овално и червендалесто, с хлътнали сини очи. Не държеше на церемониите, затова стисна протегнатата ръка на Корбет и потупа Ранулф по рамото.
— Сър Хю, радвам се да те видя. Виждам, че си оздравял. Как е лейди Мейв? — Той се усмихна още по-широко. — Все пак, тя е родом от моите владения. Казват, че тамошните жени били ненадминати в леглото. — После се усети и притвори очи. — Съжалявам, Хю.
— Не си казал нищо обидно, сър.
— Ами благородният Ранулф? — Едуард се опита да прикрие неудобството си, като закачливо стисна прислужника на Корбет за рамото. — Мъжът, който не може да се отърве от момичета.
Той се обърна и направи знак на един оръженосец, който се приближи с поднос чаши. Едуард успя да напълни три от тях, макар подносът да трепереше в ръцете на младежа, тичал твърде бързо. След като поднесе виното, принцът плесна силно оръженосеца зад ухото и той се отдалечи, притиснал ръка към главата си.
— Не беше виновен — възрази Корбет.
— Така е. — Едуард отпи от виното и се обърна. — Ръшлет!
Оскърбеният оръженосец с нежелание се върна назад. Едуард посочи трите чаши.
— Съжалявам, че те ударих. Когато изпием виното, трите бокала и подносът са за теб — можеш да ги продадеш.
След като благодари многословно, оръженосецът се оттегли.
— Не са мои — сподели Едуард. — На епископа на Уинчестър са, но докато се усети, вече ще са продадени. Пък и е достатъчно богат, за да си ги откупи обратно. Разбрах, че отивате в Ашдаун! — продължи той припряно. — Лорд Хенри е бил убит и френският пратеник настоява да му изберем заместник. Баща ми много бърза да ме ожени!
— Не се ли радваш, че ще се жениш? — попита Корбет.
— Не се прави на наивен, писарю! — отвърна принцът. — Знам, че ще трябва да се оженя за проклетата жена! И цял живот ще трябва да търпя Филип. Този лицемерен интригант…
— Който ще е твой тъст! — довърши Корбет вместо него.
Принцът избърса потта от челото си и отпи от бокала.
— Когато баща ми умре… — започна той отмъстително.
— Дано този ден е далеч — прекъсна го Корбет. Само да споменеш смъртта на краля се считаше за държавна измяна.
— Да, да, но все някой ден ще да умре! И когато това стане, искам да дойдете в двора ми, Корбет и Ранулф. Ще имам нужда от вас. Благородниците не ме харесват, а когато ме видят, епископите кудкудякат като току-що снесли кокошки.
— Не си виновен ти, а…
— Да, знам, Пиърс Гейвстън!
Когато чу името, Корбет се успокои. За фаворита на принца на Уелс, а според слуховете и негов любовник, говореха, че е гасконско парвеню и син на вещица, който очевидно имаше силно влияние върху кралския наследник. Гейвстън беше умен, отличен ездач и боец. Красавец, който означаваше много за Едуард. Носеха се слухове, че някой ги заварил заедно в леглото и побеснелият крал беше прогонил Гейвстън от кралството.
— Искам Пиърс да се върне! — тропна с крак Едуард. — Щом не мога да избирам приятелите си, за какво ми е да съм принц!
Корбет предупредително погледна към Ранулф.
— Може и аз да отида в Ашдаун. — Едуард се обърна и погледна с ъгълчето на окото си Корбет.
— Приятели ли бяхте с лорд Хенри? — попита го Хю.
Едуард шеговито го заплаши с пръст:
— С тези невинни очи и лице приличаш на благочестива монахиня. Трябваше да станеш правник в кралския съд. Не съм приятел със сър Хенри, а с брат му, сър Уилям. И, както добре знаеш, ходя на поклонение в „Света Хавизия“.
— В имението Ашдаун ли отсядаш? — попита Корбет.
