насам-натам… И за зловещия маскиран мъж с уродливата дяволска маска и безшумно препускащия кон. Дали обаче той щеше да й повярва? На Фъръл му се бяха изсмели. И защо? Заради Девърел, дърводелеца, и заради другите като него.
Соръл пусна монетите в джоба си и хвана тоягата си. Забеляза плаща на пътуващия търговец, преметнат в ъгъла, и се сети за ругатните му. Незабелязано придърпа наметката и се изниза през задната врата. Поспря и с наслада вдигна нос, за да вдъхне уханието на билките и подправките, сладостния мирис на мента и мащерка. Мина през покритата порта, излезе на главната улица и тръгна по уличките, които водеха към работилницата на дърводелеца Девърел. Самата работилница беше в задната част на къщата. Портата беше затворена, така че тя потропа с тоягата си.
— Кой е? — извика някой.
Страх те е, така ли, мина й през ума, когато безпогрешно долови нотката на напрежение в гласа.
— Нося новини, мастър Девърел. Соръл е.
— Жената на бракониера?
Соръл се спря. Сигурна беше, че долови шушукане, сякаш Девърел шъткаше на някого да не вдига шум. Мина отзад, но не откри друга врата. Върна се обратно и пак почука на високата дървена порта.
— Махай се! — извика й онзи. — Нямам време.
— От какво се уплаши, Девърел? — присмя му се Соръл.
Заобиколи, отиде до предната част на къщата и застана на пътеката, под стрехата на портата. Забеляза малкия процеп вдясно на стената, през който домакинът можеше да наблюдава всеки, който хлопа на вратата му. Девърел трябва да беше много изплашен, за да следи по този начин посетителите си. Заблъска по вратата, но никой не й отговори, затова заобиколи и се върна обратно при външната порта и пак потропа. През това време Девърел беше дръпнал резето и отворил вратата. Той се беше изправил на прага и гледаше ядосано — висок, як мъж, с жълтеникаво лице с изпъкнали скули и тънки устни. Тъмната му, рядка коса беше мръсна, а на дясната си ръка имаше рана от порязване, беше се заел да я превързва.
— Мога да се погрижа за раната ти — предложи Соръл.
— Какво искаш? — Девърел облиза порязаното място.
— Видях кралския писар.
— Е?
— Мислех, че това ще те заинтересува. Можем да поговорим тук на улицата или да извикам на висок глас каквото знам.
Девърел въздъхна и с жест я покани да влезе. Поведе я през настлания с плочи двор, изпълнен с накамарени дървени трупи. Соръл забеляза, че близо до задната ограда също е имало една такава камара от дърва, но е била преместена — сякаш Девърел се е побоял да не би някой да се покатери по нея, за да се прехвърли вътре в двора. Той я въведе в работилницата си — дълъг тъмен навес с работен тезгях, купчини дървен материал, поставка за чукове и длета. Посочи й стол, но продължи да я наблюдава през рамо.
— Какво има? — попита Соръл. — Сам ли си?
— Жена ми е на пазар — отвърна й дърводелецът. — Нали казваш, че умът ти сече и че имаш набито око, Соръл. Знаеш, че нямам слуги.
— Тъкмо затова исках да си поговорим! — възкликна Соръл, което си беше лъжа. За личния живот на Девърел знаеше малко, макар че я глождеше любопитството. Девърел беше добър дърводелец, дори Фъръл ценеше неговата работа.
— Защо състоятелен мъж като теб няма нито чираци, нито прислуга? — попита тя.
— Така ми харесва.
— Защо? Криеш ли нещо?
— Обичам самотата — Девърел седна на ъгъла на масата и така преднамерено се изпречи пред погледа й. — Е, по какъв въпрос си при мен? Защо си дошла да ми досаждаш?
— Видях писаря, мастър Девърел! Има око на ястреб и явно не обича да споделя мислите си. Ще започне да разпитва.
— Тогава и на него ще повторя онова, което казах под клетва в съда. В нощта, когато беше убита вдовицата Уолмър, видях сър Роджър Чапълс да бърза по Гъли Лейн. Изглеждаше потресен и много объркан.
