Либийците, а и останалите, трябваше да схванат ясно посланията на фреските, гравюрите и надписите по стените, колоните и пилоните около тях, всички обобщени от един ред йероглифи, оградени от възхитителна златна винетка: „Египет ще постави своите граници там, където пожелае. Фараонът ще смаже народите на Деветте лъка25.“ С други думи, ескадроните на имперските бойни колесници ще отидат там, където те искат, навсякъде из западните Червени земи. Търговците от Египет и от страните, които бяха неговите съюзници, ще търгуват необезпокоявани чак до Планините на луната на запад26, а на север чак до бреговете на Великото зелено море.
Хатусу почувства, че капчици пот боцкат челото й. Погледна бързо надясно, но нейният велик везир, пръв министър и любовник, застанал зад гърба й, с бръсната глава, с грубо изсечени черти на мъжественото лице, я бе предусетил. Той вдигна ръка и ветрилоносците отляво и отдясно пристъпиха по-близо до тях. Огромните ветрила от щраусови пера в ръцете им бяха пухкави и ефирни, боядисани в най-пъстри цветове и обилно напоени с благовония — канела и кифи, и нежно и леко раздвижваха горещия, сух въздух и ненаситните мухи. Хатусу усети, че пръстите на Сененмут галят кожата на врата й. Окуражаваше я, искаше да й каже да бъде силна. Тя отново погледна надясно, към редицата на министри, секретаря и шамбелана, пазач на кабинета, и към застаналия непосредствено до тях със своята синьо-златна шапка и тънки, леки одежди върховен съдия на Залата на двете истини, Негово превъзходителство Амеротке, накичен с огърлицата, нагръдника и пръстените на Маат, богинята на истината. Именно Амеротке бе осъдил петимата пясъчни жители на жертвоприношение. Мародери, убийци и крадци, предупреждавани неколкократно, те продължаваха да нападат и да ограбват египетските търговци. Днес петимата осъдени щяха да намерят смъртта си, принесени в жертва на справедливия гняв на фараона, като публично назидание и предупреждение към враговете на Египет и зловещо, непоколебимо напомняне към либийските пълководци. Хатусу си пое дъх. Моментът наближаваше; хорът привършваше химна си.
Хорът приключи. Пазителите на ешафода, екзекуторите, облечени от глава до пети в червено, с лица, скрити зад маски на Сет, изваяни във форма на куче, излязоха от сенките на колоните и пристъпиха. Главният палач носеше в ръце жертвена престилка, а помощникът му — бойния кривак на фараона, чиято дръжка бе от чисто злато. Роговете изсвириха, цимбалите задрънкаха, тръбите затръбиха. Пленниците, независимо от смесеното с упойващи вещества вино, което им бяха дали, застенаха и тревожно се размърдаха. Телохранителите на палачите се приближиха. Наратуша и другите либийски пълководци протегнаха глави, а очите им бляскаха върху острите им, скулести лица. Хатусу се изправи. Придворните увиха около нея плътната, обшита със сребро престилка, с избродирани изображения на ястребовата глава на Хор. Тя стисна здраво бойния кривак и ескортирана от Сененмут, тръгна към редицата на пленниците. Тръбите отново завиха пронизително, роговете зареваха, гонговете задумкаха и заехтяха. Фараонът пристъпваше бавно, внимавайки да не разпилява посипания по пода прах от лапис лазули, блестящ в синьо-златните си нюанси. Щом застана до първия пленник, пулсът й се ускори и тя се замоли тихичко на Хор, Опожаряващия милиони. Трябваше да не забравя, че тези пустинни жители не й се бяха подчинили, бяха убивали, похищавали, грабили и насилвали нейните поданици. Сега тя беше Секмет27, Лъвицата, Поглъщащата, Разрушителката, Унищожителката. Надмогна смрадта на потния страх, излъчващ се от пленника, и сграбчи специално подготвения кичур коса, след това замахна назад с кривака и го стовари с ужасен трясък върху дясната страна на главата му. Пустинникът се сгърчи и рухна на земята, давейки се в собствената си кръв, а тялото му се затресе в конвулсии, но Хатусу вече се бе придвижила до втория пленник. Зловещата тишина на храмовия двор се нарушаваше единствено от плъзгането на сребърните й сандали, стенанията на пленниците и този ужасен, страховит шум на бойния кривак, когато размазваше костите и мозъците им.
