се махне оттук колкото се може по-бързо. Сложил е дрехите в торба. — Корбет отиде от другата страна на прясно изкопаната яма. — После е пресякъл пътя и е изчезнал в гората. — Той приклекна и зарови с камата между вейките и листата. — Да се надяваме, че е изпуснал нещо.
Двамата мъже не се присъединиха към него. Корбет продължи търсенето, използвайки камата, за да реже тревата и плевелите, които здраво се бяха вкопчили в почвата. Той внимателно раздели земята на малки квадрати, покрай основата на склона и по-нагоре. От време на време хвърляше поглед към брат Козмас и Одо. Те се бяха отдалечили и си шепнеха. Тъкмо се канеше да ги повика на помощ, когато реши, че ще е по-безопасно, ако стоят на разстояние. Освен това не беше сигурен какво ще направят, ако открие нещо.
Беше стигнал до средата на склона, когато откри две малки парченца от скъп плат, изцапани от тревата и калта. В средата имаха примки от пресукана златна връв и бяха над три сантиметра в диаметър. Шевът беше ситен и равен. Той ги прибра в кесията си и продължи търсенето, но напразно.
Когато се върна отново на пътя, ги извади и внимателно ги заразглежда — не можеше да се досети за какво служат.
— Откри ли нещо, мастър писарю?
Брат Козмас и отшелникът се приближиха.
— Мисля, че да. — Корбет протегна ръка. — Но не мога да разбера какво е. — Той отново прибра парченцата в кесията си. — Искам да ви помоля за една последна услуга.
— Трябва да се връщам в църквата — съобщи брат Козмас. — Имам други задължения, сър, освен да копая канавки за кралския писар.
Корбет бръкна в кесията си за монета, но монахът поклати глава.
— Запази си среброто, сър. Да направим това, което искаш.
— Само ме съпроводете до „Света Хавизия“ — помоли Корбет. — Трябва да говоря с лейди Маделин.
Малко по-късно монахът, все още мрачен и разсеян, остави Корбет пред главния вход на манастира и си тръгна, без дори да се сбогува. Корбет гледаше как двамата с Одо се отдалечават. Знаеше, че подозренията му може би са неоснователни, но пък те го бяха лъгали. И двамата живееха в Ашдаун, и двамата имаха мотива и средствата да убият сър Хенри. Той въздъхна и дръпна въжето на звънеца. Малката вратичка се открехна и ядосаната сестра Вероника го покани в двора.
— Знаех си, че си ти! — дрезгаво каза тя. — Погледнах през решетката и те видях да идваш с онези двамцата.
— В името на Бога, сестро, няма ли у теб милосърдие?
— Повече, отколкото у теб, сър. Но от мен зависи кога и към кого да го проявявам.
Тя го поведе през розовата градина към манастирските постройки.
— Бих искал да видя лейди Маделин.
— Знам, че не си дошъл да видиш мен. И ти като другите ще отидеш в къщата за гости и ще я изчакаш там.
Корбет я хвана за ръката. Дребничката монахиня спря и се взря в него.
— Какво има, писарю?
— Защо не ме заведеш при игуменката?
— Лейди Маделин си има собствено жилище — обясни бавно сестра Вероника, сякаш Корбет беше слабоумен. — Има си къща с градина, конюшня и кухня. Там не се допускат мъже.
— Ще го имам предвид.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Но имам още един въпрос. Помниш ли трупа на младата жена, който бяха оставили на страничната порта?
— Разбира се. Аз чух звънеца. Аз отворих вратата и го видях да лежи там.
— Гол ли беше?
— Не, увит в сиво одеяло или наметка, вече не помня.
— И кой се погрижи за тялото?
— Първо пратих да съобщят на лейди Маделин.
— И?
— Тя нареди трупът да бъде отнесен в погребалния дом. Това е малка постройка край гробището. Един от работниците го занесе там. Когато игуменката милостиво се съгласи да го погребем тук, аз измих трупа и го облякох в едно от нашите раса, а малко след това го погребахме. Имаш ли още въпроси, мастър писарю?
