Ашъм отвори очи. В библиотеката беше тъмно. Отново се опита да извика, но викът замря на устните му. Свещта, която примигваше под металното си капаче на масата, хвърляше малък кръг светлина и в него Ашъм зърна парчето пергамент, което убиецът беше захвърлил. Архиварят осъзна кое бе причинило смъртта му — беше разкрил истината, но сглупи, като не каза на никого за откритието си. Само да имаше нещо за писане! Притисна с ръка раната на гърдите си, от която се стичаше кръв. Изстена и с мъка допълзя до масата. Грабна пергамента и с последни сили си наложи да изпише четливо буквите в помръкващата светлина. Краката му ставаха все по-безчувствени — тежки и неподвижни като железни колове.
— Достатъчно — прошепна той. — Исусе…
Ашъм затвори очи, закашля се и издъхна, още когато първите кървави мехурчета се появиха на устните му.
Първа глава
Престъпникът, застанал под бесилото, мръдна глава, когато грубото въже се стегна около врата му. Изкашля се, плю и яростно погледна към сър Хю Корбет, бивш пратеник и носител на Тайния печат, но все още могъщ господар на имението Лейтън в Есекс. До Корбет стоеше мъжът, преследвал и заловил разбойника, за да го изправи пред съда на сър Хю. Ранулф-ат-Нюгейт, бивш писар на Зеления восъчен печат, оръженосец, пристав и личен прислужник на Корбет. Престъпникът облиза напуканите си устни и изгледа с омраза Ранулф.
— Хайде, риж негоднико! — извика той. — Обеси ме или ме пусни!
Корбет доближи коня си.
— Бозо Девърел, ти си престъпник, разбойник, крадец и убиец! Намираме те за виновен и те осъждаме на смърт чрез обесване!
— Върви по дяволите! — отвърна Бозо.
Корбет прекара пръсти през косата си и погледна към селския свещеник отец Люк, който стоеше до бесилото.
— Опрости ли го, отче?
— Отказа да се изповяда — отвърна свещеникът, чиито сурови очи блестяха от гняв на прашното му лице.
Отец Люк погледна към господаря на имението — мургаво, гладко избръснато лице, черна коса, прошарена със сиви кичури, остър нос над тънки устни. Взря се в очите му — познаваше Корбет. Под суровата му външност се криеше меко сърце.
— Нали няма да го помилваш, сър Хю? — прошепна той. — Или да смекчиш наказанието му? — После сграбчи юздите и придърпа дорестия кон на Корбет. — Убил е две жени — изсъска свещеникът. — Насилил ги, а после ги разпрал от гърлото чак до слабините, сякаш са пилета.
Корбет кимна и преглътна с мъка.
— И това е само началото — продължи отец Люк безмилостно. — Убил е и други хора. — Той посочи неколцината селяни, които се бяха събрали призори, за да присъстват на кралското правосъдие. — Ако проявиш милост — заяви свещеникът, сложил ръка на коляното на Корбет и драматично махна към гората, — всеки разбойник ще реши, че може да вилнее безнаказано. — Очите на отец Люк се насълзиха. — Не искам да погребвам още енориаши. Не искам да казвам на съпрузи, бащи и любими, че жените им са били насилени, преди да им прережат гърлата! Обеси го!
— Толкова много ли искаш живота му? — попита Корбет, без да откъсва поглед от очите на Бозо.
— Бог го иска. — Отец Люк се обърна към разбойника. — Готов ли си да умреш, Бозо?
Разбойникът се изкашля, отметна глава и се изплю в лицето на свещеника. Ранулф смушка коня си и се приближи до него.
— Колко души си убил, Бозо?
— Повече, отколкото някога ще узнаете. — Очите на Девърел отново се насочиха към Корбет. — Жалко, че си беше у дома, господарю! Иначе щях да посетя и твоята русокоса жена!
