от храна. Свещеникът постави капака върху ковчега и се потътри към каменния престол, направен в стената. Отпусна се до приятеля си Адам Бъргес и покри лицето си с ръце.
— Много си притеснен.
Сър Хю Корбет се приближи и застана прав пред него. Свещеникът вдигна поглед и преглътна нервно. Беше изплашен, не само заради случилите се зловещи убийства, но и от появата на този кралски пратеник с черна коса, привързана в опашка на тила, продълговато лице и зорък, настойчив поглед. Корбет имаше лице, което можеше да се определи като мургаво, а пълните му с печал очи сякаш никога не трепваха. Взираха се и наблюдаваха, сякаш не искаха да пропуснат и най-дребната подробност. Външността на пазителя на Тайния печат вдъхваше страх на свещеника. Сър Хю носеше тъмносива наметка, пристегната на врата, а отдолу елек от кафява кожа. Панталоните му за езда бяха пъхнати в черни, покрити с кал ботуши, върху които все още дрънчаха шпори.
Корбет свали ръкавиците си и ги втъкна в колана за меча. Да, страх ме е от теб, помисли си Гримстоун. Даже повече от спътника му — как му беше името? А, да, Ранулф-ат-Нюгейт — висок и червенокос, мрачен мъж, облечен досущ като господаря си. Макар и само писар в Канцеларията на Зеления печат, и той внушаваше страх. Бъргес му беше пошушнал, че той сплашва разпитваните от Корбет хора, когато това се налага. Гримстоун погледна бегло бялото му, гладко избръснатото лице с лениво притворени очи. Напомняше му за котката, която кръстосваше гробището. Ранулф стоеше с гръб към вратата и бе насочил поглед към господаря си, който пък се бе загледал с интерес в кръстовидния свод на криптата.
— Странно място за събиране — наруши мълчанието Бъргес. — Не можеше ли да се съберем другаде?
— Студено е — оплака се Робърт Белън.
Куратът седна прегърбен в един от столовете, върху който голямата централна колона хвърляше почти непроницаема сянка.
— Мястото вони на смърт — Уолтър Блайдскот, възпълният, червендалест и оплешивяващ помощник- шериф в Мелфорд заклати глава толкова енергично, че чак челюстта му затрепери. Двойната му брадичка стигаше чак до горната част на бойния плащ, увит около него като пелена.
— Мястото е добро за търсене на справедливост — проговори младият, русоляв сър Морис. Захвърленото му наметало лежеше на земята, а той бе седнал и удряше по коляното си с ръкавици. Нетърпеливо местеше нозете си, сякаш очакваше кралският писар да свика съд на това място и да обяви баща му за невинен.
— Кой я е построил? — попита Корбет. Обходи кръглата крипта и се приведе да разгледа направените за ковчезите ниши. — Досега не съм виждал подобна.
— На това място е имало стара саксонска гробница — обясни Гримстоун. — Съборили я по времето на Хенри II. Построили сегашната църква отгоре й. Ковчезите са на предишните енорийски свещеници, но покойниците вече не се погребват тук. — Изведнъж се засмя. — Аз ще се присъединя към останалите в гробището навън.
— Защо поискахте да се срещнем тук? — попита Бъргес. — Виждате, че отец Гримстоун не се чувства добре.
— По две причини — Корбет седна на някакъв стол. Премести една маслена лампа на полицата зад себе си и сложи ръкавиците си до нея. — Първо, както ви е известно, отседнал съм в „Златното руно“, а подозирам, че там и стените имат уши — устните му се разтегнаха в усмивка, но очите му останаха мрачни. — Второ, исках да видя тялото. Защо впрочем то е тук, а не в църквата?
— Такъв е обичаят — въздъхна Гримстоун. — Тук държим и покойниците, преди да бъдат погребани. Клетото момиче беше открито в понеделник. Вчера вечерта тялото й беше донесено в църквата. Утре сутрин ще бъде изложено пред олтара. Ще отслужа заупокойна литургия и веднага след това ще е погребението.
— Мястото е мрачно, не ще и дума.
