Когато се прибрахме, той се съблече и хвърли дрехите си към мен.
— Изгори ги — извика ми.
После слезе в единия вътрешен двор, изми се и се върна в стаята си. Последвах го. Той се стягаше за път, обувайки походни сандали; един комплект от кожени панери бе вече готов. Джарка преметна през рамо лък и колчан със стрели, пъхна кинжал в пояса си и взе яка тояга в ръка.
— Джарка, какво става? — попитах.
— За известно време изчезвам от полезрението на Ай — измърмори той.
После стисна ръката ми и изчезна. Прекара четирийсет дни и нощи в Червените земи. Когато се върна, лицето му бе потъмняло до черно, косата му имаше сиви нишки, а тялото му бе загрубяло. Не каза почти нищо за дългия си престой на открито, а се върна веднага към обичайните си задължения. Бях доста зает, докато отсъстваше. Първо пуснах мълвата за внезапното заминаване на собственика на гостилницата и хубавата му дъщеря. Ай бе поставен пред свършен факт и трябваше да приеме предложената история, макар че се бе досетил за истинския развой на нещата. Пресрещнах го сам в една от градините на двореца. Отначало той симулираше недоверие и отхвърли обвиненията ми. Тогава му разказах какво точно се бе случило и къде са скрити труповете на двамата убийци.
— Оставям нещата в твои ръце — предупредих го. — Труповете трябва да бъдат извадени и погребани така, както е редно. Но не вярвам, че ще го сториш.
— Накрая ще се размиришат — опита се да парира с достойнство думите ми той, но очевидно се безпокоеше за евентуален подслушвач. — Е, нали телата им са плътно овързани в…
— Защо ги нае — прекъснах го рязко — и кого бе набелязал този път?
Ай мина встрани, за да помирише едно цвете. Откъсна го и го стисна с пръсти.
— Господарю Ай — прошепнах дрезгаво, — не ме ли назоваваше свой приятел и съюзник?
Ай вдигна глава и поднесе смачкания цвят към носа си, но за да прикрие устните си, преди да попита:
— Маху, какво виждаш, като ме гледаш в очите?
— Страх — отвърнах искрено.
— Наистина е страх. Скоро ще разбереш причината.
— Само това ли е било възможно?
— Стига, Маху — замахна той с унищожения цвят и кимна. — Всичко свърши. Виното не е вече толкова пивко и храната — все така вкусна. Трябваше да разпространим култа и преклонението към Атон, а не да преследваме хората, които рисуват гъски по стените на гробниците си или държат статуйка на Изида в някой шкаф. Никога не съм и помислял да оставяме Тива да погине или съюзниците ни от Синай да се валят в прахта, защото сме ги лишили от помощта си. Още по-зле… — поклати глава. — Не — хвърли встрани цвета и отсече: — Ще видиш! Сехметите щяха да бъдат по-лесното разрешение на въпроса…
Ай не отрони и дума повече.
Споходи ни дванайсетата година от царуването на Ехнатон и в чест на големия юбилей — годишнината от коронацията му, царят потъна в празненствата. В Тива бяха поканени пратеници от други царства. Отприщиха се чествания и тържествени шествия; военни части дефилираха с парадна крачка, на всевъзможни тържества се раздаваха подаръци и лакомства. Ехнатон се появи пред обществото в пълното си величие, окичен с всички славни атрибути на фараонската власт. Приемаше пратениците от Куш, Ханаан и Либия, както и митанийските и хетските посланици, поучаваше ги и ги посвещаваше в добродетелите на Атон, представяше им Нефертити и й се усмихваше, ала по време на церемониите не криеше подчертано хладното си отношение към нея. Бях потънал толкова дълбоко в служебните си занимания, че през изтеклите месеци не бях забелязал честите отсъствия на Ехнатон, а господарката Хийа като че бе изчезнала безследно от двора. И всичко това се оказа предвестник на бурята, която се разрази след края на юбилейното празненство, когато Ехнатон и Нефертити проведоха поредната среща на Царския кръг. Бяха поканени само Благочестивите и чедата на Кап. Започна се според установения официален протокол. Мерире каканижеше безкрайна молитва към Атон. Хоремхеб потупваше с длан една татуировка на коляното си, а Рамзес си бе дал вид, че дреме. Останалите изглеждаха потиснати. Пентжу го нямаше, разбира се, тъй като все още нямаше право да се появява в присъствието на