие и сигурност.
Доста по-късно от дневниците й разбрах, че бившият й съпруг е бил офицер. Може би просто се е страхувала от хаоса, съпътстващ всяка война. Понякога се опитвах да я питам за майка ми, но тя ми нареждаше с бърза и пресилена усмивка да не нарушавам спокойствието й. Когато я питах за раждането ми, скачаше като котка, подгонила някое злощастно мишле:
— Родил си се между двайсет и третия и двайсет и седмия ден, така че трябва да се пазиш винаги от змии и крокодили.
Сега си давам сметка колко права е била! Питах я кой бог ми е покровител. Коя божествена сила е бдяла над раждането ми? Тя доближаваше лице до мен и ми отговаряше с подигравателна печал: „Какви чудни въпроси задаваш, Маху. И отговорът им е странен: никой бог.“ Да, колко права се оказа отново!
Редно е спомените ми да са изпълнени със свежи ухания от чиста къща с бани, тоалетна с керамична облицовка и спални с приятни декоративни изображения. Въздухът там бе наситен с аромат на хвойна, кайсия и кедър, както и на много тамян — прекрасното благоухание на боговете, — изгарян в лъжици, чиито дръжки бяха резбовани като човешки ръце до лакътя. Храната бе обилна — натрупана щедро в тръстикови чинии. Но така и не мога да си спомня нищо мило и приятно. Нито веднъж не ни гостуваха деца. Образованието ми беше съмнително. Първият изписан от мен йероглиф беше себхет — затвор, оградено с високи дувари място досущ онова, което представляваше животът ми в момчешките години. Баща ми идваше от дъжд на вятър и ни отвеждаше с леля ми през Нил в Некропола.
— Това е Уасет — пошепваше баща ми. — Градът на фараона. А от тук можеш да видиш… — и ми изреждаше храмовете, но аз не го слушах. Защото единственото, което чувствах, бе удоволствието от близостта му. Накрая екипажът се приготвяше за акостиране в Големия пристан, над който се извисяваха острият връх, наречен по името на мрачната богиня Мерецегер, както и острите скални зъбери, чийто цвят се променяше толкова рязко със залеза. Те се издигаха над Града на мъртвите, Долината на знатните, Долината на царете и всички останали места, където почиваха мъртвите.
Най-после излизахме от града, за да поемем по скалистата и осеяна с ронещи се камъни пътека към Долината на знатните. На входа й ни поздравяваше стопанинът на Некропола с жезъл, чийто връх бе оформен като кръговиден анх — символа на живота. Спътници от двете му страни бяха по един жрец с маски на Анубис, които стопанинът представи като Уабс, или Чистите. Те ни поведоха към гробницата на баща ми — дом на вечността, в който бе намерил подслон трупът на майка ми, а след време щеше да приеме баща ми, Изития и моя милост. Там видяхме неголяма стела със следното послание:
За първи път видях нещо, свързано ясно и точно с майка ми. Баща ми коленичи и посочи думите:
