— Изглеждаш ми малко разтревожен, Хю.
Корбет се намести на стола. Взе бокала и го стисна здраво. Искаше да покаже, че е непоколебим.
— Ами ако се окаже, че смъртта на Фицалан няма нищо общо с дьо Краон, господарю?
— Възможно е.
— А ако замина за Ашдаун и се превърна в примамка за дьо Краон? Сеньор Амори може да не издържи на изкушението да прати някой от наемните си убийци по петите ми?
— Продължавай — кралят почти мъркаше.
— Тогава ще се възползваш от случая да обвиниш господаря му за смъртта ми и ще изпратиш купища гневни писма до Негово Светейшество в Авиньон, шумно оплаквайки смъртта на главния си писар от ръцете на френски наемен убиец.
— Хю, Хю, как можа да изречеш това!
— Доста си прям! — отсече дьо Варен.
Корбет изучаваше стария граф. „Ти си развратник и пияница“, помисли си той, „но май съм те подценил. Имаш чувство за чест. — Може и да не ме харесваш, но ти също подозираш, че кралят може да крои интриги“. Дьо Варен сведе поглед.
— Твърде рязък си, писарю — промърмори той.
— Просто съм откровен — Корбет се облегна назад. — Такъв съм бил цял живот. Кралят сам каза, че дьо Краон може да се стреми към главата ми.
— Но не те изпращам там заради това. — Настроението на Едуард рязко се промени и от покрусен принц той се превърна в ядосан крал. — Хю, това е Англия. Отиваш в гората Ашдаун. Ако дьо Краон вдигне дори пръст срещу теб, това ще му коства главата! Разбра ли ме, Корбет? Ще отделя главата от раменете му. Ще я побия на кол насред Лондонския мост, за да я изкълват гарваните, както постъпват с останалата паплач.
Корбет започна да се смее. В началото се смееше тихо, но колкото повече се замисляше над думите на краля, смехът му ставаше все по-бурен.
— За забавно ли го намираш, Хю? Май виждаш шега там, където твоят крал не я съзира?
Корбет избърса очите си с опакото на ръката си.
— Твое величество, аз съм пазител на Тайния ти печат, Господарят на тайните ти, най-верният ти писар и знам за какво става дума. — Лицето на Корбет стана сериозно. — Не съм прислужник в хан, когото изпращат с поръчка. Нито пък съм някой наивен нов писар с прясна тонзура на главата, гордеещ се с новите си одежди. И така, господарю, може ли да поговорим? Като кралска особа с верния си слуга, като владетел със своя съветник. Или, както каза в началото, като приятели, преминали заедно през много неща. Изпращаш ни в Съсекс — продължи Корбет с още по-сериозен глас, — защото искаш да разбереш причината за смъртта на твоя барон.
— Правилно.
— И дали има връзка между смъртта на лорд Хенри и злочестата жертва, оставена пред манастира „Света Хавизия“?
— Така е.
— И искаш да хвърлям по едно око на дьо Краон, за да открия истинската връзка между лорд Хенри Фицалан и френския двор?
— Точно това казах.
— И най-накрая, няма да съжаляваш — продължи Корбет, — ако се случи нещо, което ще ти помогне да анулираш брачния договор с Франция. Надяваш се това да не е моята смърт, но ако все пак е тя, ще я използваш?
— Да, ще я използвам — кралят въздъхна. — Обичам те, скъпи Хю и ще отмъстя за смъртта ти. Но този договор!
— Трябва да го спазваш! — подчерта Корбет. — Беше одобрен от целия съвет. Всеки опит да бъде нарушен договорът ще доведе до жестока война и ще си навлечем гнева на папата.
— Ти съгласен ли си с този договор? — попита кралят.
— Знаеш, че съм съгласен, господарю.
Едуард разтвори ръце.
— Тогава нека оставим Бог да реши.
Той блъсна стола си назад.
— Трябва да си в Съсекс, преди да падне нощта.
