— Рекхет — дрезгаво изшептя Минакт.
— Кой? — попита Амеротке.
— Истинското му име не може да бъде споменавано — начумерено отвърна Ени на Амеротке, сякаш съдията трябваше да е наясно с това. — Името му е сред
— Обясни му — гласът на Хатусу стана малко колеблив, — Негово превъзходителство съдията Амеротке може би не е бил натоварен с този случай.
— Случи се по време на царуването на…
Хатусу не дочака Ени да свърши:
— Преди около четири години — започна тя, — в края на царуването на моя полубрат… — Думите й дойдоха изневиделица; малцина, включително и тя самата, обичаха да споменават нейния съпруг и полубрат, който умря внезапно, при много мистериозни обстоятелства. — По това време — продължи тя и гласът й се извиси, — из цяла Тива имаше ужасни отравяния. Броят на мъртвите, особено сред благородниците, бе скандален. А! — хладно се усмихна тя при погледа, който Амеротке й отправи в знак, че се е сетил.
— Божествена — промърмори той, — сега си спомних много добре.
— Кажи му — подкани тя Ени, като му махна с ръка.
— Както Божествената каза, страшни отравяния имаше тогава. Хората се чудеха кой би могъл да е убиецът. Той явно забъркваше някаква неуловима, много хитроумна тайна отрова, за каквато дотогава никой нищо не знаеше.
Ени замълча, за да подсили ефекта на думите си, и Амеротке долови ужаса в тях. Стаята сякаш стана по-студена, потрепващите сенки — по-плашещи, а пламъците на факлите сякаш вече не светеха толкова силно. „Всички те, помисли си Амеротке, независимо от техния ранг и власт, са уязвими човешки същества, събрани в тази проста, гола, зле осветена стаичка, за да размишляват и да обсъждат една внезапна и жестока смърт.“ Той ясно си припомни случая, за който ставаше дума. Убийството често кръстосваше из сокаците и из широките улици на града. Съпрузи, на които им бе дотегнало от съпругите им, съпруги, на които им бе дошло до гуша от съпрузите им, бизнес конкуренти, дебнещи се един друг. Можеше да се наемат всякакви убийци — майстори на ножа и камата, ловки отровители, изкусни стрелци. Рекхет обаче бе различен: еликсири и лекарства, давани по някакъв начин на най-властните хора из цяла Тива, и всички умираха при загадъчни обстоятелства.
— Извършителят на тези мерзости — обясни Ени — стана известен като Рекхет, Демона отровител. Кой е бил той и как е успявал да разпростира смъртоносната си отрова из целия град, никой не знаеше. Слуховете се носеха и рояха като скорци и при все това истината оставаше скрита. Хората твърдяха, че сигурно би трябвало да е лечител, някой, който познава тайните на лекарствените препарати.
— И пръстът на обвинението се насочи към този храм — измърмори Амеротке, — към Дома на човека-бог Птах, Лекаря, Лечителя.
— Именно! — Ени избърса уста с опакото на ръката си. — Група влиятелни жреци-лечители започнаха да проучват различните смъртни случаи. Хората можеше — и то наистина се случваше — да умрат от най- различни видове храни; можеха да се правят предположения, но да се намери доказателство бе много трудно. Все пак те имаха своите подозрения. Един от групата, Усербати, който освен това бе и писар на водите, много амбициозен човек, дойде при мен. Не даде никакви имена, но спомена, че този Рекхет, този Демон отровител, може да е намерил Ари Сапу.
— Книгите на гибелта? — попита бързо Амеротке. — Мислех, че те са измислица.
— Ние също — призна си Ени. — Предполагаше се, че са били написани преди много години от изкусен майстор отровител, истински магьосник. В Ари Сапу са описани всички отрови, познати под небето: лекарствени препарати, прахове и еликсири, които за миг могат да вледенят човешкото сърце или да изпратят душата в Пустинята на сънищата. Усербати вярваше, че Книгите на гибелта са излезли на бял свят и че Рекхет — тук Ени се наведе напред, с лице, лъснало от пот, — не само ги притежава, но и е един от нас. Разбирате ли, Ваше Превъзходителство Амеротке, Усербати твърдеше, че Ари Сапу винаги са били тук, скрити в този храм. Твърденията му имаха подкрепата на няколко от колегите му.