— Виждаш така добре нощем?
— Нощта беше ясна. От начина, по който човек язди, как носи плаща си, можеш да разбереш дали всичко е наред или не.
— А ти защо не беше вкъщи през онази нощ? — попита Соръл.
— Носех дърва за работилницата си.
— Мислех, че ти доставят дървения материал, не е ли така?
Личеше, че Девърел полага усилие, за да се овладее.
— Аз съм почтен дърводелец и верен поданик на краля — отвърна той. — Ако ми се прииска да изляза навън и да потърся точно определен дървен материал, трябва сам да свърша тази работа.
— И тогава си видял сър Роджър, така ли? Фъръл твърдеше, че по всяка вероятност не си могъл да го видиш как язди притеснен по Гъли Лейн.
— Е, той не е тук, за да спорим, нали?
— Не е, но и Фъръл даде показания пред съда. Настояваше, че е видял сър Роджър онази нощ и той е бил всичко друго, но не и притеснен.
— Пфу! — дърводелецът махна с ръка. — Мислех, че имаш да ми кажеш нещо важно.
— Имам. Писарят ще ти зададе същите въпроси. Къде си стоял? Как си могъл да видиш сър Роджър? Какво си правил наистина през онази нощ? — Соръл се приведе напред. — И защо ти е било на теб, дето винаги си се държал настрани от съгражданите си, с лъжлива клетва да погубваш чужд живот?
— Сър Роджър е убил вдовицата Уолмър — Девърел се изправи. — Убил е и останалите жени. Не забравяй ти, жено, дето бракониерстваш из чужди имоти, че имаше много доказателства и не аз го признах за виновен.
— Да — отвърна тя. — Признаха го съдебните заседатели, начело с Молкин и Торкъл, а знаеш какво ги сполетя. Видях процепа до външната ти порта — и посочи с палец през рамо. — Забелязах също и че портата ти е залостена.
Тя спря погледа си върху ръцете на Девърел — бяха покрити с мръсотия, но й направи впечатление колко фини и дълги са пръстите му.
— Това си е моя работа. Сега, мистрес, трябва да си вървиш.
— Спокойно ли спиш нощем? — упорстваше тя. — Или сънуваш кошмари? Например отсечената глава на Молкин, която плува във воденичния яз?
Девърел я сграбчи за ръката.
— Най-добре си върви!
Соръл се отскубна от него. Мина обратно през двора. Портата все още зееше отворена и когато прекрачи навън, тя се обърна, за да се сбогува с дърводелеца, но той вече беше затворил вратата зад гърба й и здраво я залостваше.
Девърел постоя, заслушан в отдалечаващите се стъпки на жената, пое дълбоко дъх и се прекръсти. Обиколи двора и провери всичко ли е наред, усети как косата на тила му настръхва. Наистина трябваше да е по-нащрек. Дали другият, тайнствен посетител си бе отишъл така неусетно, както се беше и появил?
Откъм работилницата се чу тихо подсвиркване. Девърел забърза натам. Седна на стола и впери поглед към потъналата в тъмнина ниша в дъното на помещението. Сърцето му заби бързо и той преглътна тежко. Трябваше по-старателно да заключва, толкова лесно го спипаха. Сърцето му подскочи, когато покритата и закачулена фигура изплува от нишата и застана с ръце, скрити в ръкавите на широката си мантия. Девърел прехапа устни. Беше си стоял тук, зает да рендосва една дъска, когато внезапно вдигна поглед и видя, че насред работилницата му стои един от ония странстващи монаси… Само че този носеше маска и лицето му беше напълно скрито от качулката. Щом заговори, Девърел разпозна гласа, който не бе чувал пет години. Той се вцепени. Не можа да помръдне.
— Чу ли разговора? — Девърел се опита да наруши зловещата тишина. — Тая любопитна сврака…
— Тя е моя грижа — се чу резкият отговор. — Празноглава е и дните й са преброени. Никой не хваща