Кралят прекоси залата, потупа Корбет по рамото, намигна на Ранулф и заедно с дьо Варен, който припкаше отзад, излезе, затръшвайки вратата след себе си.
— Не биваше да казваш това — каза Ранулф възбудено. Той придърпа една пейка и седна до господаря си.
— Трябваше да кажа истината — отвърна Корбет. — Знам, че Едуард не иска да умра, но също така иска да прекрати този договор. Няма да ме убият, нали, Ранулф, не и докато ме пази моят ангел-хранител?
Зелените очи на личния му прислужник трепнаха.
— Винаги примигваш, когато си нервен — засмя се Корбет. — Също като лейди Мейв, когато ме хока.
Ранулф удари с металната си ръкавица по масата.
— Аз съм твой слуга, сър Хю, в мир и война. Ти ме спаси от бесилката. Дължа ти живота си. Нито папата, нито кралят, нито свещеникът могат да опростят този дълг.
— Не, не могат. — Корбет въздъхна и се изправи на крака. — Но може да се опитат, а ти си амбициозен човек, Ранулф-ат-Нюгейт. Значи няма да се върнем в Лейтън. — Той разтри гърдите си, които все още бяха натъртени. — Писарите трябва да ни подготвят пълномощия и заповеди и преди денят да превали, ще бъдем в Ашдаун.
Вратата се отвори и се появи придворен, облечен в къса дреха без ръкави в кралските цветове синьо, червено и златно, носейки бял жезъл, с който почука надменно по каменния под.
— Божичко! — присмя се Ранулф. — Същински архиепископ на Кентърбъри!
— Поканени сте да присъствате — издекламира шамбеланът надуто — на арената за турнири от Едуард, принц на Уелс.
— Това — прошепна Корбет — ще бъде интересно.
Те последваха шамбелана вън от залата за пиршества на двора. Утринното слънце блестеше върху подгизналия от дъжда едрозърнест пясък. Наоколо кипеше труд, конярите извеждаха конете от конюшните, разтоварваха конете и откачаха каруците. Множество кокошки кудкудякаха тревожно, а едно от кралските кучета притича с лай. Слуги и войници сновяха насам-натам. Група кралски стрелци водеха крадец за наказание; съблякоха го гол, завързаха го за едно дърво и започнаха да го налагат енергично с върбови пръчки. Мъжът се дърпаше, опъваше въжетата, трепереше и се свиваше от болка, докато пурпурночервените резки шареха гърба му.
Шамбеланът ги поведе по терасирана алея към покритата с пясък арена — прашен правоъгълник земя с килната дървена ограда, която го разделяше надлъж. На другия край чакаха конниците в пълно бойно снаряжение. Единият носеше фамилния герб на рода Бомон от Норфък, другият, който беше по-близо до Корбет — червения дракон на Уелс.
Продължителен тръбен звук прониза тишината. Двата коня се впуснаха в тръс, после преминаха в галоп. Ездачите свалиха копия и ги залюляха над вратовете на животните, препускайки един срещу друг. Уелският принц беше по-бърз, конят му — по-лек и подвижен. Копието му премина покрай щита на противника му и го удари право в гърдите. Рицарят от Норфък се олюля на седлото, опита се да запази равновесие, но не успя и се строполи с трясък в облаци прах сред рева и овациите на зрителите. Принцът победител пусна копието, извади меча си и препусна към поваления противник. Последният беше достатъчно умен да не се противопоставя, свали шлема си и разпери ръце в знак, че се предава.
Принц Едуард слезе от седлото, махна шлема си и с помощта на оръженосеца си свали бронята. После помогна на рицаря от Норфък да се изправи и сърдечно го потупа по гърба. Когато съзря Корбет, принцът се приближи към него, махайки по пътя налакътниците и наколенниците, които хвърляше на земята, за да ги съберат тичащите оръженосци. Едуард беше изключително красив младеж, висок над метър и осемдесет, с късо подстригана руса коса, добре оформени мустаци и брада и надменно стиснати устни. Лицето му беше
