— Маху, знаеш ли какво казват те?
— Не, господине.
Баща ми се усмихна, което се случваше рядко.
— Те означават:
— Да, господине — несъмнено това бе първото обещание в моя живот, но и първото, което никога не спазих. — Мама беше ли…?
— Майка ти бе добра жена — баща ми ме хвана за ръка, може би за първи път в живота ми, заобиколи от другата страна на корубестата стела и прочете следното от „Книга на мъртвите“: „Не съм се отнасяла зле с хората. Не съм отнемала млякото от устата на младенци.“
Хвърлих кос поглед към Изития, тя изви очи. Под написаното имаше рисунка на душата на майка ми, претегляна на Везните на истината. Леля ми не пропусна възможността да произнесе с голямо удоволствие имената на демоните, също представени там, които чакаха в пълна готовност да сграбчат душата на покойника, ако везните отсъдят, че е грешник: Хранещият се със сенки, Костотрошачът, Гълтачът на кръв, Унищожителят на сенки… Понечих да стисна ръката на баща ми, но той ме тласна леко встрани. После се изправи и разроши черната ми коса с думите:
— Недей да тъжиш, Маху. Майка ти е в Полята на блажените, а над нея бди великият Озирис! — и ме поведе към малкия храм с колони отпред. Стопанинът на Некропола дръпна печата от вратата. Почакахме малко, за да запалят факли, и баща ми ме въведе гордо в малко преддверие. — Маху, това е нашият Дом на вечността. Погрижили сме се добре за него.
Стените на неголямото помещение бяха покрити със сцени от събитията в живота на баща ми: срещата с фараона при награждаването му със Сребърни пчели, баща ми на лов в пустинята, подкарал колесницата си към стадо антилопи, баща ми приклекнал сред тръстиките, дебнещ с готов бумеранг и чакащ да порази великолепно нарисуваните водни птици, които излитаха стремглаво при приближаването му. Имаше и други, по-затрогващи сцени: майка ми, гъвкава и грациозна, го маже с благоухание или сипва вода в шепите му.
Излязохме от преддверието и минахме по тесен коридор, чиито стени бяха изрисувани със сцени, представящи отвеждане на души в Абидос16, поклонение на богове и отдаване на приношение от чинии с плодове над разпалени мангали. На входа на погребалната камера баща ми се спря и поговори с жреците, за да се увери, че жрецът на Ка е казал молитвите и е направил възлияние пред боговете в годишнината от смъртта на майка ми. Накрая влязохме в погребалната камера, в която имаше четири саркофага. Отляво бе саркофагът на майка ми — тъмночервен, покрит с цитати от „Книга на мъртвите“. Бях омаян и почти хипнотизиран от очите на Уаджет17, изрисувани под капака на саркофага. Забравих за всичко останало, доближих се и притиснах буза към студения камък. Баща ми бе приковал в мен очи, пълни със сълзи. Понечих да легна — исках да остана да спя до гроба на майка ми. Баща ми ме привдигна и ме изведе навън.
Докато пътувахме обратно през Нил, баща ми настоя да му кажа истината. Чувствам ли се добре? Доволен ли съм?
— Да, господине.
— Не се ли радваш, че живееш в земите на Томери — послужи си той със старото наименование на Царството на двете земи, родния Египет.
— Доволен съм, тате.
— Е, синко, тогава какво те безпокои?
Очите на леля ми, същински обсидиан18, срещнаха моя поглед, но подслонът на майчиния гроб ми даде сили.
— Чувствам се самотен, татко.
Баща ми се разсмя и разроши косата ми. Помислих, че отново няма да ми обърне внимание, но когато прекосявахме крайречния пазар, той спря и ми купи маймунка — мъничко чевръсто същество с дяволити оченца, което се вкопчи в мен, притисна се и закрещя шумно. Леля ми измърмори нещо като шега, че отсега нататък ще има две маймуни в дома си, но това не помрачи радостта ми. Бях повече от очарован. Кръстих маймуната Бес — на името на грозния домашен бог, и почти не забелязах кога баща ми си бе отишъл. Бес обсебваше цялото ми внимание. За минути се превърна в мой брат. В къщата на леля ми слугите приеха новия член на домакинството с добродушна насмешка. Купих на Бес малък шал и сребърен медальон с медните дебени19, които бях успял да спестя. В интерес на истината не го направих сам. Възрастната прислужница Деди отиде на пазара вместо мен. Тя беше бекоу — робиня перачка, която по неведоми пътища бе научила много неща за маймуните. Бес стана най-голямото удоволствие в моя живот. Беше неописуем лакомник: само ароматът на печена патица или на месо, сготвено с кромид и чесън, го довеждаше до неистово ломотене, а резен от пъпеш го караше да танцува от радост. Бес ме следваше навсякъде. Сигурно затова леля ми го намрази.
