знаеш как стоят нещата.
— А и лейди Мейв отново очаква дете? — попита Ранулф.
— Разцъфнала е като роза по пладне.
— И този път ще е момче!
— Надявам се само да се роди живо и здраво. А междувременно и моят ум е като на останалите — трябва да поддържам остротата му. Знам, че дьо Краон е разбрал за раняването ми и сигурно се е молил да умра. Предстоят вълнуващи събития, Ранулф. Английски наследник ще се ожени за френска принцеса. Мечтата на Филип Френски ще се сбъдне — ще види наследник на своя велик предшественик свети Луи на трона в Уестминстър. Едуард иска да се отърве от този брак. Ако това стане, ни чака кръвопролитна война. Затова се вслушвам в шпионите си и особено в един от тях — Ейдън Смолбоун, саможив писар от тайната канцелария на краля.
— Но аз мислех, че… — обади се Ранулф.
— Да, знам! Аз държа Тайните печати. Подобни послания би трябвало да стигат до мен, но нашият крал има едно свято правило: не позволявай на лявата ръка да разбере какво прави дясната. Затова някои послания и документи отиват направо при него. Единственото, което мастър Смолбоун прави, когато приключат с тях, е да ги прибере в тайния архив. Едуард винаги присъства на процедурата. Но мастър Смолбоун ми е приятел. Изпрати ми писмо, за да се поинтересува от здравето ми и изрази желание да се видим, а това означава, че има какво да ми продаде.
Влязоха в „Дървото на Иесей“. Общото помещение ухаеше на еленов бут и филе, опушени и прибрани за зимата. Кръчмарят поздрави Корбет с поклон и ги поведе по дървените стълби. Ранулф беше разочарован от „Витлеемската звезда“. Стаята беше голяма и добре обзаведена, но картините на стената, изобразяващи раждането на Христос, бяха замазани и нарисувани неумело, а златните звезди на синия таван — избелели и изронени. Мастър Смолбоун беше безличен оплешивяващ мъж с постоянно течащ нос, който непрекъснато триеше в ръкава на мърлявата си риза. Корбет го поздрави сърдечно и те насядаха около малката масичка. Размениха си клюки и общи приказки, докато кръчмарят им сервираше чаши бира и парчета еленско. Щом той излезе, Корбет зарези вратата. Смолбоун ядеше, сякаш животът му зависеше от това, но когато Корбет извади от кесията си една златна монета, той я грабна и я прибра.
— Е, мастър Смолбоун, платих ти. Сега да чуя какво ще ми кажеш.
— Кралят иска да анулира договора.
— Това го знам.
Смолбоун подсмръкна.
— Смята, че Гейвстън се е върнал в Англия.
— Какво! Но той беше прогонен под страх от смъртно наказание!
— Явно не го е грижа! — изсумтя Смолбоун. — Видели са го в Лондон, носят се слухове и от пристанищата, но не се знае дали е още тук.
— Продължавай.
— Кралят много се интересува от лекаря на покойния Фицалан. Знаеш, че от известно време лорд Хенри покровителстваше един италианец, Панций Кантроне. Беше го открил по време на пътуванията си.
— И защо кралят се интересува от него?
— Защото някога е работил с Жил Малвоазен.
Корбет остави чашата.
— Малвоазен? Той беше лекар във френския двор. И по-точно на Жана Наварска, починалата съпруга на Филип IV. Мислех, че Малвоазен е умрял при злополука с лодка в Сена.
— Така е — отвърна Смолбоун, без да спира да дъвче. По брадичката му се стичаше мазен сос.
— Какво още има, мастър Смолбоун?
— Кралят е толкова заинтересован от това, че Саймън Рулс беше изпратен в Париж.
— Рулс! — възкликна Корбет.
— Кой е той? — попита Ранулф.
— Учехме заедно — отвърна Корбет. — Той е буен младеж — отличен танцьор, певец, трубадур и много обича жените. Мислех, че са го убили при улична свада в Рим.
Смолбоун поклати глава.
— Жив е и е в Париж, където ухажва мистрес4 Малвоазен. Само това знам.
— Съпругата на мъртвия лекар?
— Същата.
— Виж ти, виж ти! — обади се Ранулф.
— А знаеш ли защо, мастър5 Смолбоун? — попита Корбет.
Дребният писар поклати глава.
Корбет отмести чинията с еленското, поблагодари му и последван от Ранулф, излезе от стаята. Когато стигнаха до стълбите, той спря.
— Помни ми думите, Ранулф. Когато стигнем до Ашдаун, бъди нащрек: там ще гъмжи от предатели и убийци! — После замълча за миг. — Нещо много неприятно се крие зад всичко, което научихме.
Трета глава
Робърт Върлиън, главен лесничей на покойния Хенри Фицалан, би се съгласил с Корбет. Не бе имал време да се измие или преоблече, лицето и ръцете му горяха от ударите на клончетата и вейките, през които си беше проправял път.
Беше се върнал в долината Севърнейк и бе видял трупа на лорд Хенри с дългата стрела, забита дълбоко в гърдите му. След това се беше промъкнал в имението, където бързо осъзна, че е главният заподозрян; скоро започнаха да го одумват и обвиняват. Върлиън е убил господаря! Трябва да бъде заловен и осъден! Лесничеят беше избягал като разбойниците, които се криеха в гората. Каква справедливост можеше да очаква от сър Уилям? Господарят на имението имаше право да го осъди на смърт. Можеха да го изправят пред съда и преди денят да свърши, да го обесят и да изземат имуществото му. Какво щеше да стане тогава с Алиша?
Върлиън седна до един стар дъб, който според горските легенди някога бил използван от езическите жреци за жертвоприношения. Не беше ял нищо, освен малкото хляб и развалено месо, което беше откраднал от колибата на един въглищар. Ослушваше се като подгонено животно за всеки звук, който би му подсказал, че преследвачите са по петите му.
Върлиън скръсти ръце на гърдите си. Беше пренощувал на открито, близо до потока Радуел, и цялото тяло го болеше, но какво можеше да направи! Не смееше да се върне в имението, а местният шериф беше далеч оттук. Умореният му ум се върна към събитията от последните няколко седмици. Увлечението на лорд Хенри по дъщеря му Алиша се бе засилвало ден след ден. Той не я оставяше на мира. Непрекъснато й изпращаше сладкиши, вино, скъпи платове, дори хубав снежнобял кон. Алиша бе непреклонна.
— Аз не съм уличница! — беше отсякла тя. — Няма да стана любовница на никой господар!
И бе върнала подаръците обратно. Това само бе разпалило желанията на лорд Хенри — той дори беше нахлул в къщата, която Върлиън и дъщеря му обитаваха. Алиша, чийто пламенен нрав не познаваше ограничения, беше грабнала лък и стрела, заплашвайки го, че ако не си тръгне, ще го убие и ще твърди, че е било самоотбрана. Фицалан я беше засипал с грозни заплахи и предупреждения. Беше й припомнил, че двамата с баща й са негови слуги, че дори покривът над главите им му принадлежи, а пътищата на Съсекс не са подходящо място за един мъж без земя и дъщеря му. Върлиън се бе обърнал за помощ към сър Уилям, но затвореният в себе си по-малък брат не можеше да му помогне.
Лесничеят чу шумолене в храстите и се огледа, но видя само един язовец, който излезе от бърлогата си, за да подуши утринния въздух. Върлиън се зачуди дали сър Уилям бе убил брат си. За да завладее богатството му, прехвърляйки вината върху бедния лесничей? Не бе сигурен в нищо. Беше гладен, умът му блуждаеше, мислите му бяха объркани. Нали самият той искаше да убие лорд Хенри? Имаше и друго, още по-лошо. Къде бе прекарала Алиша утринта? Той внезапно се стресна. Внушаваше ли си? Не, звукът на ловен рог отекна из гората. Слуховете бяха стигнали и до него: сър Уилям, сега господар на имението, бил решил да залови убиеца на брат си. Беше обявена награда от сто лири за онзи, който му доведе убиеца —