царицата. Два-три дни преди честванията го бях зърнал и се бях изненадал от потайното изражение на лицето му и от червените кръгове около очите му — сякаш бе плакал съвсем скоро, и то продължително. На срещата присъстваха и три от дъщерите на Ехнатон — Мекетаатон, Меритаатон и Анхеспаатон. Близначките бяха миловидни, а Анхеспаатон сияеше в младостта си. Бе наследила част от смайващата хубост на майка си; очите й бяха твърде изразителни, а в движенията й прозираше изискана женственост. Вече умело подчертаваше извивките на загърнатото й в благоуханни роби тяло, което привличаше и задържаше мъжките погледи. И трите дъщери бяха коленичили на възглавници в нозете на Нефертити. Близначките изглеждаха леко смутени, но Анхеспаатон, чиято коса бе прибрана с великолепна златна панделка, оглеждаше надменно присъстващите. Когато Мерире привърши отегчителното си молебствие, Ехнатон вдигна глава. Нефертити понечи да го докосне по ръката с обичаен жест, но той я отблъсна. Нефертити сякаш не усети обидата, а единствената й реакция бе съвсем леко накланяне на главата. Тя ме загледа с поглед, изпълнен с покруса. Дадох си сметка, че изтеклите години бяха оставили видим белег върху нея: възрастта й личеше, бузите й не бяха вече толкова гладки и тялото й беше наедряло. Ехнатон прокара ръка по лицето си и заговори мъчително:
— Всички вие сигурно…
Спомням си толкова добре онези негови думи, защото бурята се разрази именно с изричането им.
— … сигурно сте се питали какво ще стане, когато се върна при моя Отец, за да се слея с него отвъд Далечния хоризонт. Кой ще седне тук и ще носи короната на Египет? Кой ще държи камшика и жезъла? Кой ще се застъпва за вас.
Стъписана, Нефертити извърна лице. Обичайното бъбрене и клюките из двора гласяха, че най-голямата дъщеря на Ехнатон ще заеме мястото му. Нефертити реагира с причудливо движение на ръцете, като че даваше знак на стоящите прекалено близо до нея царедворци да се отдръпнат.
— Ваше величество има дъщеря — изрече смаян Туту.
— Но сега имам и син — отгърмяха думите на Ехнатон през помещението.
— Господарю! — изпъшка Туту със зяпнала уста.
— Имам син — повтори Ехнатон. — Плът от плътта ми и кръв от кръвта ми. Синът ми Тутанкатон е роден от жена ми Хийа! Той не е първото…
Така и не разбрах защо Ехнатон избра точно този миг и ден, за да съобщи това на света. Навярно цялото му негодувание и разочарование, таени отдавна, се бяха смесили и сега се разтекоха като пихтия.
— … първото ни дете — продължи фараонът. — Имахме и дъщеря, която умря след преждевременно раждане. Но принцът е здраво и силно дете. Той е моят наследник: благословеното семе на Атон и дъхът на Бога. И той ще ме наследи и продължи!
Царският кръг бе вцепенен от ужас. Не можех да не оценя по достойнство коварството на Ехнатон, макар че ме огорчи публичното унижение на Нефертити. Тя си бе позволила голям, ужасен пропуск. Хийа отдавна бе едно от Царските украшения и всички бяха свикнали да се отнасят към нея снизходително. Нефертити също бе пропуснала да отбележи продължителното отсъствие на митанийската принцеса и дългите й усамотявания из безредно построените дворци в чест на Атон. Наистина ли се бе оказало толкова трудно да се види, че маймунката Хийа я няма? Явно Пентжу имаше пръст в цялата история. Изражението на Нефертити бе сърцераздирателно: с напълно объркан поглед в лудешки разширените й очи, внезапно погрозняла и срината, тя скочи, отстрани децата и коленичи на възглавницата пред Ехнатон с гръб към нас.
— Господарю — прозвуча силен и съвсем овладян гласът й, — господарю, умолявам те да ме изслушаш — Ехнатон се видя принуден да погледне към нея: — Аз съм твоята царица и Велика съпруга. Мога ли да разчитам, че потомството на митанийската принцеса няма да носи никога Двойната корона на Египет?
Ехнатон не отговори. Лицето му бе напрегнато, а тялото му се изпъна до краен предел. Бе принуден да пресрещне влудяващия гняв на Нефертити. Тя се премести напред на колене с изправено тяло, за да постави ръце на коленете му — класическата поза на молителя.
— Вече казах. А онова, което фараонът е изрекъл, ще бъде изпълнено!
