на Птах след разразилата се трагедия, докато Сененмут не намери тази обезопасена стая в сградата, принадлежаща на Къщата на писарите. Достъп до нея имаше само по едно външно стълбище, охранявано в момента от войниците на имперската охрана; беше място, в което нито подслушвач, нито шпионин можеше да се притаи.
Вратата на тази простичка, гола стая се отвори и първожрецът Ени и неговите помощници влязоха и пристъпиха в осветения кръг, където бяха натрупани възглавниците. Те понечиха да се проснат по очи пред фараона.
— Е, Ваши Преосвещенства — гласът на Хатусу бе тих и топъл, — добре дошли. Няма нужда от никаква церемониалност, не и сега. За днес вече ми дойде достатъчно.
Тя загърна богато надипления си ленен шал по-плътно около раменете си, после се наведе и посочи към възглавниците. Ени и двамата му помощници събраха цялото си достойнство и приседнаха. Върховният жрец продължаваше да поглежда назад към вратата и стъпалата зад нея. Той беше стар човек, с остри очи и крайно аскетично лице с леко хлътнали страни и агресивно издадена напред долна устна, сякаш бе нащрек за някаква обида, готов да протестира и да отстоява тържествено невинността си за ужасното престъпление, извършено в неговия храм по-рано в същия този ден. Двамата му племенници Хинкуи и Мабен бяха заели по-раболепни пози. Облечени елегантно, във фини ленени тоги, с позлатени сандали на краката, те бяха придали подобаващо скръбни изражения на лъщящите си от благовонни масла лица. Хатусу ги гледаше проучващо. Като цяло тя не харесваше жреците: амбициозни, лукави, потайни политикани, с лицемерно набожни маниери, които бяха в пълен контраст с подмолните им методи на действие и лъжливото им многословие.
— Ваше Величество — поклони се Ени, — толкова е приятно е да погледнем вашето лице и цялото ми същество величае…
— Сигурен съм, че я величае! — рязко го прекъсна Сененмут и грубият му, дрезгав глас прокънтя остро в сумрачната стая.
Ени замига от оскърбление. Той тайничко презираше Сененмут като човек от простолюдието, селянин, най-обикновен каменоделец и зидар.
— Какво искате, Ваше Преосвещенство? — вече с по-любезен глас каза Сененмут. Той посочи към вратата. — Има ли още някой? Непрекъснато поглеждате назад?
— Да, господине, исках да кажа, Ваше Превъзходителство — продължи Ени, като дипломатично добави истинската титла на Сененмут, уж я бе забравил само за миг. — Ваше Превъзходителство, моля да включите Минакт, главния писар на церемониите, в нашето обсъждане.
— Но той не участваше в парафирането на договора, нито пък в пиенето на свещеното вино след това — рязко отвърна Сененмут и поклати глава. — Освен това всеки знае, че Минакт е плямпало.
— Ще си държи езика зад зъбите — настоя Ени. — Може да ни бъде от полза.
Хатусу се съгласи и Минакт бе въведен. Беше усмихнат стар човек, с весела и жизнерадостна походка, с лице, кръгло като месечина, преливащо от усмивки и добро настроение, с добродушен чип нос над леко изпъкнали устни. Той незабавно се просна по очи. Ени побутна една възглавница към него и Минакт седна, мигайки като бухал срещу лампа.
— Ваши Преосвещенства… — Сененмут направи пауза, за да си прочисти гърлото. — Трима жреци- лечители34 бяха убити по време на церемонията тук, в Двореца на милионите години. Отвратително престъпление бе извършено, ужасен грях бе сторен — той погледна бързо Хатусу, която седеше, гледайки безстрастно в мрака. — Божествената говори с Керу Маат, гласа на истината, когато иска да се разбере истината — той погледна към Амеротке, който изглеждаше потънал в своите собствени мисли. — Какви са фактите, господарю съдия?
