стрелях срещу теб.
Корбет внимателно се взря в отшелника и брат Козмас. От една страна вярваше, че Одо казва истината, но от друга се чувстваше неловко. Ами ако брат Козмас беше убиецът, използвал приятеля си като претекст, като оръдие? Като много монаси, и двамата бяха практични хора. Силни, енергични, пламенни радетели за справедливост; би ли могло това да ги накара да преминат границата на монашеския си дълг?
— Сега какво? — попита брат Козмас.
Корбет погледна към Ранулф, но той изглеждаше разсеян. Драскаше си нещо в полето на пергамента и Корбет видя, че то е буквата „А“. Той се изправи. Алиша беше зад него, а Върлиън седеше в убежището, но сигурно бе чул всичко.
— Ще бъда откровен — каза Корбет. — И четиримата сте заподозрени.
— Но аз казах истината — възрази отшелникът.
— Вече ви казах — напомни Корбет, — доказателствата или логиката, или и двете, водят до създаване на хипотеза или потвърждават определено заключение. Знам, че ти си Бухала, а брат Козмас ти е помагал. Логиката и доказателствата ме карат да подозирам бащата и дъщерята Върлиън. Затова, ако свикам съд, той би отбелязал, че всеки от присъстващите в тази църква има за какво да отговаря.
— Но ние сме духовници — отвърна брат Козмас.
— Това не пречи да бъдете убийци — спокойно каза Корбет. — Поотделно или заедно. — Той почувства, че настръхва. — Възможно е дори и четиримата да сте замесени. Ще ви обясня. — Той седна на пейката. Очите му се спряха върху фигурата, кацнала на една от колоните: усмихнат демон с монашеска качулка, чийто раздвоен език се подаваше между дебелите устни; отдавна мъртвият дърводелец навярно бе осмял някой свещеник. Корбет се чудеше дали и двамата монаси не му се подиграваха тайно по същия начин.
— Трима души са били убити в гората Ашдаун — продължи той бързо. — Лорд Хенри и италианският лекар Панций Кантроне. Да не забравяме и младата жена, която е била убита със стрела, съблечена и заровена в плитък гроб, но по някаква странна причина — той внимателно наблюдаваше отшелника — тялото й било изровено и оставено при страничната порта на манастира „Света Хавизия“. Одо, ти спомена, че си искал да простреляш в сърцето лорд Хенри и желанието ти се е сбъднало. Другите двама са били убити със стрела в гърлото.
— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се Одо. — Аз… аз… това беше образно казано.
— Но съдът може да реши, че е важно. Може да се зачуди дали има двама убийци: един, който е убил лорд Хенри и втори, който е убил останалите две жертви. — Корбет замълча. — Кажете ми, Козмас и Одо, виждали ли сте нещо необичайно в гората? Ако искате, ще ви накарам да се закълнете. Позволете ми да ви помогна. Млада жена е била убита със стрела в гърлото. Бог знае защо, убиецът я съблякъл и я заровил в плитък гроб. Трябвало е да остане там. Ако някой друг беше открил трупа, да речем разбойник, навярно щеше да го остави на мястото му. Ако брат Козмас го беше намерил, щеше да го отнесе в „Сейнт Осуалд“ за подобаващо погребение. Някой от местните жители би вдигнал врява, а мастър Върлиън или един от неговите лесничеи би го отнесъл в имението Ашдаун.
Перото на Ранулф препускаше по страницата, поскърцвайки, докато той записваше накратко думите на Корбет. Сър Хю посочи към Одо.
— Ти си открил трупа, нали? Ти си свещеник и въпреки подозренията ми — човек с меко сърце. Не си посмял да вдигнеш врява, защото не си искал да привличаш внимание. Не си могъл да го донесеш на брат Козмас — това би породило съмнения. Затова си го занесъл в манастира „Света Хавизия“. Съвестта ти е била чиста, дългът — изпълнен. Прав ли съм, сър?
Одо кимна.
— Сутринта, когато лорд Хенри беше убит — отвърна той, — аз знаех, че ще има лов. Отидох да проверя дали не мога да създам неприятности — да пусна някоя стрела, да подплаша дивеча. Подхлъзнах се и паднах, защото беше кално. — Той сви рамене. — Открих трупа. Останалото е, както го каза. По-късно отидох в „Сейнт Осуалд“, за да кажа на брат Козмас, но видях дъщерята на Върлиън в гробището, затова се върнах обратно в пещерата си.
