— Тогава защо не му го кажеш лично? — попита Ранулф. — Защо не се върнеш на кралска служба? Обясни му, че би направил за него всичко друго, освен да водиш война в Шотландия.
— Сега ти се държиш глупаво. — Корбет дръпна юздите на коня. — Много добре знаеш, че където и да отиде кралят, главният му писар трябва да го следва неотменно.
Корбет смуши коня си. Ранулф изруга, вдигна качулката си и го последва.
Едва бяха влезли през портите на имението, когато Корбет усети, че нещо не е наред. Майстор на сламени покриви със сноп слама на гърба отстъпи на една страна и възбудено закрещя, сочейки към уличката. Корбет препусна напред. Внезапно някаква фигура изскочи пред него и заподскача, размахвайки ръце. Корбет дръпна юздите и погледна към отговорника за конюшните Ралф Малтоут, който знаеше всичко за конете, но много малко за човешката природа. Кръглото му момчешко лице беше червено и запотено. Той задъхано сграбчи юздите на коня.
— Не ми казвай, че още някоя кобила ражда — промърмори Ранулф. — Това е единственото, което може да те развълнува.
— Кралят! — Малтоут изтри уста с опакото на ръката си. — Сър Хю, кралят е тук заедно с граф Съри, Линкълн и други. Лейди Мейв ги посрещна. Тя ме изпрати да те повикам.
Корбет се наведе и го потупа по рамото.
— Е, поне не е кобила, Малтоут — иначе щяха да ти дойдат твърде много вълнения за един ден.
Корбет продължи напред, следван от Малтоут. След завоя спряха — широката чакълена улица, водеща до главния вход на имението, беше претъпкана с войници, кралски придворни, рицари и знаменосци, всички облечени в пищните ливреи с цветовете на краля на Англия. Коне цвилеха под широките пряпорци и знамената със златните ревящи леопарди на Плантагенетите и четири полета, които символизираха армиите на Англия, Франция, Шотландия и Ирландия. Шамбелани и прислужници крещяха и се опитваха да създадат някакъв ред. Разпрягаха се товарни коне, каруци се движеха напред-назад.
— Където и да отиде Едуард — въздъхна Корбет, — хаосът го следва. — Той слезе от коня и хвърли юздите на Малтоут. — Ранулф, най-добре ела с мен.
Писарят си запроправя път през оживената тълпа. От време на време някой от рицарите срещаше погледа му и го поздравяваше. Корбет учтиво отвръщаше. Изкачи стъпалата и влезе през притворената врата, зад която малката му дъщеря Елинор подскачаше нагоре-надолу като щурец. Беше същинско копие на Мейв с русата коса, която падаше на вълни до раменете. Лицето на момиченцето сияеше от вълнение — беше получило кукла от краля и сега я стискаше в ръка.
— Виж! Виж! — Тя с танцова стъпка се приближи до Корбет. — Виж, фукла!
Корбет се наведе.
— Елинор, успокой се.
Момиченцето заподскача още по-възбудено в прегръдките му, притискайки горещото си влажно лице към неговото.
— Фукла! Фукла!
Корбет погледна скъпата играчка, облечена в скъпа тафта.
— Права си. — Той въздъхна и хвана дъщеря си за ръката. — Фукла е и ми напомня за някои от дамите в двора на Едуард. — Корбет погледна към бавачката, която стоеше наблизо. — Пази я — прошепна той. — И внимавай с войниците! — После се усмихна на объркването, което се изписа на загорялото й лице. — Ще получиш много покани за целувка, Беатрис. Но всяко момиче, което може да устои на Ранулф…
В очите на бавачката проблесна разбиране и тя гневно погледна оръженосеца.
— Е, сега знаеш какво те очаква — заяви Корбет. — Къде е лейди Мейв?
Беатрис посочи вратата, охранявана от двама войници с извадени мечове. Когато Корбет се приближи, те я отвориха и го пропуснаха в голямата зала. Точно зад вратата се бяха скупчили група рицари и кралски служители. Корбет се спря да ги поздрави.
— Сър Хю?
Разрошен и изцапан с мастило младеж си проби път към него. Корбет стисна ръката му — беше Саймън, един от личните писари на Едуард. Младежът кимна към подиума, където кралят и двамата графове ухажваха лейди Мейв. Още не го бяха забелязали.
