Корбет. — Ако Питъркин каже истината, ще бъде възнаграден. Ще получи сребърни монети и писмо с кралския печат, в което ще пише никой да не го закача. А когато пристигне новият свещеник… — Корбет замълча, да беше си прехапал езика — … след години, разбира се, да се отпусне малка годишна издръжка за Питъркин и майка Крауфорд от хазната на енорията. Съгласни ли сте?
Питъркин веднага спря да трепери и в погледа му се четеше пресметливост.
— Е — добави Корбет, — понякога Питъркин наистина не е знаел какво става, защото е предавал съобщението, а после нищо не се е случвало. Момичето не отивало на указаното място, или пък отивало в различен час.
— Какво имаш предвид? — попита старата Крауфорд.
— Така е станало с Адела, кръчмарската слугиня.
— Не — старицата стисна по-силно ръката на Питъркин, — само не тази безочлива, устата проклетница! Как така не се е усъмнила?
— Нищо не й се е случило — усмихна се Корбет. — Защо да се съмнява, а и нали познава Питъркин? Кажи, истина ли е, майко Крауфорд, че преди години, много преди да започнат убийствата, младежите в града са пращали по Питъркин съобщения до своите любими? Затова и Маскирания го е избрал. Но ако се върна в „Златното руно“ и разкажа истината на Адела…
— Питъркин е глупав — изломоти идиотът със сведена глава. — Питъркин е лош.
— Погледни ме! — нареди Корбет.
Нещастникът вдигна глава. Корбет видя, че мъката, която се четеше в погледа му, е истинска, под мръсотията и наболата брада лицето му беше пребледняло.
— Къде го срещна? — попита Корбет.
— Чакаше ме на края на града. Отначало бях любопитен.
— Колко е висок? — попита Корбет.
— Не знам. Караше ме да стоя зад един дъб, а той беше от другата страна. Но понякога виждах маската му иззад дървото. Беше страшна, червена като кръв. Имаше… — Питъркин показа нещо като гривна около китката си.
— Камбанки? — попита Корбет.
— Да. Така разбирах, че е там. Излизах рано сутрин. Повечето пъти имаше мъгла. Чувах как камбанката звъни. Отначало мислех, че е някаква шега. Разказа ми как е научил кой съм. Каза ми, че сър Луис Тресилиън много го слуша. Да — Питъркин облиза устни. — Така успя. Знаеше, че през лятото ходя след двойките в полето. Казваше, че съм крадял разни неща и щял да каже на мастър Блайдскот и той да ме окове на позорния стълб.
— Той ли те научи на стиховете? — попита Корбет.
— Да. Но в тях отначало не се споменаваше име. Върна се след няколко сутрини. Накара ме да повторя стихчето и аз го повторих. После ме накара да отнеса съобщението на онова момиче… — заклати глава — забравих името.
— И после дойде името на първата от жертвите му, така ли?
— Да — примигна Питъркин. — Мислех си, че е шега… Клетият Питъркин — стисна ръце и загледа умолително към Корбет, — клетият Питъркин не знаеше.
— Какво ти каза да направиш Маскирания?
— Трябваше да открия момичето сам, трябваше да й кажа голяма тайна, затова тя с никого не трябваше да я споделя. Само когато тя обещаеше тържествено и се прекръстеше, само тогава й предавах съобщението.
— Какво стана? — Ранулф се надигна и се приближи, изпълнен с любопитство за начина, по който действаше убиецът. — Последната му жертва, коларската дъщеря Елизабет, тя какво направи?
— Срещнах я по пътя на връщане от пазар — Питъркин притвори очи. — „Елизабет, казах й, имам да ти кажа голяма тайна. Не се дръж като глупак, Питъркин, отвърна тя. Не, не, прошепнах й. Наистина.“
— Тогава си й показал монетата, нали? — попита Корбет.
Ужасен, Питъркин кимна.
— Казал си й, че неин обожател ти е дал монетата, за да разбере Елизабет, че не й се присмиваш? Прав ли съм?
