хубав. Братко Козмас, ще ми донесеш ли кирка и лопата?
Монахът кимна и се отдалечи, следван от отшелника. Върлиън се върна отново в убежището. Ранулф едва се влачеше. Корбет реши да не бъде прекалено суров с него, затова продължи напред, оставяйки влюбения си приятел да се сбогува с любимата си. Застана отвън на стъпалата. Дворът отпред вече беше тих и пуст. Сър Уилям бе отвел хората си обратно в имението Ашдаун. Бяха взели и трупа. Корбет притвори очи и се заслуша в птичите песни. Уханието на гора, на храсти и цветя, на прясно разкопана земя изпълни ноздрите му. Чудеше се какво прави Мейв в Лейтън. Дали беше в безопасност? Дали беше здрава? Винаги се тревожеше, че тя се преуморява, но после си спомняше, че чичо й, лорд Морган-ап-Люелин, който им беше дошъл на гости преди години и бе решил да остане при тях, я следва навсякъде, кудкудякайки като стара квачка, каквато всъщност и си беше. Чу вратата да се отваря и затваря.
— Добре ли си, Ранулф? Ами мистрес Алиша?
Леко зачервеното лице на прислужника му разказа всичко. Той разтвори ръка и Корбет видя малкия медальон, който бе зърнал на шията на Алиша.
— Любовен дар, а, Ранулф?
Лицето на прислужника стана сериозно.
— Тя смята, че си много опасен човек, сър Хю.
Корбет поклати глава.
— Чел ли си свети Августин? Той определя убийството като тържество на хаоса и този хаос, Ранулф, трябва да бъде подреден от логиката, доказателствата и прилагането на кралското правосъдие. — Корбет закачливо потупа приятеля си по бузата. — А убийството има много лица. Съдейки по това, което знаем, Ранулф, може би сме прекарали сутринта в присъствието на жесток убиец. Спомни си какво казват: „От двамата братя Каин и Авел, Каин беше по-хубав и повече се усмихваше.“
Дванадесета глава
След известно търсене отшелникът откри мястото, където беше пресякъл пътя. Вече беше обяд, облаци засенчиха слънцето и първите хладни есенни ветрове обявиха присъствието си. Златистокафяви листа се въртяха във вихрушка, покривайки с мек килим изровения път. Гората бе тиха, като изключим крясъците на птиците и непрестанното грачене на полските врани. Корбет забеляза, че пътят рязко извива.
— Завой — каза той. — Удобно място за засада или поне така винаги казва милорд Съри.
С Ранулф бяха последвали отшелника и брат Козмас надолу към тесния гроб, от който Одо бе изровил трупа. Корбет коленичи и с облечените си в ръкавици ръце разчисти листата и вейките, които се бяха натрупали отгоре. Почвата бе мека и лесна за копаене; на убиеца сигурно му е трябвало съвсем малко време, за да изкопае яма, да сложи в нея трупа и да го зарови.
— Какво търсиш? — попита брат Козмас.
Корбет посочи назад към пътя.
— Подозирам, че младата жена е идвала от „Горският дявол“. Отивала е към манастира или на север, към Лондон. Завила е тук. Убиецът е стоял някъде наблизо със заредена стрела. Разбойниците по пътищата често използват една уловка. Взимаш камък и го хвърляш нависоко, така че да падне на пътя.
— И жертвата, естествено, поглежда нагоре.
— И открива гърлото си за стрелата.
— Трябва да е бил добър стрелец — каза францисканецът.
— Не знаем колко наблизо е бил — отвърна Корбет, — но очевидно е бил опитен и е стрелял, за да убие. Ти си участвал във войните, братко. Помниш ли някой, улучен в гърлото със стрела, да е оцелял? Както и да е, убиецът излиза на пътя и довлича трупа тук, където го съблича и заравя. Взима дрехите, обувките, колана и наметалото на нещастницата. — Той замълча, загледан в катеричката, която подскачаше по един пън.
Ранулф любопитно го изгледа. Господарят му беше застинал със смръщени вежди и полуотворена уста.