— Радвам се да те видя, сър Хю. — Саймън облиза устни. — Тъкмо сега кралят е весел — получил е добри новини от Шотландия — но кракът го боли, както и счупеното ребро. Настроенията му се сменят непрекъснато.
— Значи изобщо не се е променил.
Корбет си проби път през залата. На масата на подиума трима посивели мъже в прашни от път дрехи и небрежно отметнати плащове бяха впили очи в Мейв. Тя седеше като кралица на стола на Корбет. Сребристорусата й коса беше прибрана под украсената със скъпоценни камъни пребрадка, лицето й с цвят на слонова кост беше леко поруменяло, докато слушаше историята, която й разказваше Хенри дьо Лейси, граф Линкълн. От другата й страна Едуард подкокоросваше дьо Лейси.
— Хайде, Хенри! — Кралят удари с юмрук по масата. — Кажи й какво казал монахът на игуменката.
— Господарю! — извика Корбет. — Няма да развращаваш съпругата ми с тези войнишки истории!
Кралят обърна глава, Мейв вдигна очи.
„Колко си красива“, помисли си Корбет. Забеляза ръката, отпусната върху леко издутия й корем и пръстите, които си играеха със златния шнур, пристегнал талията й.
— Хю! — Тя се надигна, но кралят нежно я бутна обратно.
— Трябваше да бъдеш тук, Корбет. — Едуард се изправи и протегна здравото си набито тяло, почесвайки оловносивата коса, която обграждаше лицето му.
„Изглеждаш остарял“, помисли си Корбет. Лицето на краля беше сиво, сякаш покрито с фин прах; брадата и мустаците му бяха разрошени. Тежките му клепачи почти скриваха очите, сякаш се боеше някой да не проникне в мислите му. Корбет се поклони.
— Господарю, ако знаех, че идваш…
— Изпратих вестител! — Кралят свирепо погледна към слугите в другия край на залата.
— Господарю, никой не е идвал.
— Значи глупакът се е изгубил. — Кралят изтри ръце в туниката си. — Или пощипва прислужницата в някоя селска кръчма. Точно като теб, Ранулф. — Кралят се усмихна насила и заобиколи масата. — Ухажвах жена ти, Корбет. Ако не бях женен, щях да те убия и да я взема за себе си.
— Тогава двама добри мъже щяха да умрат от насилствена смърт — хладно се обади Мейв зад гърба му.
Едуард се усмихна лукаво и протегна ръка за целувка на Корбет. Когато Хю коленичи, кралят рязко повдигна ръка и пръстенът му одра устната на Корбет.
— Нямаше нужда от това — прошепна писарят, докато се изправяше.
— Липсваше ми — изсъска кралят, надвесен над него. — Ранулф!
Отново протегна ръка. Ранулф бързо целуна пръстена и се изправи, преди Едуард да успее да го нарани. Кралят видя гнева в очите на Корбет и слезе от подиума. Прегърна го през раменете и го поведе из залата.
— Липсваше ми, Корбет. — Притисна го по-силно и писарят усети мириса на кожа, пот и едва доловимия сладникав аромат на кралските дрехи. — Писах ти, но ти не ми отговори. Каних те на събранията на съвета, но ти не дойде. Ти си един капризен, хленчещ негодник. — Пръстите на Едуард се забиха в рамото на Корбет.
— Какво ще прави Твоя светлост? — попита бившият главен писар. — Ще говори с мен или ще ме души?
Едуард леко се усмихна и свали ръката си. Канеше се да каже нещо, когато вратата рязко се отвори и чичо Морган-ап-Люелин, облечен в зелени дрехи, влезе с трясък в хола, дрънчейки с шпорите си, с развят войнишки плащ. Една от шпорите се закачи за рогозките и Морган се препъна. Корбет прехапа устни, за да не се разсмее.
— Проклети рогозки! — изруга Морган и започна да рита непочтителната постелка. Лицето му беше изцапано с прах, по гърдите и ризата му личаха тъмни петна от пот. Той свали наметката си и я хвърли на масата. — Хю, не можеш ли да си позволиш турски килими?
Внезапно Морган осъзна в чие присъствие се намира. Спусна се към краля, падна на едно коляно и