Идиотът отново закима.
— „О, Питъркин рече тя. Кой е той?“ Поклатих глава, защото се бях заклел да не казвам. Предадох й съобщението и избягах.
— Хитро — измърмори Корбет. — Всички са в клопката. Питъркин трябва да предаде съобщението. Казано му е да покаже монетата, така че тя да му повярва. Разбираш ли сега, майко?
— Разбирам — очите на старицата плувнаха в сълзи. — Боже мой, клетата Елизабет не си е и помислила да сподели с някого, за да не я проследят и изпреварят. Разбира се, никой не вярва напълно на Питъркин. Можело е да се окаже някаква шега. Не е искала да излезе глупачка…
— Да, но любопитството на Елизабет, както и на другите жертви е било събудено. Съобщението на Питъркин е и недвусмислено, и тайнствено. Платили са на градския идиот да го предаде, следователно би трябвало да е истина. Не би посмяла да се довери на някого, и така сама е предрешила съдбата си.
— Какъв беше гласът му? — попита Ранулф.
— Не знам — проплака Питъркин. — Мек глас.
— За първи път ли го чуваше?
— За Бога, сър Хю! — възкликна старата Крауфорд. — Мъжът е бил с маска!
— Проследил ли си го откъде идва или накъде тръгва? — попита Ранулф.
С ужас в погледа, Питъркин поклати глава.
— Какво можех да сторя вече, след първата жертва? — изплака отново Питъркин, като триеше ръцете си една о друга, а сълзи бяха набраздили мръсното му лице. — Беше ме страх. Къде да ида? Клетият Питъркин! — той се заудря в гърдите.
Корбет погледна към Ранулф и поклати глава. Питъркин се правеше на по-глупав, отколкото беше, но думите му бяха напълно логични. Беше като обучено куче, водено и от алчност, и от страх, което е тичало нагоре-надолу по заповед на своя господар.
— Ще го заловиш — каза старата Крауфорд и погледна Корбет, който се изправи и пристегна колана с меча си.
— Да, ще го заловя. И после ще го пратя на бесилката в края на града.
Корбет тръгна към вратата и посегна към резето.
— Сега вече знаеш защо наричам това място Хаселдема, нали? — извика старицата след него.
— Да, вече знам.
Корбет погледна назад. Старата Крауфорд беше избърсала сълзите си.
— Подозирала си от самото начало, нали?
Лукавото изражение изчезна от лицето на старата Крауфорд.
— Не можа ли да се противопоставиш? — попита Корбет.
— Аз съм стара жена, писарю. Нямам си никого — тя подръпна прашната си рокля. — Не нося меч и кама. Нито мога да извадя заповед от краля, подпечатана с восък, която да кара всички да ми правят път и да свеждат глави. Как да разкажа за подозренията си? Виждал ли си жена, набедена за вещица, да гори на кладата, сър Хю? Гледал ли си как се гърчи тялото й? Не ми дръж проповеди!
Корбет мрачно се усмихна и кимна със съчувствие. Излязоха и отидоха при Чансън, който пазеше конете. Корбет не отговори на въпросите на Ранулф, метна се на седлото си и по време на краткото им пътуване до воденицата яздеше напред умислен.
Този път Корбет не се церемони — щом воденичарят Ралф излезе и взе да вика и да размахва ръце, че бил зает човек, Корбет го прикова с рязък заповеднически тон, а Ранулф извади меча си и го постави с широката част върху рамото на мъжа.
— Дръж се както подобава! — предупреди го служителят на Зеления печат. — Господарят ми има много лош нрав.
Корбет слезе от седлото, подаде поводите на Чансън и бутна вратата на кухнята. Урсула бе застанала край огнището. Бе облечена с тъмнокафява роба, поръбена с катеричи кожи и пристегната на кръста й с шнур. Не изглеждаше красива като преди, лицето й беше повехнало от недоспиване. Тя отметна коса и
