— Свидетелствал ли е в полза на баща ти в съда?
Сър Морис махна с ръка.
— Фъръл беше скитник, по-често пиян, отколкото трезвен. Нощуваше на открито в развалините на Бийчъм Плейс. Кой би хванал вяра на думите му? Наляво и надясно казваше каквото мисли, и в „Златното руно“, и в съда. Казваше, че баща ми изобщо не е бягал по Гъли Лейн в нощта на убийството на вдовицата Уолмър.
— Да — намеси се Блайдскот, — но баща ти призна, че е посетил вдовицата Уолмър същата вечер. Сър Роджър трябва да е минал по Гъли Лейн на път за дома си.
— Казваш, че баща ми е виновен, така ли? — скочи на крака сър Морис.
— Стига! — нареди Корбет.
— Така ли? — сър Морис заплашително пристъпи към помощник-шерифа.
Ранулф-ат-Нюгейт тихо прекоси помещението и сложи ръка на рамото на младия мъж.
— Предлагам ти да седнеш — рече с усмивка. — Щом господарят ми нарежда, най-добре е да се подчиниш.
Натискът на ръката му стана по-силен. Сър Морис плъзна длан към камата си.
— Не го прави — поклати глава Ранулф. — Умолявам те, сър!
Сър Морис се взря в косо разположените зелени очи и тежко преглътна. Корбет му вдъхваше почитание — но този винаги готов за битка мъж, от когото се носеше леко ухание на парфюм, примесено с мирис на кожа и коне, и с тия зелени очи, които сякаш се усмихваха, макар и да не примигваха… Сър Морис пое дълбоко дъх и седна обратно на мястото си. Чак тогава забеляза, че Ранулф прибира измъкнатата си кама обратно в кожения й калъф, окачен на китката му.
Ранулф опря гръб на вратата и се ухили. Старият ми, вечно намусен господар, помисли си той, пак подхвана играта си. Корбет умишлено беше събрал всички на това място. Не само за да огледа трупа и за да е далеч от „Златното руно“. Искаше да се почувстват ненаблюдавани на това необичайно място и да види дали ще се хванат за гушите, дали ще кажат думи, за които после ще съжаляват. Мрачният му господар щеше да събере тези думи, да ги запише внимателно и да се съсредоточи върху тях като върху партия шах.
Корбет отмести поглед от Ранулф и се загледа в сводестия таван.
— Имаме три различни вида убийства. Младите момичета, убити преди пет години, жертвите от тази година, както и останалите — воденичарят Молкин, чиято глава е пусната да плува в собствения му воденичен яз. Някой го е нападнал смъртоносно, със замах и изневиделица, без да вдига шум. Трудна работа, нали? Разбрах, че Молкин е бил здравеняк и негодяй, така го описа кръчмарят Матю, моят домакин в „Златното руно“. Як като вол и с лош нрав. Искаше ми се да бях огледал и неговия труп, но той вече е погребан — Корбет спря и прехапа устни. — Убит е преди две седмици. Няколко дни по-късно е убит и фермерът Торкъл.
— Намекваш, че всички тези убийства са свързани? — попита Адам Бъргес.
Корбет, леко смръщен, съсредоточено огледа този ветеран от кралските войни. Бъргес изглеждаше болнав, жълтеникавата му кожа напомняше пергамент, но погледът на очите му, с цвят на море пред буря, издаваше непреклонност. Беше лице на войник, с дълги белези от рани по дясната страна, с гъсти и разбъркани вежди, къса сива коса, мустаци и брада. Бива го с меча, помисли си Корбет, има здрави ръце и широка гръд. Щеше да е и добър стрелец, особено с някой от новите тисови лъкове, донесени от английските войски след войните с Уелс. При срещата им в Залата на Белия печат в Уестминстър, кралят се беше изказал благосклонно за Бъргес, служил като капитан на новобранци.
— А ти мислиш ли, че между убийствата има връзка? — запита Корбет. — Все пак, всички сте присъствали на екзекуцията на сър Роджър.
— Адам е моята опора и моята сила.
Отец Гримстоун се намеси толкова внезапно, че Корбет се почуди дали свещеникът е напълно с ума си. Да не би пък изживяният ужас или някакъв друг внезапен смут да са помрачили разума му? Корбет не обърна внимание на репликата му.