Корбет се обърна, прехвърли крак през пейката и повика Върлиън и дъщеря му.
— Ето какво ще направя. Всички ще останат там, където живеят в момента. Брат Козмас — тук; ти, Одо, ще се правиш на отшелник, докато случаят бъде разрешен. Но ще ме заведеш на мястото, където си намерил трупа.
Одо се съгласи.
— Мастър Върлиън, имам един въпрос към теб — продължи Корбет. — През нощта преди лова лорд Хенри и гостите му са били в ловната хижа Боклерк, на известно разстояние от Севърнейк. Защо?
Лесничеят, който вече седеше на стълбите на олтара, разпери ръце.
— Такъв беше обичаят. Лорд Хенри винаги напускаше имението преди лов. Кучетата бяха заведени там, гончиите и лесничеите също отидоха там за нареждания.
— А ти присъстваше ли?
Лицето на Върлиън пребледня.
— Разбрах, че лорд Хенри не се чувствал добре, заболял го стомахът, повръщал и прекарал голяма част от нощта в нужника.
— Пи до късно — отвърна Върлиън. — Заедно с брат си. Пресушаваха кана след кана. Лорд Хенри винаги много се е гордял с виното си.
— А виното — попита Корбет — от имението ли беше донесено?
Върлиън изтри капчиците пот от горната си устна.
— Кажи ми — настоя Корбет, — ти си главен лесничей. Твое задължение е било да подготвиш хижата, да осигуриш дивеча и приятното прекарване на лорд Хенри и гостите му.
— Не съм сигурен какво искате да кажете.
— А кой поднесе виното на лордовете? Искам да кажа, не са били в имението, където са останали обичайните им прислужници.
— Аз бях! — извика Върлиън, изправи се и изтри ръце в расото си. — Аз им поднесох виното.
— Нещо друго? — попита Корбет. — Ти си лесничей, мастър Робърт, гледаш кучета и коне. Обзалагам се, че разбираш от растения и билки почти колкото Йокаста. Сложи ли им нещо във виното? Нещо, което да отклони мислите на лорд Хенри от разврата? Беше ли отмъщение или пък опит да го спреш?
Върлиън не смееше да го погледне в очите. Ранулф стоеше с отворена уста и се закле наум, че следващият път, когато господарят му излезе от спалнята рано сутрин, ще го последва. Умът на Корбет се бе оказал остър като бръснач.
— Е, направи ли го?
— Да. — Главният лесничей махна с ръка, за да накара дъщеря си да замълчи. — Не беше отрова, а очистително. Видях го да седи там с престорената си усмивка и подигравателния поглед. Останалите гости се бяха оттеглили. Поиска от специалното вино, което беше донесено от Бордо. Разпечатах го и посипах вътре малко от един прашец. Не беше отрова, а нещо, което щеше да разбунтува стомаха му и умът му щеше да се отклони от порочните мисли. Не можеш да се правиш на жребец, когато през минута трябва да тичаш в нужника. Не беше повече от това, което аптекарят би предписал. Той изобщо не заподозря. Отидох си у дома и се върнах по-късно. На сутринта лорд Хенри, който беше здрав човек, се чувстваше по-добре; стомахът му беше празен — иначе нищо му нямаше. Събрахме се на двора, готови за лова. Точно завързвах ботуша му, когато той леко ме потупа по гърба и каза: „Няма нищо по-хубаво от лова за потушаване на пожара в слабините, нали, Робърт?“ — Върлиън облиза устни. — Уплаших се. Чудех се дали Фицалан няма да се откаже от лова и отидох да предупредя Алиша, но тя вече беше излязла. Останалото го знаеш.
— А пи ли сър Уилям от виното?
— Малко, но го разреди с вода. Лорд Хенри винаги го караше да пие много. Умираше от удоволствие да напие брат си, докато той падне под масата, но сър Уилям се пазеше.
Корбет се изправи и взе наметката си.
— Приключих.
Докато намяташе плаща си, той наблюдаваше как Ранулф съсредоточено почиства принадлежностите си. Посипа малко пясък върху пергамента, после го издуха, нави го и го върза с парче зелен шнур. После го прибра в торбата си заедно с перата, ножа и пемзата.
— Ще вървим пеша — усмихна се Корбет на Одо. — Оставихме конете си в „Горският дявол“, а и денят е
