Домът на златната лоза беше разкошно имение. Издигаше се внушително върху солидните си основи, оградено от всички страни с високи зидове, с голяма и масивна порта. Принадлежеше на Ипуе, един от най- видните търговци околовръст, който внасяше подправки от Страната на Пунт29. Беше известен с това, че обичаше да си пъха тлъстите, мазни пръсти във всяко гърне и да си вре носа навсякъде. Тази къща — мечта, предизвикваше завистта на съседите му особено с прекрасното си местоположение сред тучната растителност, която избуяваше по източния бряг на Нил, северно от Тива. Самата къща беше на един етаж, с по-висока средна част и бе издигната върху солидна тухлена основа. Намираше се на малък хълм, стените й искряха от белота, пред кедровата входна врата имаше дървени колони, боядисани в свеж, наситенозелен цвят, сякаш бяха тръстики, поникнали в Нил; основите им бяха тъмнокафяви, а резбованите с цветя капители — облицовани в злато и сребро. Леко наклонената рампа, по която се стигаше до тези пилони, бе широка и гладка. Касите на вратите и решетките на прозорците бяха изработени от най-доброто вносно дърво, декорирани с малахит и боядисани в червеникавокафяво, за да се намали блясъкът на слънцето. Но истинската гордост и великолепие на Дома на златната лоза беше нейната прекрасна градина. Богатият, тлъст чернозем бе донесен чак от Ханаан и се напояваше от мрежа от тесни канали, прокарани от Нил. Покрай тях растяха всякакви билки и цветя — макове, метличини, мандрагори и сочни водни лилии, надничащи от гнездата на восъчно зелените си листа. Из градината бяха засадени най-различни, специално култивирани дървета: нарове, финикови палми, терпентиново и памучно дърво30, рицина, чинари, смокини, дъбове и акации.
Всички тези красиви дървета се виждаха от изящно украсените летни павилиони, чиито галерии имаха множество колони, зад които се криеха прохладни стаи. Стените и таваните на тези стаи бяха декорирани с червено-златни гроздове, растящи сред сребристозелени листа. Други, по-малки кътчета за отдих се гушеха в прохладни беседки, до които се стигаше през арки от лиани, увити около дървени решетки. Всякакви птици гнездяха в тази градина: скални гълъби, лястовички, гугутки, кукувици, гъски и патици, пъстри рибарчета и други хвъркати с прекрасно оперение, донесени от юг, чак от Големия праг31.
Ипуе беше много горд със своята градина. Беше внесъл дори смирна и тамяново дърво от Страната на Пунт. Особено много обичаше смирната, или миртовото дърво, което приличаше донякъде на нисък кедър и със своите разперени и възлести сиви клони, с малките си туфички листа и с белите и жълтите си цветчета често даваше тема за разговор на гостите му. Ипуе бе планирал и засаждал градината така, че в нея да има всичко: и овощна градина, и светли пътечки, и тераси, обкичени с цветя, и плодородни лозя, и фонтани и басейни. Това беше истински рай. Той не пропускаше да напомни на гостите си, че Детето-бог на слънцето се е родило като лотос и ежедневно се преражда във водни лилии в градини като неговата. Затова и най- голямата гордост на неговата градина беше лотосовият басейн, както той наричаше Т-образната къпалня, която бе построил в най-отдалечения ъгъл на градината си. Това бе сърцето на неговия рай. Моравата се издигаше леко, давайки път на избуяли храсти и красиви смокинови дървета и платани, посадени толкова нагъсто в тлъстата плодородна почва, че клоните им се преплитаха. Мястото бе оградено от своеобразен плет — решетка, висока най-малко четири метра, създадена в резултат на изкусното преплитане на клони от трънкосливки, обагрени в кафеникаво. В тази изключителна къпалня можеше да се влезе само през тясна, двойна врата, която отвеждаше до старателно поддържаната морава, обсипана с храсти и дървета, обграждащи басейн, облицован с блестящи камъни в цвят на слонова кост и розово, специално внесени от Синай. Покрай басейна имаше бордюри от разноцветни плочки, а на всяка от тях — изображение на някакво животно: бодливо свинче, мангуста, куче, котка или червена лисица. А самият басейн бе пълен с най- чистата филтрирана вода от каналите, прокопани от Нил дотук. По водната повърхност плуваха пищни сини и бели лотоси. Около басейна имаше удобни каменни скамейки с меки възглавници за сядане, а във всеки от краищата му — градински павилион във формата на малък храм с няколко стъпала и с изящно оцветени колони, зад които се криеха неголеми зали, разположени така, че прозоречните им отвори да могат да улавят и най-малкия повей на ветреца и да разхлаждат гостите, които биха пожелали да се подслонят вътре. Лотосовият басейн бе истински храм на красотата.