Корбет погледна селяните с мрачни загорели лица и прислужниците си, които стояха малко встрани от тях. Извади меча си и го вдигна, стиснал здраво дръжката.
— Аз, сър Хю Корбет, верен служител на краля и господар на имението Лейтън, с властта, дадена ми от Короната осъждам теб, Бозо Девърел, на незабавно обесване заради многобройните ти и ужасни престъпления — убийства, насилия и кражби.
Когато Корбет произнесе смъртната присъда, на кръстопътя се възцари необичайна тишина; дори птиците в дърветата и враните, които кръжаха над бесилото, замлъкнаха. Корбет погледна свещеника.
— Отче, прочети молитва. Ранулф, обеси го!
Корбет обърна коня си и препусна назад по пътя, където зачака зад малката горичка на завоя. Чу скърцането на колелата, последвано от одобрителен шепот.
— Боже, смили се над него! — прошепна той.
Как мразеше бесенето! Знаеше, че Бозо трябва да умре, но това пробуждаше у него спомени — подгизналите от дъжд шотландски гори с увиснали по дърветата трупове, когато войските на Едуард преследваха въстаниците на Уолъс1; нивята, обгърнати в пламъци; селата, забулени с тежък, плътен дим; кладенците, препълнени с трупове; жени и деца, умиращи в канавките.
— Слава Богу! — въздъхна Корбет. — Слава Богу, че не съм там!
— Свърши се.
Корбет отвори очи и видя Ранулф-ат-Нюгейт. Дългата му червена коса беше скрита под качулката, лицето му беше бледо и мрачно, макар в зелените му очи да се четеше задоволство от добре свършената работа.
— Свършено е, господарю. Бозо отиде в ада. Отец Люк е доволен, както и останалите селяни. — Ранулф се изправи и погледна през надвисналите клонки. — До довечера новините ще се разпространят из цял Епинг. Останалите главорези ще разберат, че не трябва да се мяркат тук. Ще спазиш ли обещанието си, сър?
Корбет извади кожените ръкавици от колана си и ги сложи.
— Ще го спазя, Ранулф. До една седмица ще свикам хората. Ще можеш да заведеш всички боеспособни мъже в гората, за да заловите и другите като Бозо.
Ранулф се усмихна.
— Толкова ли ти е скучно? — попита го Корбет.
Усмивката на лицето на Ранулф се стопи.
— Минаха три месеца, откакто напусна кралската служба, господарю. Кралят ти писа пет пъти. — По лицето на Корбет проблесна раздразнение. — Да, скучно ми е — бързо добави той. — Харесваше ми да бъда кралски писар и да ходя по кралски дела.
— Ами в Шотландия? — отсече Корбет.
— Това беше война. Клели сме се да избиваме враговете на краля по суша и вода.
Корбет внимателно изучаваше Ранулф. Оръженосецът му вече не беше нехаен младеж, а амбициозен писар. Отраснал в копторите на Лондон, Ранулф се беше самообразовал и сега владееше френски и латински, можеше да съставя и изпраща писма. Казано направо, Ранулф мразеше провинцията и ненавиждаше земеделието, затова беше започнал да нервничи.
— Ще пиша на краля — предложи Корбет — и той ще те вземе обратно на служба. Можеш много да се издигнеш, Ранулф.
— Не ставай глупав!
Корбет се усмихна. Приведе се и стисна китката на Ранулф.
— Когато кралските войски плячкосаха Дънди — каза той, — видях труп на жена с дете в ръце, което едва ли беше повече от тригодишно. Какви врагове на краля можеха да бъдат те, за Бога?
— Мислиш, че кралят трябва да отстъпи? Да даде независимост на Шотландия? — Ранулф отметна качулката и се почеса по главата. — Кралските съдии биха сметнали това за измяна.
— Не, мисля, че има и по-добър начин — отвърна Корбет. — Войните опразниха съкровищницата. Уолъс все още предвожда въстанието — кралят би трябвало да преговаря.