Корбет се почеса по главата. Облиза пресъхналите си устни. Щеше му се да се върне в „Златното руно“. С Ранулф и Чансън бяха дошли към обяд, тъкмо когато камбаните на църквата зазвъняха за обедната служба. Блайдскот ги чакаше в голямата зала на кръчмата. Писарят настоя да огледа тялото и по-подробно да разпита неколцина. Би предпочел Бъргес да не присъства, но разтрепераният отец Гримстоун настоя приятелят му да го придружи направо от просторния му, добре обзаведен свещенически дом зад църквата.
— Защо един кралски писар, пазител на Тайния печат — Блайдскот вече говореше внимателно и се опитваше да прикрие пиянското заваляне в говора си, — е благоволил да почете нашия пазарен град?
— Защото кралят пожела! — рязко отговори Корбет. — Мелфорд може и да приютява търговци, но приютява и убийства. Преди години тук са отнети няколко човешки живота по най-ужасен начин. Какъв ден е днес? — той се озърна с присвити очи. — Празникът на свети Едуард Изповедника, тринайсети октомври, лето Господне 1303. Преди пет години — той посочи към сър Морис, — неговият баща, лорд Роджър Чапълс, е бил обесен публично пред портите на Мелфорд за убийствата на няколко девойки и на заможна млада вдовица. Как се казваше тя?
— Уолмър — отвърна Морис.
— Да, вдовицата Уолмър. По онова време сър Морис е бил едва четиринайсетгодишен, но щом навършил шестнайсет години — Корбет се усмихна на младия лорд, — започнал да изпраща писмо след писмо до Кралския Върховен съд, в които твърди, че баща му е невинен, че съдът е допуснал ужасна грешка. Сега вече кралят може да направи много малко. Лорд Роджър е осъден от съдебните заседатели пред съдията лорд Тресилиън. Били са представени доказателства и е произнесена присъда. Кралят не е видял основания за помилване и присъдата е била изпълнена.
— Баща ми беше невинен! — извика сър Морис и заплашително посочи към Гримстоун. — Ти знаеш.
— Откъде мога да знам? — отвърна свещеникът.
— Преди да го обесят — заговори с мъка сър Морис, — си го изповядал. Чул си последната му изповед. Признал ли е греха си?
— Не мога да кажа какво е изповядал, това е тайната на изповедта.
— Но можеш да ни кажеш какво не е било казано — заяви Корбет.
— Кажи ми! — извика сър Морис.
— Така е. Така е — Гримстоун затърка една о друга ръцете си. — Сър Роджър не призна в изповедта си за никакво убийство.
— Бил е държан тук, нали? — попита Корбет и заоглежда криптата.
— Да — потвърди Гримстоун. — Понякога мястото се използва за затвор. Има само един вход, който може да се охранява много добре. Наистина изповядах сър Роджър. Но, ако си спомняте, той беше държан тук две седмици, докато чакаше отговор на прошението си до краля за помилване. Междувременно беше посетен и от някакъв странстващ монах. Може да се е изповядал пред него.
— Достатъчно — каза Корбет. — Да се върнем към настоящето, към днешния тринайсети октомври 1303 г. Това лято е намерено убито младо момиче от околните села. Преди три дни — той посочи ковчега, — е открита нова жертва, умъртвена по същия начин, както са били умъртвени вдовицата Уолмър и останалите жертви преди пет години, с въже — Корбет се обърна към помощник-шерифа. — Как наричат тукашните убиеца?
— Удушвача — отвърна Блайдскот. — Когато е било извършено първото убийство, местният бракониер, Фъръл, е бил наблизо. Изплашил се е и се е скрил, казваше, че било тъмно като в рог. Чул писъците на момичето, а после звънчета като онези, които се закачат на ноктите на ястреб или сокол.
— И къде е този Фъръл? — попита Корбет.
— Изчезна — вдигна рамене Блайдскот. — Никой не знае къде е отишъл. Някои говорят, че е избягал. Други казват, че се е напил, което за него беше обичайно, и е затънал в някое блато или тресавище. Има ги колкото щеш из горите около Мелфорд.
— Но най-вероятно е бил убит! — категорично се намеси сър Морис. — Той единствен настояваше, че баща ми е невинен.
— И защо е твърдял така? — попита Корбет.
— Не знам. Изчезна скоро след процеса.