— Не, нямам.
Сестра Вероника продължи напред. Преведе Корбет покрай църквата до приятна двуетажна постройка, минаха през дървената тераса и влязоха в голяма белосана стая. Стаята, в която го въведе, беше оскъдно обзаведена. Голямо черно разпятие висеше от едната страна на прозореца, а от другата имаше резбован образ на света Хавизия.
— Това е стаята за почивка — обясни тя. — Игуменката сигурно ще дойде тук. — Сестра Вероника му посочи един стол, преди да затвори вратата. — Седни. Ще ти донеса нещо за хапване и пийване.
Малко по-късно тя се върна с кана медовина и малка чинийка поръсени със захар сладки.
— Лейди Маделин ще дойде, когато може.
Корбет искаше да я разпита още, но въпреки възрастта си, тя пъргаво изтича от стаята и затвори рязко вратата след себе си, затова той взе каната с медовина и отиде до прозореца, който гледаше към двора. Опита се да обмисли всичко, което бе научил сутринта, но знаеше, че ще има нужда от помощта на Ранулф, за да разплете отделните нишки. Доволен бе от това, което беше открил, но не смяташе, че е постигнал кой знае какъв напредък. Знаеше кой е Бухала, но беше ли по-близо до разобличаването на убиеца? Или ставаше дума за група убийци? Хора, които живееха в Ашдаун, мразеха лорд Хенри и се бяха съюзили, за да го унищожат? Разбира се, имаше предвид и дьо Краон с неговата свита. Но как би могъл да ги разпита? Дьо Краон бе официален пратеник на френския крал и с удоволствие щеше да откаже да отговаря на въпросите на Корбет. А дори да го приеме, размишляваше писарят, докато отпиваше от чашата си, едва ли би му казал истината.
— Ето те отново тук, кралски писарю.
Той стреснато се обърна. Лейди Маделин бе влязла безшумно. От начина, по който пръстите на едната й ръка потупваха по расото, а другата си играеше с медальона, той разбра, че не е желан тук.
— Още въпроси ли имаш?
Корбет рязко постави чашата на масата.
— Да, милейди, имам още въпроси! С кралски декрет Пиърс Гейвстън беше прогонен от това кралство. Под страх от конфискуване на имуществото. Сериозно нарушение на закона е да се предлага на този изгнаник безопасно убежище. Така че не се дръж толкова надменно, защото ти и сър Уилям сте се провинили в много тежко престъпление. Знам, че брат ти е довел Гейвстън от крайбрежието. Предложил е на изгнаника да отседне предрешен в хана. По-късно той е бил допуснат и на територията на манастира, нещо повече — в собствената ти къща.
Клепачите на лейди Маделин затрепкаха и тя мъчително преглътна.
— Светата майка Църква ще ме защити! — дрезгаво каза тя.
— Не ставай смешна! Не съм дошъл да те арестувам, но ти казвам истината. Подслонила си Гейвстън тук, нали? Идвал е на два пъти. Видели са го да влиза в частните ти покои.
— Гейвстън е повече жена и от мен! — отвърна тя. — Всички го знаят! — Игуменката се отпусна на пейката. — Надменен глупак! Появи се нагизден като някакъв трубадур! Кой го е видял?
— По-добре да не ти казвам.
Лейди Маделин подсмръкна шумно.
— Когато бяхме малки, аз и сър Уилям си играехме с младия принц. Едуард помоли брат ми за помощ и подкрепа и той му ги даде. Аз също бях посветена в заговора. Уелският принц изпрати писмо с личния си печат, в което пишеше, че когато стане крал, няма да забрави помощта ми, нито благословения храм на света Хавизия — тя се усмихна леко, извади броеница от джоба си и я запремята между пръстите си. — Обясних му как да дойде — продължи игуменката, все едно си говореше сама. — Видя къщата ми. Залепена