— Бъди по-конкретен! — рязко го подкани Сененмут.
— Ще бъда! — язвително и гневно се тросна Ени. — Усербати, човек изключително самомнителен, не ми каза особено много. Вместо това той покани колегите си на специална вечеря в своя жречески кабинет, за да обсъдят темата. Яденето бе приготвено в храмовата кухня.
— И всички те бяха отровени! — прекъсна го Амеротке. — Спомням си този скандал.
— Тревогата бе вдигната, след като слугата ги намерил проснати в трапезарията — обясни Ени. — Незабавно наредих да бъдат изследвани вещите на Усербати. Открито беше парче папирус, съдържащо проклятието „Ама-ашт — поглъщачът на гнусотии“. То бе написано няколко пъти, а до него бе записано името на един от най-изтъкнатите ни жреци-лечители. Бяхме убедени, че това е Рекхет. Стражите ни обискираха квартирата му тук, в храма, и откриха сандъче с отрови, както и кесия със злато и сребро. И нещо по-важно, бе открита също и
— Голям скандал беше, голям скандал! — намеси се Мабен.
— Доверието в нашия храм — добави Минакт — щеше да бъде подкопано.
— Повече от това — язвително каза Мабен. — Всички научиха за отравянията — той сви рамене, — отчасти защото моят полубрат, търговецът Ипуе, обяви голяма награда за залавянето на Рекхет.
— Защо? — любопитно попита Амеротке. — Познавам Ипуе като най-виден търговец, който стори много за развитието на търговията със Страната на Пунт и дори с островите във Великото зелено море.
— По време на отравянията при царстването на Рекхет — отвърна Мабен — съпругата на Ипуе мистериозно изчезна. Някои твърдяха, че е избягала от него, но така или иначе, никой повече не я видя. Ипуе бе убеден, че е отровена.
— От кого? — разшава се Амеротке, заинтригуван от тази разрастваща се история за смъртта.
Мабен просто сви рамене.
— А Рекхет? — каза Сененмут и предизвикателно изгледа Ени.
— Беше арестуван — въздъхна първожрецът. — Доказателствата му бяха представени. Той ги отричаше в началото, настоявайки, че е невинен. Трябваше да… — Ени се прокашля, за да скрие притеснението си, — не искахме случаят да бъде отнесен до съда и да се стигне до публичен процес. Както моите колеги казаха, перспективата за скандал…
— Разбирам — стисна челюсти Амеротке.
— Накрая Рекхет си призна и се остави на милостта на фараона. Намесихме се и пошепнахме в ухото на владетеля. Рекхет бе осъден на доживотен затвор в някакъв оазис, далече в западните Червени земи.
— И каква връзка може да има той със смъртните случаи от днешния ден?
— Рекхет — намеси се Сененмут — е избягал от Оазиса на горчивия хляб преди около месец. Явно е бил хванат от банда пясъчни жители, петима от които бяха принесени в жертва днес. Те заловили него и един търговец на кожи от Мемфис, който работеше за мен. Пустинниците на свой ред били пресрещнати от имперски кавалерийски отряд с бойни колесници.
— И? — попита Амеротке.
— Това, което Теджен, командващият офицер не е осъзнал, е, че по време на стълкновението с пясъчните жители търговецът е бил убит. В последвалия хаос Рекхет си присвоил самоличността на търговеца. Повечето от пустинниците били убити; отрядът се върна в Тива; Рекхет обаче се изплъзнал. Едва много по-късно кметът на града, който се зае със случая, откри, че мемфиският търговец е бил убит, а самозванецът е изчезнал. В първия момент не обърнали много внимание на този факт; за тях той бил просто още един затворник, който скоро щял да бъде заловен — Сененмут поклати глава. — Едва след като бяха пратени куриери до Мемфис и до затворническия оазис, осъзнахме колко важно е било това бягство. Макар да не ни засягаше пряко… Е, поне доскоро не ни засягаше.
— Но Рекхет със сигурност не би могъл да влезе в този храм — възрази Амеротке. — Да получи достъп
