— Не съм сигурен. Но описанието на Бухала беше интересно. А сега да видим отшелника.
Ранулф стана от пейката и беше по средата на пътя към кораба, когато вратата рязко се отвори и сър Уилям нахлу вътре.
— Сър Хю Корбет! — извика той. — Ела бързо! И ти, братко!
Корбет и брат Козмас забързаха към него. Малкият двор навън бе пълен с въоръжени мъже. Йокаста и Бланш бяха спрели при страничната порта и гледаха назад. Корбет погледна към чакащите войници и дрипавата фигура с мръсно лице, която вероятно бе отшелникът, но вниманието му беше привлечено от трупа, поставен на земята и покрит с вехто наметало. Явно беше свален от един товарен кон, чието седло бе покрито с кал. Сър Уилям си проби път сред хората, клекна до тялото и отметна плаща.
— Панций Кантроне — обяви той. — Бивш лекар на брат ми.
Трупът бе покрит от глава до пети в кал и тиня, които подчертаваха грозотата на смъртта. Полуотворената уста бе изцапана с кръв. Очите гледаха невиждащо, бледата кожа бе влажна и набраздена от кални струйки, косата подгизнала, а в шията зееше назъбена дупка, пълна със съсирена кръв.
— Рана от стрела — каза Ранулф.
Той взе камата си и почисти раната от калта.
— Къде са го намерили? — попита Корбет.
— В едно блато навътре в гората.
— Ами стрелата?
— Беше извадена.
— От убиеца?
— Навярно — отвърна сър Уилям. — Моят ловец го открил, само защото тялото изплувало и единият му ботуш стърчал от водата.
Корбет обърна трупа. Кантроне все още носеше наметалото си, камата му беше в канията, но двете кесии, които висяха от колана му, бяха празни.
— Ами конят му?
Сър Уилям, който беше клекнал от другата страна на трупа, се намръщи.
— Когато тръгнал от „Света Хавизия“ яздел, но от коня му няма следа.
— Подозирам, че е бил без седло — каза Корбет. — Някой го е хвърлил в блатото, а коня е оставил да пасе. Такова хубаво животно бързо е било намерено и скрито.
— Също като при трупа, който видяхме в „Света Хавизия“ — забеляза Ранулф. — Рана от стрела в гърлото. И е бил ограбен.
— Амори дьо Краон ще бъде доволен — забеляза Корбет, изтри ръце и се изправи. — Сър Уилям, добрият лекар беше твой гост. Ще се погрижиш ли за достойно погребение?
Сър Уилям кимна.
— Но кой може да е убиецът, сър Хю?
— Не знам. Загадката се задълбочава, сър Уилям. Но все още има възможност да я разгадая. Ще ти бъда благодарен, сър, ако хората ти излязат от църквата. — Той погледна към страничната порта и видя, че Йокаста и Бланш се отдалечаваха. — Знаеше ли, че бедното момиче е дъщеря на брат ти? — В очите на сър Уилям проблесна изненада. — Всички сме грешници, сър Уилям. Моля те, погрижи се добре за тях.
И Корбет се върна в църквата, правейки знак на Ранулф да въведе отшелника.
Единадесета глава
Корбет се настани на пейката и зачете записките на Ранулф. Понякога отбелязваше смутено колко много стилът на писане на приятеля му напомняше неговия собствен. Лениво се зачуди какви ли рискове крие това за в бъдеще.
Брат Козмас, който бе останал вън, за да прочете молитва над мъртвеца, с широки крачки влезе в църквата. Корбет отбеляза колко разтревожен изглеждаше францисканецът. Той влезе в убежището и разказа какво се беше случило на Върлиън и Алиша.
— Баща ми не е бил там, когато лорд Хенри е умрял — заяви тя високо.
Корбет се обърна на пейката.
— Тихо, мистрес! — каза той успокоително. — Срещу баща ти няма доказателства.
Вратата на църквата се отвори и затвори. Ранулф тръгна по пътеката, отшелникът Одо решително крачеше до него. Той седна на пейката пред масата. Беше мъж на средна възраст с черна като гарванова перушина коса, която стигаше до раменете му. Неравно подстриганите брада и мустаци бяха изпъстрени със сребърни нишки. Имаше големи очи, орлов нос, жълтеникаво и сбръчкано лице. Корбет изучаваше очите му — бяха ли тревожни? Погледна ръцете на мъжа, увити в окървавени превръзки. Босите му крака в износени сандали бяха мръсни и напукани. Расото му някога сигурно е било зелено, но сега беше изпокъсано и с петна от пот. Вместо с колан беше препасан с парче конопено въже.
— Знаеш ли защо си тук? — започна Корбет.
Видя, че брат Козмас се връща на стола си. Ранулф беше взел ново перо и записваше името на отшелника.
— Мастър Ранулф ми каза кой си — отвърна тихо отшелникът. Гласът му бе на образован човек, в противоречие с бедняшката му външност. — Каза ми и защо си тук. Но не ми обясни защо ще разпитваш мен.
— Разследваме обстоятелствата, свързани с убийството на Фицалан.
— Аз съм отшелник. Живея в пещера, която наричат „Драконовата паст“. Животът ми минава в молитви и покаяние. За вашите и моите грехове.
— Благодаря — каза Корбет и сложи ръце на масата. — Знам какви са моите грехове, мастър Одо, а какви са твоите?
Отшелникът го погледна изненадан.
— Ти не си църковен служител — продължи Корбет. — Законите на църквата не те защитават. Мога да поискам помощ и ти си длъжен да ми я окажеш. Според собствените ти думи, живееш в гората Ашдаун. Навярно виждаш и чуваш интересни неща.
— Когато сър Хенри беше убит, аз се молех. Рядко напускам пещерата си. — Той повдигна превързаните си ръце. — Роден съм с кожна болест на ръцете. Не мога да работя с тях, затова се моля на Бога.
— А с какво се храниш? — любопитно попита Корбет.
— Добротата и щедростта на горяните е добре известна.
— И те ти носят храна и вода?
— Бих искал да мога да кажа, че подобно на пророк Илия, гарваните ме хранят. Но хора като Върлиън и брат Козмас — той бързо погледна към францисканеца — са добри и щедри.
— Познаваш ли човек на име Бухала?
— Не съм видял, нито чул нещо, което може да ти помогне, мастър писарю. Моля те, пусни ме. Ще те споменавам в молитвите си.
— Не бързай толкова. — Корбет удари с юмрук по масата. — Да ти кажа ли какъв си, сър? Лъжец! Ти си отшелник, колкото съм и аз.
— Как можеш да говориш така! — намеси се брат Козмас. — Одо е…
— Кога пристигна в Ашдаун? — попита Корбет.
— В началото на тази пролет — гласът на отшелника звучеше тревожно.
— Ако ти е минало през ума да бягаш, не те съветвам. Щом си невинен, няма от какво да се боиш.
— За какво говориш?
— Погледни се само — посочи към него Корбет. — Самозван отшелник. Непознат за този край. Защо си дошъл в Ашдаун? Тук не е свято място. Манастирът „Света Хавизия“ не привлича мъже, които са решили да служат на Бога.
— Нямам нищо общо с това място.
— Да, така е. Но се обзалагам, че имаш много общо с брат Козмас.
— Това са лъжи! — Францисканецът скочи на крака. — Сър Хю, ти си в Божия дом и в моята църква! — Той се приближи и постави ръка на рамото на отшелника.
— Би ли свалил превръзките от ръцете на Одо? — помоли Корбет.
