— Това ли сънува? — свещеникът се опитваше да овладее нетърпението си.
Питъркин поклати глава.
— Молкин! — измуча той.
— Воденичарят Молкин?
— Воденичарят Молкин — глухо повтори Питъркин. — Главата му плува по водата…
Богомолците, които стояха наблизо, го чуха. Неколцина се изправиха сковано, отправили поглед към Урсула и дъщеря й Маргарет, които гледаха недоумяващо, с широко отворени очи. Отец Гримстоун свали филона си и го подаде на курата. Попристегна робата си и улови Питъркин за ръка.
— Трябва да дойдеш! Трябва да дойдеш! — боботеше Питъркин. — Отче, самата истина ти казвам! Главата на Молкин плува.
Повел Питъркин за ръка, отец Гримстоун прекоси нефа на църквата. Останалите богомолци се изправиха от местата си и тръгнаха след тях. Множеството слезе по стъпалата към гробището и се запъти към покритата порта. Вместо обаче да поеме напред към Мелфорд, Питъркин свърна вляво към воденицата на Молкин. Все още гъстата утринна мъгла покриваше полето. Гримстоун усети как страхът го сграбчва и по тила му изби студена пот. Тежкото дишане на Питъркин и шумът от тътрещите се след него енориаши нарушаваха зловещата тишина. Прекосиха дървения мост над реката Суейл, минаха през страничната портичка, която водеше към воденичния яз. Храсталаците край брега бяха мокри от дъжда. Заради мъглата отец Гримстоун не виждаше почти нищо. Питъркин спря и посочи с пръст.
— Да — свещеникът погледна в посоката, в която сочеше. — Това е воденицата на Молкин.
Взираше се над извисените нагоре в сивата мъгла чудовищно широки платна на крилете й.
— Ела! — каза загадъчно Питъркин.
Изкачиха малък наклон и слязоха от другата страна на заобиколения с тръстики воденичен яз. Питъркин отново започна да сочи. Мъглата като по чудо леко се отдръпна.
Отец Джон Гримстоун невярващо зяпна. Това, което видя, видяха и хората зад гърба му. Чу се женски писък. Жената на Молкин си проби път напред. Кралският наместник Риптън бързо я възпря. Свещеникът гледаше като прикован. Не беше кошмар от сънищата: отсечената глава на Молкин, поставена върху дървен поднос, се носеше по воденичния яз.
Четири вечери по-късно, Торкъл, един от най-заможните фермери, стоеше насред навеса за вършитба. Беше се загледал в последните за тази жътва снопи. Дверите на навеса бяха отворени и, точно както на Торкъл му се искаше, през тях влизаше хладен полъх. Избърса потта от челото си. Искаше му се вече вършитбата да е приключила.
Смрачаваше се по-рано, сигурен знак, че зимата наближава. Наближаваше и празникът на Вси светии7. Жителите на Мелфорд щяха да държат настрана бродещите души на покойниците с помощта на огньове. Торкъл усети, че потръпна леко. Смъртта бродеше из Мелфорд. Кратко беше спокойствието, на което се радваха хората, след като лорд Роджър Чапълс увисна на голямата бесилка на кръстопътя извън града. Колко ужасяващи убийства само! Първо тези на Удушвача — толкова млади жени, включително и добрата вдовица Уолмър, изнасилена и жестоко удушена. Вината падна върху сър Роджър, който заплати с живота си. С неговата смърт убийствата трябваше да приключат.
Пет години по-късно обаче отново бе убита една млада жена. Ами Молкин? Отсечената му глава, пусната да плува върху дървен поднос из воденичния яз? По настояване на свещеника, Торкъл заедно с други мъже се бяха изкачили по стълбите нагоре във вътрешността на воденицата, където ги чакаше още по-отвратителна гледка: обезглавеното тяло на Молкин, поставено на стол, цялото в кръв и съсиреци. И сякаш всичко това не беше достатъчно, ами като в някаква зловеща шега, убиецът беше поставил голяма чаша с ейл в побелелите и вкочанени пръсти на мъртвеца. Какво ставаше?
Чапълс не трябваше да умира. Торкъл преглътна с усилие. Знаеха го той и Молкин. Сега какво? Сър Морис, синът на лорд Роджър, с писмо до кралския съвет в Лондон молеше да се преразгледа целият процес.
Торкъл впери поглед към зеещите отвори на навеса. Настъпващият мрак, подобно на гъста мъгла, изчакваше мига да пропълзи вътре в постройката. Погледна към двете маслени лампи, окачени на куки, сетне погледът му се насочи към снопите. Тишина обгръщаше стопанството. Щеше му се да беше довел и кучето си, но явно то — гладно за всеки къшей хляб, който жена му изхвърляше навън — се навърташе около къщата. Изведнъж се сепна. Петел ли пропя? Защо по никое време? Или му се счуваше? Не казваха ли старите хора, че щом петел кукурига вечер, то някой ще бъде сполетян от жестока смърт?
Торкъл чу, че нещо се шмугна навътре в постройката. Грабна млатилото за вършеене — два пръта, съединени с кожа от змиорка — и внимателно пристъпи към отворената врата. Отсреща, в другия край на дългия, разкалян и посипан със сено двор, съзря светлинките на запалените свещи в къщата си. Дочу жена си да пее. Имаше за какво да й се пее на неговата весела, невярна жена, заета с биенето на маслото. Върна се обратно в постройката, подпря млатилото, отбра няколко житни класа и ги подхвърли във въздуха. Зърното щеше да падне върху опънатата предварително кожа, а ветрецът да отвее плявата. Но движенията му бяха разсеяни. Твърде късно беше за работа.
Торкъл се чувстваше потиснат от тишината, както и от собствените си страхове. Прошепнатото от отец Гримстоун в изповедалнята излезе истина: грехът се връща, за да те преследва. А беше време, когато той и останалите отпиваха големи глътки от ейла в „Златното руно“. Празнуваха в приготвените специално за съдебните заседатели помещения — преди те да преминат важно по калдъръма и да влязат в сградата на общината. Лятото беше в разгара си, слънцето бе силно и жарко, тревата бе висока и зелена, а реколтата обещаваше да е богата и изобилна! Спомените оживиха Торкъл и той реши — ще иде вкъщи да хапне малко хляб и месо, колкото да утоли глада си, а после ще слезе към „Златното руно“. Искаше му се да е сред хора, сред веселие и смях, близо до пращящия огън, сред успокоителното присъствие на приятелите си.
Торкъл се отправи към единия край на постройката и старателно залости портата. Погледна към сламения покрив. Добре беше направен и нямаше да протече. Утре щеше да приключи с работата. Но нещо го накара да се извърне и да спре. Единият от фенерите, окачен на другата порта, беше угаснал. Торкъл усети, че гърлото му пресъхна. От тъмнината изплува някаква фигура, наметната с плащ и с качулка на главата. Криеше нещо… Млатилото? Торкъл извади ножа си.
— Кой е? Кой си ти?
— Онзи, който отделя житото от плявата.
Торкъл беше сигурен, че познава приглушения глас.
— Какво искаш? — той предпазливо се приближи.
— Справедливост!
— Справедливост! — гласът на Торкъл стана писклив.
Той замръзна на място. Фигурата бързо закрачи към него. Торкъл стоеше объркан. Опита се да се измъкне, но онзи беше по-бърз. Замахна назад с млатилото, а сетне стовари с ужасна сила дебелия му край върху главата на Торкъл. Тялото му се извъртя и падна на земята. Болката беше непоносима. Торкъл усети топлината на стичащата се кръв. Вдигна очи и в пулсиращата от неистов ужас мъгла прозря, че прътът за вършеене отново и отново се издига и стоварва върху му.
Главата на Торкъл се размаза и мозъкът му се превърна в пихтия.
Някога, в едно друго време, Елизабет, дъщерята на коларя, се боеше от таласъми, духове и всевъзможни други страховити тъмни сили, които се спотайват в мрака. Но сега реши да изхвърли от главата си всичките тези бабини деветини, защото беше наясно, че родителите си служат с тях само за да плашат децата си и да не ги пускат да бродят из безлюдните поляни и по самотните пътеки. Елизабет беше влюбена, поне така й се струваше. Беше ходила до Мелфорд, под предлог да похарчи парите, които бе получила за рождения си ден, а за истинската причина беше по-добре и да не мисли. Нали старицата Крауфорд казваше, че вятърът може да улови мислите й и да ги отвее към бащината й работилница или към майка й, вечно заета с нещо в кухнята.
Елизабет се поспря в края на пътеката и погледна назад. Пазарът беше все така пълен с хора. Адела взе да я подпитва, но нали такава беше играта — никога не казваш на хората по какви тайни работи си тръгнал. Ако си има обожател, защо трябва да го споделя с такива като Адела? Тя веднага щеше да изтърчи до „Златното руно“, за да го разтръби на всички. А и нямаше да пусне Елизабет, докато не научи защо, как,