Най-сетне Хатусу свърши, но вместо да се върне на трона, тя заобиколи редицата на проснатите на земята, потънали в кръв пленници, и застана на края на горното стъпало. Престилката й бе окървавена, бойният кривак сочеше небето, а лявата й ръка бе вдигната право нагоре в благословия. Сененмут се отърси от вцепенението, с което я бе наблюдавал, и даде знак на тръбачите. Те силно и продължително изсвириха, после мощният му глас прокънтя:
— Ето! Ето я, Хатусу, Червеноокия Хор на севера и юга, възлюбената на Амон, могъществото на Монту, славата на Царството на двете земи, владетелката на човешките вратове, пазителката на всички, Секмет разрушителката, живото въплъщение на Бог…
За няколко мига огромната тълпа просто се взираше в тази жена, царица, войн, отмъстител и бранител, после тишината избухна в оглушителни овации, хвалебствени химни и оди на победата, а пространството се изпълни с дъжд от цветни венчелистчета. Там, където бе възможно, хората се просваха с лице на земята пред тази красива унищожителка, с толкова прекрасно и нежно лице и с толкова силни и непоколебими ръце. Министри и чиновници паднаха на колене, когато Хатусу величествено се отправи назад, за да даде на придворните да махнат окървавената престилка, да вземат кривака и да свалят специално изплетените червени и обточени със злато ръкавици от ръцете й. Наратуша и другите вождове също бяха на колене. Хатусу, с невъзмутимо лице, смигна на Сененмут и тръгна обратно към трона си. Хвърли бърз поглед към застаналите в редица нейни министри. Амеротке също бе коленичил, потънал в своите собствени мисли.
Още веднъж бойните рогове изсвириха и хесетките заръсиха цветни венчелистчета. Труповете бяха изнесени, подът почистен и опесъчен. Хатусу се настани удобно и церемонията продължи. Донесоха малък наос28 с поставените в него свитъци с мирния договор, до който бяха стигнали фараонът и либийските племена. Поставиха наоса върху свещена маса. Вратичките му, изработени от ливански кедър, обкован със злато, бяха отворени, а около тях бяха разпръснати изящно аранжирани цветя. Около наоса застанаха Ени, върховният жрец на Птах, и неговите двама помощници Хинкуи и Мабен. Те прикадиха с тамян свитъците. Тримата главни либийски емисари приближиха до олтара и Ени им подаде красив бокал от инкрустиран със златни нишки тюркоазен фаянс, пълен със светено вино. Всеки един от дипломатите отпи, после бокалът бе подаден на тримата египетски писари, които бяха водили преговорите по условията на договора. И тримата — Небсени, Менкеп и Карфур — бяха висши служители в Дома на дипломатите. Те също отпиха от бокала, после коленичиха на възглавнички до своите нови либийски приятели.
Хатусу се отпусна, до нея Сененмут преднамерено шумно въздъхна. Нови химни се запяха, цветя се посипаха, тамян се закади. Хатусу точно щеше да прошепне: „Свърши се…“, когато чуха странен звук, прокашляне и някакви мъчителни звуци, сякаш някой се задушаваше и агонизираше. Тя разтревожено погледна към тримата египетски писари. Карфур се бе свлякъл, с ръце, протегнати напред върху пода, повръщаше, давеше се и кашляше. Небсени и Менкеп също бяха в беда, сякаш всеки един се бе задавил от нещо. Карфур се загърчи в конвулсии, забравил изцяло за церемонията. Той лежеше, проснат на лявата си страна, краката му потрепваха, а на устата му изби гъста, бяла пяна. Един от помощниците на главните жреци хвана ръката на свлеклия се мъж. Хатусу погледна ужасено край себе си. Видя, че Сененмут дава знак на тръбачите да свирят и на войниците от ескадрона на Сребърните щитове да се разгърнат в широк строй по края на стълбището, за да направят жив параван и да скрият тази потресаваща гледка. Многохилядната тълпа в огромния вътрешен двор на храма усети, че нещо не е наред, но само бившият затворник, познат като Рекхет, разбра какво в действителност се бе случило. Той стоеше, обръснат, намазан с благовония, на перваза на дворната стена и видя хаоса в храмовия двор, преди ужасната гледка да бъде преградена и скрита от фалангата на Сребърните щитове.