— Събира мухите — отсичаше тя. Ала маймуната много бързо се научи да се пази от ветрилообразната й палка срещу мухи.
Помня ясно онзи съдбовен ден, в който Деди пълнеше купата на водния часовник. Бес подскачаше насам-натам в скута ми. Деди се обърна към мен и започна да се смее; пълното й лице се покри с бръчици, а очите й искряха весело. Станах и я прегърнах; казвам го, защото тя бе сред малкото хора, които се осмелявах да докосна. Тя спря работата си, остави долу кърчага с вода и ми отвърна с гальовната си усмивка. Чух лек тропот и се обърнах. Бес прелетя като светкавица през входната врата, за да грабне подхвърлено отвън парче пъпеш. Изкрещях и се втурнах след него, но той грабна пъпеша и офейка. Бях стигнал почти до вратата на двора, когато мъчителен писък, последван от ниско ръмжене, накара стомаха ми да се обърне. И вече знаех какво се бе случило. Някой бе пуснал грамадната салукска хрътка Сет. Бес висеше от челюстите й. Ловджийският пес го разтърсваше така, както котката тръска уловена мишка; по каменната настилка капеше кръв. Ръцете на Бес висяха отпуснати, главичката му бе изкривена косо встрани, а малкият медальон проблясваше в постоянно разширяващата се локва кръв. Кошмарна гледка с едно адско изчадие, което разкъсваше малкото телце като парцал, напоен с кръв. Виковете ми оглушиха всичко живо околовръст. Притичаха слуги, водени от Апи, който сграбчи нашийника на Сет и го примъкна встрани, но дори не направи опит да измъкне Бес от челюстите му. Деди ме прегърна. Отблъснах я и погледнах нагоре. Леля ми гледаше със студения си поглед през зарешетения прозорец. Деди правеше опити да ме успокои, но аз бях неутешим. Тя се втурна нанякъде с шляпащи сандали; след малко се върна, носейки трупчето на Бес, увито в зелена кърпа с брокатен кордон. Погребахме го под сянката на една смоковница. Тогава плаках за пръв и последен път. Деди ме взе в люлката на ръцете си; лицето й бе посивяло от безпокойство. Бях живял само осем лета. Очите ми бяха приковани в прясно изкопаната пръст. Деди дори намери малък анх — кръстния знак на живота, който забоде в черната земя.
— Тя е толкова жестока — прошепна тя. Знаех много добре какво искаше да каже. Късчето пъпеш до отворената врата, чакащата салукска хрътка, втораченият в мен хищен поглед на Изития… — Открай време е такава.
Нещо жегна паметта ми. Разтърси ме силна тръпка, все едно някой ме потопи в студена вода. Вече се стъмваше. Деди ме поведе навътре в градината; стигнахме под хубава върба, чиито клони се свеждаха над бълбукащия край нея поток. Деди коленичи, разрови земята, извади светло чирепче и прокара късите си пръсти по необичайните знаци върху него.
— Мога да чета — пошепна тя. — Все пак съм… не, вече не съм, но някога бях от Тоноутър — така наричаха царството Пунт, Земята на тамяна, далечната Индия. — Бащата на твоя баща ме плени отдавна, още като девойка, и ме доведе тук във Времената на глада. Но мога да чета.
— Какво е казано там? — попитах.
— „Мерет, махни се от мен. Нека духът ти не ме преследва.“
— Майка ми се казваше Мерет… Изития ли го е оставила тук, както подхвърли днес пъпеша?
Деди се разсмя и зарови обратно чирепчето:
— Майка ти идваше често тук и затова Изития зарови заклинанието под дървото. Беше жестока към нея така, както е жестока и към теб.
Долових някакъв шум и се обърнах. Изплашена, Деди измърмори нещо и се изправи; нямаше нищо