— И в него, и в хана. Гората си я бива за лов. — Той направи гримаса. — Но лорд Хенри сигурно вече не мисли така, нали? Кога тръгвате?
— При първа възможност, господарю. Баща ти ни заповяда и трябва да отидем.
Едуард кимна. Разсеяно потупа Корбет по рамото, прошепна му нещо и се отправи обратно към придворните си.
— Какво беше това? — попита Ранулф.
— Не знам — отвърна Корбет. — Нещата са много объркани, а и всички лъжат. Филип е лъжец. Дьо Краон няма да разпознае истината, дори ако му избоде очите. Кралят е потаен, а принц Едуард потиска гнева си. Колко мислиш, че е часът?
Ранулф погледна към небето.
— Още няма девет.
— Стегни багажа ни. Двата коня и товарното конче. Не забравяй дисагите ми.
— Къде отиваш?
— Ще се разходя из двореца — отвърна Корбет. — Когато свършиш, ще се срещнем на главния вход. Ще прекосим блатото и ще тръгнем към селото, там има кръчма — „Дървото на Иесей“. Собственикът й дава под наем стая, която нарича „Витлеемската звезда“. Била изрисувана от някакъв поклонник, посетил Светите земи.
— За Бога, господарю, какви ги приказваш?
— Аз ли? — усмихна се Корбет. — С лицето си на монахиня и израза на светец?
Ранулф въздъхна. Погледна към слугата, който влачеше тежко седло за боен кон.
— Малтоут ми липсва, господарю, и не само защото се грижеше за конете.
Корбет проследи погледа му и видя залитащия под тежестта на седлото слуга. Малтоут, бившият им коняр, бе тромав младеж, който повече от всичко обичаше конете. Убиха го в една тясна, мръсна уличка в Оксфорд и сега тялото му лежеше под плочите на параклиса в Лейтън.
— Много ми липсва — повтори Ранулф. — Радвам се, че убих негодника, който отне живота му. Дано душата му гори в ада.
И той се отдалечи, както винаги, когато искаше да скрие чувствата си.
Корбет обикаляше из двореца, поздравяваше стари познати и от време на време спираше, за да размени няколко думи с други писари, които го поздравяваха със завръщането. После слезе в склада за провизии и убеди готвача да му даде хляб, сирене и малка кана ейл. Седна и се нахрани, наблюдавайки часовата свещ в железния й свещник близо до вратата. Когато пламъкът наближи до десетия червен пръстен, Корбет отиде на главния вход, където Ранулф вече го чакаше.
— Исках да те питам, господарю, защо ни е „Дървото на Иесей“ или стаята „Витлеемска звезда“?
— Нали ти казах.
Корбет хвана Ранулф под ръка и двамата излязоха през портата, преминаха по моста и поеха по пътя, който се извиваше през дърветата към селото. Сър Хю разхлаби яката си. Бе топъл есенен ден, листата на дървета падаха и образуваха шумоляща златиста покривка под нозете им. Отстъпиха, за да пропуснат група конници — конете цвилеха неспокойно, долавяйки миризмата на кръв от изкормените трупове на сърните с прерязани гърла. Опръсканите с кръв лесничеи и горски пазачи бяха в добро настроение. Бяха излезли на лов призори, за да осигурят прясно месо за кралските кухни, а се връщаха с плячка още преди обяд.
— Какво щеше да ми кажеш, господарю? — На Ранулф не му допадаше, че Корбет пак е потънал в размисъл.
— Вече излязохме от двореца и мога да ти кажа. Всички лъжат, Ранулф. Докато лежах в голямото легло в Лейтън, глезен от лейди Мейв, получавах сведения от шпиони, търговци, улични продавачи, калайджии и студенти.
— Но ти каза, че в тях имало само празни приказки! Бабини деветини!
Корбет поклати глава.
— Повечето наистина бяха такива. Но ще ти призная нещо: ако бях останал на легло още един ден, щях да полудея. Не ме разбирай погрешно, обичам лейди Мейв повече от самия живот. Колкото до Елинор,