— Господарю, говореше за това, че трупът бил съблечен.
— Разбира се! — прошепна Корбет. — Защо е нужно да се съблича труп?
— Защото дрехите ти трябват? — пошегува се отшелникът.
— Не, не — Корбет поклати глава. — Убиецът не е бил обикновен крадец. Той е причакал тази млада жена. Съмнявам се, че тя случайно е попаднала на пътя му. Има всички белези за добре подготвена засада. Нашият стрелец може да си позволи хубав лък и колчан. Защо тогава са му притрябвали дрехите на някаква нещастна жена? — Той стисна Ранулф за рамото. — Хайде, писарю на Зеления печат, размърдай си мозъка! Спомни си трупа, подстриганата коса, здравото тяло.
— Мъж! — възкликна Ранулф. — Жената е пътувала, преоблечена като мъж. Затова дрехите е трябвало да бъдат взети. И ако някой като нас попита в кръчмата „Помните ли млада жена да е минавала оттук?“, отговорът, разбира се, ще бъде „не“.
— В живота, както и в любовта — отбеляза Корбет — истината е винаги една, но очевидна само за онези, които я търсят! Брат Козмас и Одо, моля ви за услуга. Бихте ли разкопали край гроба?
Брат Козмас го погледна свирепо.
— Помолих ви за услуга — добави спокойно Корбет. — Аз също ще се включа.
При тези думи брат Козмас взе кирката, подаде лопатата на Одо и двамата започнаха да копаят, а Корбет дръпна Ранулф настрани.
— Колко добре познаваш тези гори, Ранулф?
— Изобщо не ги познавам.
— Добре тогава. Върни се в „Горският дявол“. Потърси нашия Болдок — той е вече коняр на сър Хю Корбет, кралския наместник. Сър Уилям няма да възрази. Кажи му, че ще си поговорим довечера, преди да тръгнем за Рай.
— За Рай! — възкликна Ранулф.
— Да, за Рай. Болдок има две задачи. — Първо, да те заведе в Севърнейк и когато свършиш там, да те върне обратно в кръчмата. След това трябва да отиде и поиска от сър Уилям писмо, че го освобождава от служба.
— И какво ще търся в долината Севърнейк?
— Следи от това, че на сър Уилям му е било зле.
— Сър Хю!
— Нещо по-важно, провери колко време е нужно, за да претичаш от мястото, където е бил убит лорд Хенри, до другата страна на долчинката и обратно. Болдок ще ти помогне, той знае къде са стояли всички.
Ранулф пое, а Корбет се присъедини към другите. Те бяха копали около гроба, но бяха намерили само сребърно копче, не по-голямо от дребна монета.
— Би ли скрил убиецът дрехите тук — попита брат Козмас, — щом си е направил труда да съблече тялото?
— Прав си.
Корбет клекна до ямата с притворени очи, заслушан в звуците на гората. Брат Козмас беше определил мястото на копане и писарят изпитваше определени съмнения. Францисканецът беше умен човек. Не бе опитал да търси на друго място, а беше копал в самия гроб, като че ли крадецът би си направил труда да изкопае дълбока дупка, само за да скрие дрехите, да ги зарови и да сложи трупа отгоре. Одо също беше мрачен и разсеян. Ръката на Корбет посегна към дръжката на камата. Беше постъпил неблагоразумно! Стоеше сам с двама непознати, заподозрени в убийство, в гората, където можеше да се случи какво ли не. Той стана, отбелязвайки си наум да не се обръща с гръб към тях.
— Аз ти показах гроба — каза Одо, сякаш прочел мислите му. — Копах. Освен това копче, не открихме нищо друго.
Корбет погледна към пътя. Бяха ли двамата мъже виновни в убийство? Беше ли го довел Одо тук, защото нямаше друг избор? Той извади камата си.
— Трупът е бил довлечен тук — започна Корбет. — Убиецът е действал бързо. Съблякъл го и го заровил. — Той погледна вляво и посочи към гъстите храсти, които растяха встрани от склона. — Искал е да