— Е? — повтори той. — Има ли връзка между убийствата? Вярно, Торкъл и Молкин не са девойки. Не са били удушени с въже — Корбет прокара палец по устните си. — Не са били насилени. Но и двамата са тукашни и са взели участие като съдебни заседатели в процеса срещу сър Роджър. Не е ли странно, че убийствата на млади момичета са започнали отново, тъкмо когато двама от мъжете, осъдили предполагаемия убиец, са сполетени от еднакво зловеща насилствена смърт?
— Защо кралят се интересува от тези убийства? — намеси се Блайдскот.
— Мисля, че вече зададе този въпрос.
— Но получих половинчат отговор.
— Е, слушай сега.
Корбет се изправи на крака. Взе ръкавиците си и плесна с тях по бедрото си.
— Сър Роджър може и да е бил убиец — и той замахна с ръкавиците към сър Морис като предупреждение да замълчи, — но е бил и приятел на краля, добър войник. Наистина, обичал е пиенето и хубавите жени, но това не се наказва със смърт на бесилото. Иначе скъпият ми приятел Ранулф да е обесен досега сто пъти — Корбет потропа с пръсти по капака на ковчега. — Какво обаче следва, ако сър Роджър е напълно невинен? Все пак убиецът се е завърнал. Не само за да насилва и да души млади жени… Кръгът на неговите жертви се е разширил и обхваща замесените в невинната смърт на сър Роджър Чапълс, нали така? Става дума за сериозни престъпления, сър, не само за смразяващи убийства, а и за подигравка с кралското правосъдие. Воденичарят Молкин и фермерът Торкъл са участвали в процеса срещу сър Роджър, дори са били водачи на заседателите.
— Така е, те са били начело на процеса — подчерта Блайдскот.
— Но — продължи Корбет — защо тъкмо тях двамата? Защо не някой друг от останалите десетина? Или убиецът просто е започнал с тях? Да не би пък, след толкова много време, да възнамерява да избие всички замесени в смъртта на сър Роджър?
— В такъв случай — изсмя се сър Морис, — аз ще последвам баща си на ешафода. Вече бях обвинен, че съм се заел с отмъщение.
— Да, възможно е. Радвам се, че го спомена преди аз да съм го сторил — Корбет седна обратно на мястото си. — Можеш ли да ми кажеш къде си бил рано сутринта в неделя преди две седмици? И в нощта на убийството на Торкъл?
— Бях в църквата с останалите — заговори с мъка сър Морис. — А що се отнася до следващата сряда вечер — преглътна тежко — бях в къщата си в имението. Хората от свитата ми ще се закълнат, че е било така — лицето му леко поруменя, и той се размърда неспокойно. — Студено е — додаде след малко. — Докога ще ни държиш тук?
— Отсъства един човек — с втъкнати в колана на меча си палци, Ранулф-ат-Нюгейт пристъпи наперено на светло. — Блайдскот, ти получи съобщението на господаря ми. Къде е съдията?
— Предадох на сър Луис да се яви тук — сви рамене помощник-шерифът. — Не мога да го надзиравам.
— Мастър Блайдскот! — повиши глас към него Корбет. — Нека засега се съсредоточим върху убийствата на младите жени. В последните близо пет години тези жертви са били шест, така ли? В това число и вдовицата Уолмър?
— Напълно необясними убийства — отвърна помощник-шерифът. — Бяха тукашни момичета, всичките хубави, идвали са насам, в града или на пазар.
— Не е ли опасно? — попита Ранулф. — Пътеките и пътищата тук са доста пусти. Храсталаци, тъмни гори, скрити места, удобни за престъпници и разбойници.
Блайдскот объркано отвърна на погледа му.
— Добър въпрос — настоя и Корбет. — Защо им е било на пет млади жени, без да броим Уолмър, да излизат навън сами? Ако добре съм разбрал от съдебните записки, същото се отнася и до последните две убийства. Всички момичета са убити в покрайнините на града. Ако се придържам към общоприетата версия, сър Роджър е бил съден за четири от убийствата, но не би могъл да извърши последните две, нали?
Корбет посочи ковчега.
— Това клето момиче. Как се казваше?
