тържествено, за да привлече вниманието на всички. Блайдскот гръмко обяви на всеослушание, че заловените ще останат там през следващите двайсет и четири часа. Само да поискал, щял да нареди да вържат на врата на нещастника торба с фъшкии. Сред зяпачите се чуха одобрителни възгласи. Падликот затръска глава и захленчи за милост.
Блайдскот наистина се зае да завързва торбата, когато някаква жена извика със силен и ясен глас:
— Не е в твоя власт да наказваш така!
Помощник-шерифът се извърна, здраво стиснал с мръсни пръсти торбата. Разпозна гласа и присви кривогледите си очи.
— А, това си ти, Соръл.
Впери яден поглед в руменото и решително лице на жената, която си проправяше път през навалицата. Тя беше на средна възраст, носеше зелено-кафяви изпоцапани дрехи, в едната си ръка държеше вързоп, а в другата тежка тояга.
— Нямаш право да се месиш в раздаването на правосъдие в града — строго рече Блайдскот. — На мен се пада да отсъдя какво да е наказанието. И какво си помъкнала в тази торба? — добави той ядно.
— Много повече, отколкото имаш ти в панталоните си! — отговорът й предизвика шумен изблик на смях сред тълпата.
Блайдскот пусна своята торба и скочи от платформата долу.
— Какво носиш в торбата, жено? Пак бракониерстваш, така ли?
Соръл отхвърли назад краищата на наметката си и заплашително вдигна тоягата.
— Да не си ме докоснал, Блайдскот — изсъска тя дрезгаво. — Нямаш власт над мен. Не живея в този град и не съм извършила нищо нередно. Само да ме докоснеш и ще закрещя, че се опитваш да ме насилиш!
Блайдскот отстъпи назад. Внимаваше как се държи с тази жена — макар да не се бяха венчавали с Фъръл, бракониера, тя се считаше за негова вдовица.
— Пак си го търсила, нали? — додаде злобно Блайдскот. — Още ли скиториш из горите и полята да търсиш мъжа си, а? Имал е достатъчно ум в главата, за да се махне от такава дърта вещица като теб. Духнал е чак отвъд планините!
— Не смей да говориш за моя мъж! — озъби се Соръл. — Мъжът ми Фъръл е мъртъв! Някой ден ще открия тялото му. Ако те биваше за помощник-шериф, щеше да ми помогнеш. Но теб не те бива за тая работа, нали така, Уолтър Блайдскот? И дръж мръсните си ръце далеч от мен!
Блайдскот злобно направи неприличен знак и се върна да вдигне торбата с кучешки фъшкии.
— Да оставиш горкия Падликот на мира! — извика Соръл. — Законът не казва, че наказанието включва и унижения. Поразхлаби оковите.
Тя посочи към лицето на Падликот, което беше станало мораво.
Помощник-шерифът реши да не обръща внимание на думите й.
— Така е! — провикна се някой, вече трогнат от мъките на джебчията. — В закона не се казва за кучешки лайна, и ако той вземе да умре, докато кралският писар е в града…
Блайдскот заоглежда втренчено струпалото се множество. Старият войник, мастър Адам Бъргес, приятелят на отец Гримстоун, с усилие си пробиваше път през навалицата.
— Какво има, мастър Бъргес? — Блайдскот стана овреме хрисим.
— Соръл има право — отсече Бъргес. — Такова унижение е излишно.
Хората зашумяха одобрително. Блайдскот изрита неохотно встрани торбата с изпражненията. После се покачи на платформата и се зае да поразхлаби стегнатите окови около врата и китките на Падликот. Бъргес се обърна към Соръл и нещо я заговори, а множеството загуби интерес и започна да се разотива.
— Почакай малко! — провикна се Блайдскот.
Соръл се обърна. Блайдскот скочи на земята и почти завря лицето си в нейното. Дъхът му вонеше на вкиснал ейл и тя потръпна.
— Някой ден, Соръл, ще се случи да те пипна, докато бракониерстваш. Ще ти надяна оковите и ще ги стегна здраво около мръсната ти шия.
— А някой ден — изсмя му се Соръл, — може да се случи да пипнеш вятъра и да го продаваш из Мелфорд затворен в пръстени гърнета. Защо не дойдеш с мен на полето? — тя присви очи. — Може да идеш долу до Бийчъм Плейс. Ще ти разкажа какво виждам, докато кръстосвам надлъж и нашир полята, горите и самотните пътеки. Няма да повярваш какво научихме с Фъръл през годините. Искаш ли да се разходиш по полето, мастър Блайдскот? Да преследваш недорасли нехранимайковци?
