— Отец Гримстоун, бяха ли тези две момичета порядъчни?
— Да, бяха от добри семейства. Е, кокетничеха и обичаха да се смеят, но идваха на църква. Главите им бяха пълни с мечти за любов и красиви рицари. И двете бяха винаги готови да танцуват, да се веселят, да си споделят шепнешком тайни. Даже — усмихна се на себе си свещеникът, — когато трябваше да слушат мен.
Корбет стана на крака и се протегна.
— И двете последни жертви — заяви той — са били открити на места, където обикновено не ходят. Подозирам, че са познавали убиеца си. Но какво би съблазнило една жена да иде на някакво безлюдно място?
— Пари — отвърна Ранулф.
— Искаш да кажеш, че са били леки момичета ли? — остро попита Бъргес.
— Не, сър, били са като теб и мен — искали са повече пари! Били са хубави селски моми, румени като ябълки — Ранулф побарабани с пръсти по дръжката на камата си. — Но са били бедни. Чу коларя. Да си купи панделка или украшенийце…
— И са били готови да продадат ласките си, така ли! — слабото, безцветно лице на курата почервеня, високо над скулите му избиха морави петна от ярост.
— Нямам намерение да оскърбявам паметта им — рече рязко Ранулф, — но те са били селски девойчета. Такива като тях спят в една стая с родителите си и братята си. Известно им е какво удоволствие дава любовния акт. Това не означава, че са били леки момичета. Да прости Бог на всички ни. Означава само, че не е било трудно да ги подмамят и излъжат.
— Не вярвам! — скочи на крака куратът.
— Така ли? — озъби му се Ранулф. — Свещеник си, нали? Предполага се, че познаваш хората си.
— Седни! Седни! — изправи се и отец Гримстоун, задърпа курата за расото. — Нашият гост — свещеникът малко иронично наблегна на думата „гост“ — казва истината.
— Какво всъщност искаш да кажеш, Ранулф? — попита Корбет.
— Господарю, говорим за две момичета от бедни семейства, главите им са били пълни с мечти и фантазии. Обикаляли са пазара, пазарували са всякакви продукти за семейството. После са минавали покрай изложените стоки на някой пътуващ търговец или покрай някоя сергия, пълна със сини и червени панделки, с различни накити — нали така става? За нас тия дрънкулки са дреболии, но за тях са по-ценни от кралски дарове. Защо убиецът да не ги е прилъгал с тези изкушения? Подарък без пари? Или пък само срещу целувка? Жертвата е била набелязана. Помолил е младото момиче, разбира се, да пази тайна и тогава е поставена и втората клопка — на някое усамотено и безлюдно място. Младото момиче си мисли „защо не?“, дотогава не е печелила пари толкова лесно и с толкова малко усилия и така отива на среща със собствената си смърт.
Корбет го наблюдаваше.
— Но къде са парите?
— Ако нашият помощник-шериф — Ранулф се доближи и стисна Блайдскот за рамото — иде в къщите на двете жертви и ги претърси от пода до тавана, залагам сребърна монета, че ще намери местата, където момичетата са ги скрили. Или онова, което са си купили с тях.
— Действай, Блайдскот — нареди Корбет. — Ако мастър Ранулф се окаже прав, ще ме намериш в „Златното руно“. А ти къде тръгна, сър Морис?
Сър Морис Чапълс се беше изправил.
— Отговорих на въпросите ти, сър — отвърна младият рицар. — Гробът на баща ми… — той преглътна тежко. — Не ми позволиха да отнеса тялото му в нашето имение, но отец Гримстоун беше така добър…
Корбет не можа да разбере думите на младия рицар.
— Искаш да идеш до гроба на баща си, така ли?
Сър Морис кимна.
— Връхлетяха ме спомени. Ако имате и други въпроси, добрият ни свещеник знае къде съм.
Корбет му позволи да си тръгне. Направи кратко обобщение на срещата и тъкмо щеше да им каже да си вървят, когато вратата в горния край на стълбите рязко се отвори и се затвори с трясък, последван от бързи стъпки.
— За Бога!
Ранулф незабавно застана до господаря си, когато висок рицар с побеляла коса, загърнат с тъмносин плащ, се втурна в криптата. На лицето си имаше кървяща рана, дрехите му бяха изцапани с кал.
— Нападнаха ме!
— Сър Луис! — скочи на крака отец Гримстоун.
Новодошлият свали едната си останала ръкавица и я хвърли на земята.
— Бях нападнат! — повторно извика той.
— От разбойници ли? — попита Корбет.
— Не знам — Тресилиън седна на един от столовете, като бършеше лицето си с края на наметалото си. — Слава Богу, че Чапълс не е тук.
— Защо? — попита Корбет.
— Готов съм да се закълна, че ме нападна призракът на неговия баща!
Глава четвърта
На съдията му трябваше известно време, за да се успокои. Свещеник Гримстоун се качи до дома си и донесе кана ейл, а също купа с вода и парче чист плат. Тресилиън набързо изгълта ейла, после внимателно избърса лицето си. Раната, като от порязване беше високо на едната му скула, по дланите си имаше драскотини.
— Какво се случи? — попита Корбет.
— Слизах по Фалмър Лейн — отвърна съдията и замълча. — Ти трябва да си Корбет, нали?
Положението беше неловко, понеже разпитът се водеше от Корбет.
Тресилиън го измери с очи от главата до петите.
— Предполагам, че вече са те питали защо си тук? — усмихна се той. — Кралят можеше да поиска от мен да направя разследване?
— Така е, сър. Но ти си бил главен съдия в процеса срещу сър Роджър. Присъствието ми тук говори, че въпросът се оказва важен за краля. Сам виждаш — ти, кралският съдия, си бил нападнат на пътя. Ще ни разкажеш ли какво се случи?
— Яздех по Фалмър Лейн — обясни Тресилиън. — На пътя имаше паднало дърво. Знаеш как конете се плашат от такива неща като голи клони и сухи листа, нали? Не очаквах нищо лошо. Скочих от коня, свалих ръкавиците си, за да го махна, от това са тия драскотини. Изведнъж във въздуха изсвистя стрела — сър Луис потупа раната на скулата си. — Не ме уцели, само ме одраска. Прикрих се зад дървото и клоните му също ме издподраскаха. Не носех лък. Конят ми се изплаши и препусна нанякъде. После профучаха още две стрели. Реших, че не мога да чакам повече. Прецених откъде дойдоха стрелите, измъкнах меча си и се приготвих за бой.
— Но нападателят избяга, така ли?
— Даже не го видях, чух само как се шмугна в орловата папрат и после чух гласа му — Тресилиън замълча, вперил поглед в ковчега. — За Бога, Корбет, това място е злокобно — той махна с ръка. — А и това клето момиче!
— Какво каза гласът? — настоя Корбет.
— „Помни“. Това каза. Мъжки глас. „Помни как ти, кралският съдия, прати на бесилото невинен човек! Ти и останалите ще платите за това.“ — Тресилиън сви рамене. — После всичко утихна. Нямаше какво повече да направя. Намерих коня си и препуснах насам. Видях, че младият Чапълс се е запътил към гробището. На гроба на баща си ли отиде?
— Да — отвърна Гримстоун.
— Защо мислиш, че е бил призрак? — попита Корбет.
Тресилиън го погледна смутено.
— Когато влезе тук — настоя Корбет, — каза, че според теб те е нападнал призрак.