Ипуе, като бивш моряк, плавал дори из Великото зелено море, обичаше водата. За него тя бе най- великият дар на боговете. Той и неговата нова съпруга, младата Хаят, ходеха често да плуват в басейна, похапваха, пийваха, правеха любов, спяха и пак плуваха. Той наричаше градината си „Раят на Далечния запад“ и си представяше, че след като умре, когато вече ще е много, много стар, неговата ка ще се оттегли към залязващото слънце и ще влезе във Великите зелени поля на Озирис, които щяха да приличат досущ на неговата собствена градина.
Ипуе възнамеряваше да остави своя рай на наследниците си, а не да умре по най-варварски начин в него. Но в този злощастен ден, седмия от втората седмица на третия месец на Шемшу32, той и младата му съпруга Хаят бяха открити плувнали с лица във водата на басейна, съвсем безжизнени сред разпръснатите цветни венчелистчета около тях. Санеб, кушитският пазач, който откри телата им, когато слънцето отиваше към залез, бе убеден, че това не е обикновен инцидент: господарят му и неговата съпруга бяха умрели внезапно, от жестока и насилствена смърт. Червенокосият Бог на убийството33 бе пресякъл пътя им, промъквайки се невидимо в този рай, за да изтръгне и отнесе двете им души в своята мрежа, две души, преждевременно откъснати от дървото на живота.
— Велика сте вие, о, Ваше Величество, Господарке на двете земи. Свещените ви ръце разпръскват божествен аромат; от вас се носи сладостта на божествената роса. Вашето благоухание достига…
— Я млъквай!
Хатусу смъкна напоената с благовонни масла перука от главата и облекчено разтърси освободената си късо подстригана коса. Свали огърлицата и нагръдника от шията си, изхлузи пръстените и гривните от пръстите и китките си, събу посребрените си сандали и струпа всичко накуп на масичката пред себе си. След това изгледа строго изуменото лице на младия помощник-жрец.
— О, съжалявам.
Господарката на двете земи обхвана глава с ръце и отново се загледа в младия мъж, забил нос в земята пред нея.
— Наистина съжалявам.
Тя зарови из бижутата си и подхвърли един безценен пръстен на стреснатия свещеник.
— Дар от твоя фараон — промърмори тя. — Дори и боговете се изморяват понякога.
Хатусу стрелна с поглед двамата мъже, седящи от двете й страни. Сененмут, с интелигентно и грубовато мъжествено лице, с леко почервенели страни, беше вирнал ядосано нос и дишаше отсечено, а войнствената му брадичка стърчеше агресивно напред. Полагаше максимални усилия да скрие яростта, която се надигаше и кипеше в него заради поругаването, лъснало на показ пред либийците и пред целия народ на Тива. Хатусу не му обърна внимание — тя си имаше свои ядове. Погледна Амеротке, седнал от лявата й страна, спокоен, безпристрастен и все още облечен в своята съдийска тога, макар да бе махнал отличителните знаци на поста си. Лицето му, помисли си тя, би могло да се опише като сурово и грубовато, с дълбоко поставени очи, остър нос и твърда уста и брадичка. Те обаче се смекчаваха от онези тънки „бръчици на смеха“ около тях, от мекия, унесен поглед и от начина, по който пръстите му постоянно докосваха къдриците черна коса, намазана с благовония, спускаща се в два сплита отстрани на лицето му, завързани на края с парче златисточервен шнур. Хатусу винаги се чудеше защо си е пуснал толкова дълга коса, повечето хора го възприемаха като младежки каприз, нещо не особено подходящо за зрели хора. Тя бе дочула обаче, че това е изпълнение на даден обет, свързан с някаква ужасна трагедия от младостта на Амеротке. Съдията никога не го обсъждаше и затова и Хатусу никога не го питаше. Тя се обърна отново към чакащия младши свещеник:
— Кажи на отец Ени и на помощниците му, че фараонът ще им покаже лицето си.
Дяконът изпълзя обратно на колене, изправи се и свел ничком глава, се отправи към вратата. Хатусу премести възглавницата си по-надълбоко в нишата. Сененмут подреди повече възглавници по пода пред леко издигнатия подиум. Хатусу притисна нагорещения си, потен гръб в хладната варовикова стена зад себе си и се загледа в играещите сенки, хвърляни от пламтящите катранени факли. Беше изчакала вътре в Храма
