приготви. Песента на пияните, пеещи стражи внезапно бе прекъсната от ясен глас, който разкъса пронизителната врява и се понесе над нея:
Затворникът се усмихна. Позна химна, изпят толкова изтънчено и нежно в това ужасно, пъклено място: беше хесетски псалм от неговия собствен храм. Думите и мелодията бяха окончателният подтик на затворника. Щеше да тръгне нощес или да умре в това гнездо на ужаса, дори ако трябваше да използва своите умения да приготвя някои лекове и отвари, та да може неговата ка15 да се откъсне, свободна от тялото му, и да започне величавото си и страховито пътешествие към Вечния запад16. Каквото и да се случеше, той щеше или да бъде свободен, или да умре през следващите няколко часа.
Затворникът тръгна през третата четвърт на нощта. Изкачи оградата без съществени затруднения — онези, истинските пазители на оазиса, за които надзирателят бе говорил, се притайваха в непрогледната тъма някъде далеч отвъд. Той се спусна в топлия, мек пясък, взря се в небето и се концентрира, за да възстанови в съзнанието си онези звездни карти и пустинни схеми, които бе разглеждал и изучавал още докато бе в Храма на Птах. Именно от тях той най-напред бе научил къде се намира Оазисът на горчивия хляб. Щеше да използва тази информация в пътуването си на североизток, за да се измъкне от горещите пясъци и да стъпи на твърдата, каменлива земя, която се простираше до притоците на Нил. Веднъж стъпеше ли там, щеше да е в безопасност.
Затворникът внимателно се запромъква напред, черен силует, стрелкащ се през пясъците. Ръмженето на нощните хищници не спираше да ехти наоколо и подсказваше, че те все още са заети с разкъсването на месата на престъпника, екзекутиран по-рано през деня. Затворникът не се страхуваше от преследвачи, не и засега. Пазачите, които трябваше да караулят около оградата, сигурно тънеха в дълбок бирен сън или пък се бяха скрили в сенките, за да се отдадат на животинска наслада със затворничките, които си бяха избрали. Не по-рано от утре по обяд надзирателят и неговите стражи щяха да разберат какво се е случило и едва в ранната привечер щяха да организират хайка. Затворникът се запромъква през пясъците. От време на време спираше и се взираше нагоре, изучавайки цветята на небето. Пустинният въздух беше вледеняващо студен, но поне беше свободен. Някъде на изток лежаха Тива и Дворецът на милионите години. Веднъж само да стигнеше там, веднага щеше да намери Хутепа, щеше да иска справедливост, щеше да търси възмездие за всичко, което му се бе случило.
Първа глава
Мен: отрова
— Птах, ти, Бог и Човек17, щом покажеш лицето си, всички мъртви птици оживяват. Стадата пасат доволни в своите пасища. Дърветата и растенията избуяват тучни и свежи. Птиците летят и се реят в небето, вдигнали крила в благоговение пред теб. Еленът подскача в прослава на твоята мощ. Птах, ти, който живот сътворяваш, обърни лицето си към нас.
Певците от хора в Храма на Птах, в искрящо бели роби, замълчаха, но хвалебственият химн бе подет от подрънкването на цимбалите, думкането на систрите и радостния звук на тръбите. Многолюдната тълпа, струпана в огромния двор под стъпалата на храма, ахна в почуда при гледката на стотиците чисто бели гълъби, които литнаха от масивния, подпрян от колони фронтон. Те запърхаха с криле, радвайки се на свободата, после направиха завой, завъртяха се и се завихриха, сякаш невинни души на покойници се рееха под синия балдахин на Нут, Небесната богиня, извисяваха се и се спускаха надолу, над кулите на зъбчатите оградни стени, над пилоните и над големите бронзови порти на храма. Накрая полетяха над свещения комплекс от параклиси, светилища, дворове, храмове, олтари, капища, гробници, статуи и градини на Ипет- сут18, най-желаното, най-привлекателното място на храмовия град на Карнак в Тива. След като отлетяха, хорът продължи своя химн:
Хората в тълпата размахваха ветрила от палмови клонки, за да разхлаждат потните си лица, и изпъваха вратове, за да видят колкото е възможно повече от свещения двор на храма, блестящ в цялото си великолепие под слънцето с изящната си украса от стълбове и колони от медноцветен пясъчник и изваян розов варовик, които се извисяваха над широките, извиващи се стъпала, водещи до тях. Мериану и Накту- аа19 охраняваха това стълбище — елитните корпуси на имперската армия, помпозно натъкмени в синьо-златни забрадки на главите и в ленени поли в същия цвят. От поясите на тези войници се поклащаха
Вдясно от жреците бе застанала Хатусу, Славата на Египет. Тя беше натъкмена с инкрустираната със скъпоценни камъни корона-лешояд на Некбет21, а нападащата Ураеи22, Съскащата кобра, опасваше челото й. Върху прекрасните й рамене се стелеха диплите на Ненес, Плаща на славата, стройните й нозе бяха обвити в дълга ленена пола. Тя седна на Трона на величието, чиито златисти облегалки бяха извити във формата на скачащи лъвове, а сребърните му крака завършваха със скулптурни изображения на египетските врагове: безчестни азиатци, опасни убийци, дебнещи по Великото зелено море23, бунтовници от Нубия и други измежду народите на Деветте лъка. Хатусу, чието красиво продълговато лице бе изящно гримирано, седна и се облакъти на облегалките, обутите й в сандали нозе се протегнаха и отпуснаха върху специално поставената за тази цел табуретка от чисто злато и сребро. Тя стисна здраво жезъла и боздугана24 и потисна усмивката си. Надяваше се само либийският главнокомандващ, приседнал на възглавници от другата страна на двора, да не е забелязал изображенията, гравирани на предната страна на табуретката за краката й: те представляваха техните либийски воини, коленичили в смирение, с вързани на гърба ръце, с прибрани на темето коси, за да може фараонът, Хор на севера, Могъщият бик на юга, Славата на Амон, Живото въплъщение на Монту, да смаже черепите им.
Хатусу облиза пресъхналите си устни, а очите й, подобни на плодове на трънкосливка, очертани от зелен и черен туш, спряха на петте живи жертви, очакващи съдбата си. Те бяха коленичили на върха на храмовите стълби и досущ приличаха на гравюрите върху табуретката. Бяха облечени единствено в препаски около бедрата, ръцете им бяха вързани на гърба през лактите, рунтавите им глави клюмаха надолу, лицата им бяха скрити от буйни и рошави бради. Хатусу потисна пристъпа на малодушие и овладя лекото гадене. Срещу нея в двора бе приседнал Наратуша, главният военачалник на либийските племена, бродещи пустинни номади, които плячкосваха и опустошаваха всичко по пътя си чак до Западната пустиня и оспорваните Червени земи. Трябваше да демонстрира и на него, и на придружителите му, че могъществото на Египет е непобедимо. Както се пееше в химна:
