кога и с кого. Елизабет се засмя, отметна назад дългата си коса, приглади полите по бедрата си. Как да разкрие тайната си на Адела? Тя само щеше да й се изсмее. Усмивката на Елизабет полека се стопи. Наистина, нямаше никакво намерение да разказва цялата история: какво й предадоха, чрез кого и, най- важното, от кого беше съобщението — така само щеше да предизвика още въпроси.
Елизабет се обърна и се затича. Прокрадваше се като котка сред тъмните сенки. Знаеше кои пътеки да избере, за да не срещне никого или пък да не я видят случайно. Не й се щеше да я разпитват, когато се прибере вкъщи. Израснала беше в Мелфорд и познаваше всяка педя от него. Мина покрай църквата, после покрай църковното гробище, където зърна мастър Бъргес да копае гроб. Затича се. Той май не я видя — интересуваше го само отец Гримстоун и мрачната църква. Елизабет се поспря за малко, колкото да си поеме дъх. При вида на островърхата църква и надгробните камъни в двора й, сякаш нещо я смути, връхлетя я споменът за бедната Джоана, убита така жестоко близо до Бракъм Миър. Джоана беше много жизнерадостна, често се скиташе из полето да бере цветя — поне така казваше. Е, сега с Елизабет бе различно — поне двама души знаеха къде отива — онзи, който бе изпратил съобщението и неговият приносител.
Елизабет разтърси коси и се опита да крачи по-уверено. Пресече някакъв ров, провря се през един крив плет и се поспря. Може би беше подранила. Имаше приблизителна представа за часа и май трябваше да почака малко. Вдигна очи към небето. Имаше си обожател, таен обожател, който беше платил, за да я склони да се срещне с него! Прекрасно беше да е навън, под Божието небе, далеч от шумния пазар, далеч от семейството си, където се чувстваше потисната като в затвор, а майка й непрекъснато й нареждаше какво да прави.
Елизабет се загледа в горичката, покрила близкия полегат хълм. Нима възрастните знаеха какво е любов? Баща й говореше само за отсечената глава на Молкин и за размазания мозък на Торкъл. Елизабет не харесваше и двамата, най-вече Молкин и неговата нещастна дъщеря, как й беше името? — а, да, Маргарет, вечно мълчалива и мрачна. Е, какво да се прави. Елизабет нагази в тревата. Погледна встрани, стори й се, че мерна нещо там сред дърветата. Кой ли можеше да бъде? Някой овчар? Елизабет леко потръпна. Времето се разваляше. Трябваше да си вземе наметката.
Тя навлезе сред дърветата и стигна до любимото си място. Като дете си играеше тук и си представяше, че е кралица или девойка, пленена от омагьосан дракон. Мина през студената и мокра трева и седна в края на малката полянка, на същия камък, който някога беше нейният „трон“ в „драконовата крепост“. Цареше абсолютна тишина. За първи път, откакто се впусна в това приключение, мисълта, че лъже родителите си, я бодна с неприятно чувство. Радостната й омая се преплиташе с вина — и с мъничко страх. Мястото беше напълно усамотено, чуваха се само далечни птичи песни и тихото шумолене на орловата папрат. Елизабет затвори очи и стисна устни.
— Ще почакам съвсем малко — каза си тя.
Времето минаваше. Елизабет разтри китките си и поразмърда крака. Трябваше да избере някои по- закрити пътеки, вместо да върви така, размахала ръце през полето. Да не би пък тайният й обожател да е срещнал някого и да се е изплашил? В Мелфорд слуховете и клюките, примесени и със злъчни подигравки, можеха да ти докарат неприятности. Да беше минала по Фалмър Лейн, а сетне да се бе провряла през оградата при Дяволския дъб…
Елизабет чу как зад нея изпука съчка. Обърна се, и отвори уста да запищи. Някаква ужасяваща фигура с маска на главата бе застанала зад гърба й. На Елизабет, дъщерята на коларя, не й оставаше да живее дълго.
Глава втора
Публичните екзекуции в кралския град Мелфорд неизменно привличаха много хора — повече, отколкото дамгосването на добитъка на кръстопътя или панаирът в покрайнините. Почтените граждани се тълпяха, за да видят как се въздава справедливост и за да разменят по някоя и друга клюка. Кои търговци са удряли в кантара клиентите си, кои пекари са смесвали брашното си с креда или са продавали хляб с намален грамаж… И най-вече да разберат кои крадци по къщите са заловени и кои джебчии са вкарани в затвора.
Но в този октомврийски ден имаше една още по-важна причина тълпата да се стича на по-многобройни талази. Имаше слух, че новините за убийствата на воденичаря Молкин и на Торкъл — да не говорим пък за Елизабет, клетата дъщеря на коларя, чието обезобразено тяло лежеше покрито със саван в криптата на енорийската църква — са стигнали най-накрая и до кралския съвет в Лондон. Самият крал предприел мерки, но изпращал не съдия или специални пратеници, а свои лични служители: кралския писар, пазителя на кралския таен печат, сър Хю Корбет и неговия доверен човек, Ранулф-ат-Нюгейт, главен служител в Канцеларията на Зеления печат. Хората от Мелфорд искаха да ги видят, че пристигат — крайно време беше да се сложи край на убийствата. Искаха да видят как кралският довереник ще влезе в града с цялата си тежест и власт, за да проведе разследванията според заповедта на краля, да изправи злодеите пред съда — и всички да видят как короната въздава правосъдие.
Хората извънредно много се вълнуваха от тези загадъчни убийства. Кой беше убил по такъв ужасяващ начин Молкин и Торкъл? Разбира се, както навсякъде, така и в Мелфорд ставаха убийства — но да се обезглави Молкин и да се остави главата му да се носи по водата на воденичния му яз, беше нечувано! Ами това, че бяха направили на пихтия мозъка на заможния фермер Торкъл, и то в собствения му навес, където вършееше житото си! Нямаше как някой да не увисне на въжето!
Ами останалите чудовищни убийства и изнасилвания на млади девойки? Бяха започнали отново. Миналото лято убиха една слугиня, а разчлененото й тяло положиха на същия този пазар. Сега пък дъщерята на коларя, Елизабет — красивата Елизабет с разветите коси. Мнозина я знаеха заради кръшната й походка и веселия й смях. Ужасни убийства! Но нали преди пет години бяха хванали убиеца и той беше увиснал на високата бесилка на кръстопътя, горе над мелфордските ливади, из които пасяха стадата овце? А и виновникът не беше кой да е! Самият сър Роджър Чапълс, рицар и богат земевладелец! Доказателствата срещу Чапълс — без да се броят свидетелствата срещу него — го бяха изпратили като най-обикновен престъпник на бесилото, независимо от кралското благоразположение. Но ето че убийствата бяха започнали отново, и най-сетне предизвикаха намесата на краля. Как беше името на писаря? А, да, сър Хю Корбет. Мнозина бяха чували за него. Не се ли зае той преди няколко години с разследване в съседното графство Норфолк? Мъж, който всява страх, шушукаха си хората, с остър ум и набито око. Ако Корбет се справеше, а той разполагаше с цялата му необходима власт за това, със сигурност щеше да има обесен.
Въпреки облачното и студено време, хората продължаваха да се тълпят около сергиите. Онези, които бяха по-запознати със събитията, не изпускаха от очи широката дъбова врата на кръчмата „Златното руно“, където трябваше да отседне кралският писар. Вероятно щяха да го съпровождат тръбач, вестоносец с кралския флаг и многобройна свита. Момчетата-съгледвачи, на които беше платено, наблюдаваха пътищата, които водеха към града, и дебнеха за пристигането на сър Хю Корбет.
Междувременно пазарът вървеше — хората купуваха, продаваха, разменяха стоки, както всеки делничен ден. Мелфорд беше процъфтяващ град и все по-нарастващите печалби от вълната се чувстваха във всеки дом. Златото и среброто бяха в изобилие. Все повече стоки, докарани от големи градове като Лондон и Бристол, и даже внесени от чужбина, пълнеха пазарите на Мелфорд. Велен и пергамент, скъпи дълговлакнести кожи и коприна, щавена червена испанска кожа от Кордова, одеяла и завивки от тъкачниците във Фландрия и Ено8; и още — статуетки, свещници и скъпи украшения, дело на лондонските златари, а нерядко дори и на големите майстори от Северна Италия.
Помощник-шерифът, Уолтър Блайдскот, обичаше оживените пазарни дни. Този ден той се постара да покаже на всички, че е заловил скитниците, пияниците и престъпниците и ги е оковал на дървената платформа в центъра на пазара. Случи се така, че същият този ден бе наказан публично джебчията Падликот. Предната сутрин самият помощник-шериф беше пипнал престъпника да тършува в коша на някакъв селянин. Дебел и цял плувнал в пот, Блайдскот си придаваше важен вид. Беше цяло чудо, че изобщо е успял да залови някого, след всичкото вино, което беше изпил. Затова пък влачиха триумфално Падликот през целия площад, като да беше извършил някакво извънредно голямо престъпление, а не дребна кражба. Качиха го върху платформата, окован за ръцете и за врата, при което градският рог засвири