— Фактите? — Амеротке сви рамене. — Все още не знаем всички факти, знаем само какво се случи. Бе проведена церемония. Мирният договор с либийските вождове бе подписан. Присъствахме там, за да го ратифицираме. Имаше химни, молитви, песни и кадене на тамян — той се поизправи по-решително, сякаш си изясняваше своето собствено мнение и прочистваше ума си от объркването. — Бе поднесен бокал със светено вино. Либийците пиха и нищо не им стана нито тогава, нито след това. Нашите писари от Къщата на дипломатите направиха същото и всички до един умряха почти светкавично. Със симптоми, които са ми малко познати… — Амеротке замълча за малко. — Причината за тяхната смърт би трябвало да е виното. Обаче — той прехапа устните си, — либийците не пострадаха, на тях не им стана нищо, чашата бе изследвана след това, остатъците не бяха отровни. Няма съмнение, че нашите трима писари са били отровени, но как? — Амеротке кимна към Ени и неговите двама придружители. — Бокалът бе подаден между либийците, след това обратно на първожреца Ени, после бе подаден на тримата писари… — гласът му заглъхна.
— Кой донесе бокала? — попита Сененмут.
— Аз — отвърна Ени. — Аз сипах виното. Аз го дадох на либийците, а след това — на писарите.
— Възможно ли е да са умрели от нещо, което са пили или яли преди това? — попита Сененмут.
— Невъзможно е! — заяви Минакт. — Те бяха длъжни да се подложат на свещен пост в Параклиса на Детето-бог35; това е важна част от ритуала. Бяха държани в изолация и не бяха яли и пили нищичко цял ден, преди да отпият от виното в бокала. Наистина — разпери ръце Минакт, — някой от тях може да е огладнял или ожаднял и тайничко да е хапнал или пийнал нещичко, но се съмнявам, че и тримата вкупом биха нарушили подобно свещено предписание.
— Съгласен съм с теб — отвърна Амеротке. — Следователно отровата трябва да е била поставена от либийците. — Той пусна една тънка усмивка към Ени. — Или от теб.
— Божествена! — възрази Ени. — Нека духовете на утрото бъдат мои свидетели!
— Защо Негово светейшество господарят Ени трябва да бъде подозиран в извършването на подобна мерзост? — опълчи се Хинкуи. — Аз и Мабен бяхме там, съвсем наблизо до бокала. Нищо не видяхме.
Мабен, седнал от другата страна на Ени, кимна в знак на потвърждение.
— И каната, и бокалът бяха най-щателно изследвани — продължи Хинкуи. — Никакви следи, никаква отрова, никакви прахове, нищо подобно не бе открито.
— Тишина! — вдигна ръка Сененмут. — Сигурен ли си, че и каната е била изследвана?
— Разбира се! — отвърна Минакт.
— Лично аз самият го направих — намеси се Амеротке. — Смесихме остатъците с храна и ги дадохме на едно куче. Нищо не му стана.
— Либийските вождове — прошепна Хатусу, — не знаят зад каква маска да се скрият — тя погледна недвусмислено и открито Амеротке; красивите й очи, очертани с черен туш, бляскаха като на дива котка.
— Божествена? — заговори Сененмут.
— Да — промърмори тя, — а също и аз. Не мисля, че би трябвало да се разправям с пустинни скитници, пясъчни жители или с либийци, или пък да бъда унижавана в тяхно присъствие.
— Пшшшт! — изсъска й Сененмут, после, спомнил си изведнъж за присъствието на жреците, се поклони, за да се извини, че бе изразил някакво противоречие спрямо Хатусу. — Ако Божествената…
— Божествената — язвително каза Хатусу — бе удостоена с обясненията на либийците. Те наистина не знаят коя маска да си надянат — на жертви ли или на нападатели. Наратуша, комуто нямам никакво доверие, твърди, че отровното вино може би е било предназначено за него и за другарите му. Изтъкнах му, че това вино не е било отровно, и че други може да настояват, че отровата е била поставена от него самия.
— Всъщност това възможно ли е? — попита Сененмут.
— Възможно е — отвърна Амеротке. — Наратуша бе последният, който държа в ръце специалния бокал, преди да го върне на Ени — той вдигна вежди. — Ловкост на ръцете, фокусничество? Илюзионистите и хората-скорпиони правят подобни трикове, също както и джебчиите по пазарите. Но ако е така, защо? Защо либийците биха отровили тримата писари? За да разтрогнат договора? Та нали именно те бяха тези, които го искаха и настояваха за него? — Сви рамене. — Все пак аз напълно възприемам подозренията на Божествената: на Наратуша не може да се има доверие.
Минакт се протегна и прошепна нещо в ухото на Ени:
— Има и една друга възможност — вдигна глава първожрецът. — Ваше Превъзходителство? — погледна той към Сененмут.