Блайдскот видимо побледня и се отдръпна назад.
— Не… какво… Не знам…
— Знаеш — усмихна се тя и без да чака отговор, си запроправя път през хората, които наново започваха да се скупчват от любопитство. Изблъскваше чираците, които се опитваха да я уловят за ръкава и крещяха: „Какво си нямаш, мистрес? Какво си нямаш?“
Соръл се добра до кръста, издигнат насред пазара, и седна на най-горното стъпало, като остави торбата между нозете си. Повечето хора познаваха Соръл и нейното минало. Известно им беше, че мъжът й се бе опитал да помогне на осъдения сър Роджър Чапълс, а преди няколко години изчезнал. Свикнаха да я виждат да броди сама из полята край града. Ако се случеше някой да я спре и да я заразпитва, отговорът й неизменно беше:
— Търся тялото на горкия си мъж.
Соръл си имаше някакво странно основание да вярва искрено, че Фъръл е бил убит, а останките от мъртвото му тяло са били заровени тайно, без последно опрощение и молитва. Беше упорита жена и — независимо, че я свързваха с изчезването на някой и друг заек или фазан — почтена по свой си начин. Хората, с изключение на Блайдскот и тия като него, я оставяха на мира.
Соръл явно се вълнуваше, сърцето й препускаше диво, а гърлото й бе свито. Настъпил беше денят, който отдавна очакваше. Денят, за който тя непрекъснато се молеше пред малката очукана статуйка на Дева Мария, която държеше в стаичката си сред развалините на Бийчъм Плейс. Справедливостта щеше да възтържествува, щеше да се усети силата на кралската власт. Този сър Хю Корбет щеше да помогне да се разбули загадката, и тялото на нейния мъж да бъде намерено. Докато скиташе из околностите, Соръл разговаряше с ратаи и пътуващи търговци, със скитници и всякакви странници из пътя. Срещала беше и такива, които познаваха кралския писар.
— Като ловна хрътка е — бяха й казали. — Мургав, слаб и изпит. Преследва престъпниците до дупка. Не е продажен, нито подкупен.
Соръл копнееше за този миг. Искаше й се да зърне кралския писар, да намери начин да се добере до него, да го помоли за среща. Обърна поглед към входа на „Златното руно“. Още нямаше и следа от някакво раздвижване. На ъгъла на близката пресечка съгледа старата Крауфорд, която се тътреше, повела за ръка слабоумния Питъркин. Странна двойка, замисли се Соръл. Старата Крауфорд и сама не знаеше годините си и носеше с мъка бремето на преклонната си възраст. Соръл се бе опитвала много пъти да я заговори, най-вече за Фъръл. Старата Крауфорд подхвърляше разни недомлъвки от злокобните си спомени — че в Мелфорд винаги имало убийства, че все така щяло да бъде — но не довършваше. Сетне стискаше здраво набръчканата си уста и с лукав поглед се потътряше нанякъде.
Соръл не се осмеляваше да я упрекне. Някои си шушнеха, че дъртата грозотия била вещица. Затова ли винаги влачеше Питъркин със себе си? За да й служи за някаква закрила? Или само за да й прави компания? Соръл се запита да не би пък да имат кръвна връзка… Вгледа се внимателно в двамата. Старата Крауфорд нещо се караше на Питъркин и размахваше костелив пръст пред лицето му. Да не би да му триеше сол на главата, задето бе прекъснал неделната литургия? Или имаше нещо друго? Забеляза, че старицата грабна нещо от ръцете на Питъркин. Бузите му бяха издути. Соръл се усмихна. Захаросани плодове! Но усмивката й бързо угасна — разтревожи я някакъв спомен. Много пъти беше виждала Питъркин с натъпкани бузи. Веднъж го беше пресрещнала в полето, тогава идиотът държеше в ръце малка кутия с редки и много скъпи плодове — портокали. Станало й бе чудно, пък и продължаваше да се чуди — как би могъл Питъркин да се сдобие с тях. Всъщност, когато го срещна, той не изглеждаше чак толкова глупав и безпомощен, погледът му беше лукав и предпазлив. Как можеше малоумен скитник като него да разполага с пари? Наистина, Мелфорд процъфтяваше, пък и младите влюбени се бяха научили да използват Питъркин, за да си разменят писма.
