вяра на думите й.
— … зададе въпросите, които и писарят ще ми зададе.
— А ти ще му дадеш същите отговори.
— Как влезе? — Девърел понечи да се изправи.
— Не съм искал да се крия — отвърна гласът. — Исках само да ти покажа, че трябва повече да си отваряш очите, мастър Девърел. Минах през оградата ти. Не е нито трудно, нито опасно. Жена ти е на пазар, а ти си винаги сам.
— Направих каквото поиска — сподавено рече Девърел.
— И пак ще го сториш — беше незабавният отговор. — Видял си сър Роджър да върви забързано по Гъли Лейн. Положи клетва, даде показания. Какво друго имаш да кажеш?
— Но, но Молкин, Торкъл… — запелтечи Девърел. — Мъртви са.
— Да, мъртви са. Може да не са удържали на думата си, дърводелецо. Но това няма значение. Дойдох да ти напомня за споразумението, което сключихме преди няколко години.
— Изпълних моята част от уговорката — възрази Девърел.
— И аз изпълних моята — прозвуча дрезгав отговор. — Няма да ти преча повече. Само дойдох да ти напомня какво ми е известно и какво мога да сторя. Ако дойде писарят, а той ще дойде, научи историята си наизуст, както монах учи псалмите си.
Девърел усети, че устата му пресъхва.
— Работите ти вървят добре, Девърел — настоятелно продължаваше гласът. — Твоите изделия предизвикват възхищение, а в леглото си имаш силна и страстна жена, нали така? А за какъв те имат добрите граждани на Мелфорд? За майстор дърводелец! Може някой ден да те изберат в съвета или да ти окажат честта да носиш някое от ония глупави знамена на процесиите им. Цената, която трябва да платиш за всичко това, е нищожна.
— Съгласен съм — едва продума Девърел.
— Добре! Хайде, хайде, човече — продължи гласът. — Кой ще си спомни къде си бил в някаква си нощ преди пет години? Това им е хубавото на хората като теб, Девърел! Никога нищо и с никого не споделят и се държат по-настрани от кръчмата „Златното руно“. Ако ще и на обратната страна на Луната да се качиш, никой няма да разбере.
У Девърел внезапно се надигна ярост.
— Какво знаеш за мен? — повиши тон той.
— То се вижда от пръв поглед, дърводелецо! Издава те начина, по който вървиш, по който говориш. Ти си от онези, които нищо с никого не споделят. Май криеш доста неща…
— Кой си ти? — озъби се Девърел.
Понечи да се изправи, но онзи с монашеската качулка отстъпи крачка назад и ръцете му се показаха изпод ръкавите. Девърел съгледа дълга кама.
— Не губи присъствие на духа — предупреди го посетителят. — Няма да ти е от полза, братко. Най- добрата ти защита е мълчанието. Сега — имам ли думата ти? Същата история като преди? Добре — и тъмната фигура посочи към портата. — Иди, махни резетата и си тръгвам.
Дърводелецът се подчини. Отвори широко портата и се върна обратно в работилницата.
— Влез си вкъщи, а после ела и залости портата след мен.
Девърел отново се подчини. Влезе в малкия килер, прилепен към склада. Чу как портата навън проскърцва и се върна. Работилницата и дворът бяха пусти. Бързо излезе на уличката, но тя пък беше пълна с хора. Девърел се заоглежда, но не съзря никакъв монах, а и от Соръл нямаше никаква следа, слава Богу!
Той влезе обратно в двора си. Залости портата и се облегна на нея. Пот обливаше цялото му тяло. Осъзна, че краката му треперят. Смъкна се на земята, обви с ръце раменете си и се помъчи да овладее паниката, която се надигаше в душата му. Затвори очи. В главата му изплува образът на сър Роджър Чапълс — застанал прав в каруцата на осъдените, докато го караха от църквата надолу, по издълбания коловоз на пътя, към бесилката.
—
Когато отвори очи, Девърел видя, че кръвта вече не тече от порезната рана на ръката. Разтвори пръсти подобно на свещеник, който дава благословия.
—
Все още треперещ, Девърел се изправи криво-ляво на крака и се заклати към вкъщи. Влезе в подредената и чиста кухня, грабна една чаша и отвори бъчвичка бордо, подарена му в знак на благодарност. Напълни чашата догоре, седна на кухненската маса и отпи жадно. Не беше присъствал на екзекуцията на сър Роджър, но другите бяха описали предсмъртните му мъки — как тялото му се гърчело и извивало, увиснало на края на въжето. Защо? — запита се Девърел. Защо смъртта на този мъж беше толкова необходима?
На външната врата чу тропане. Допи чашата си, скри я под ленената кърпа и тръгна по пътеката. Надникна през процепа. Жена му, Изабо, го гледаше ядосано.
— За Бога, Девърел! — възкликна тя. — Това е моят дом. Отвори вратата!
Той превъртя ключа в ключалката и махна резето. Жена му влезе. Девърел взе от ръцете й кошницата и я остави на пода.
— Какво има? — изгледа го тя изпитателно. — Изглеждаш все едно си видял призрак!
— Заради ковчега е — излъга той. — Онзи, който направих за младото момиче, дъщерята на коларя. Още се чувствам разстроен.
— Е, душата й вече е при своя Създател — отвърна жена му. — А чу ли новините? Пристигна писарят.
— Да, знам — почти извика Девърел. — Ще започне да задава проклетите си въпроси!
— Тихо, човече — зауспокоява го тя. — Всички знаем, че ти каза истината тогава.
— Той какво прави? — попита Девърел.
— Чух от Адела, че свикал събиране горе в църквата. Явно иска да разпита хлапето на сър Роджър и онзи съдия… как му беше името?
— Тресилиън.
Изабо тръгна надолу по пътеката. Девърел притвори очи.
— Е, започна се — прошепна той. — Ще се въздаде Божието правосъдие!
Девърел отвори очи и впери поглед в разпятието на стената. Изведнъж го споходи мисълта — дали пък в момента на своята екзекуция, в мига, в който са го бутнали от стълбата на бесилката, сър Роджър не се е заклел да се върне и да потърси справедливост?
Глава трета
Криптата под църквата „Сейнт Едмънд’с“ в Мелфорд беше мрачна и приличаше на пещера. Сенки танцуваха на светлината на свещите и на маслените лампи — и от танца им сцената ставаше още по- злокобна. Сър Хю Корбет оглеждаше погребалните ниши, наредени на нивото на очите навсякъде из помещението. Някои от ковчезите гниеха и се разпадаха, през процепите им се провиждаха отделни кости. Изпаднал от наклонил се настрани ковчег, един скелет се беше претърколил до камъка, а челюстта му зееше отворена. На Корбет му се стори, че му се хили, и сякаш бе готов да скочи. Почака, докато отец Гримстоун поразхлаби капака на ковчега, поставен на дървена стойка в средата на залата. Свещеникът отмести капака и махна савана под него. Корбет впери очи във восъчнобялото лице на тялото вътре. Хората, които бяха обличали момичето за погребението, си бяха свършили добре работата. Корбет леко извърна главата на мъртвата. Огледа петната, които обгръщаха шията като зловеща огърлица.
— Приличат на следи от тънко въже — отбеляза той. — Къде е била открита?
— Близо до Дяволския дъб. Тялото й е лежало скрито зад живия плет. Две момчета, които събирали подпалки, я намерили и вдигнали тревога.
Корбет загледа свещеника. Нямаше съмнение, че отец Гримстоун бе притеснен — очите му бяха подпухнали от безсъние, а ръцете му трепереха. Беше брадясал, а по черното му расо личаха мазни лекета
