купа с лучена супа. Изпусна костената си лъжица и тя изтрака. Изплашеният му поглед не се отделяше от Корбет. Бавно остави купата на пода до себе си.
— Защо е всичко е това? — попита старата Крауфорд. — Дошъл си да хлопаш на вратата ми, а е едва съмнало. Нямаме нищо общо с Хаселдема.
— Знам защо наричаш така града — отвърна Корбет. — Не, не… — протегна ръка Корбет към Питъркин, който гледаше към вратата и сякаш се канеше да излезе, но Ранулф бе препречил пътя му.
— Няма защо да бягаш — спокойно рече Корбет и вдигна ръка, за да спре въпросите на старицата. — Виж, Питъркин.
Корбет държеше в ръка сребърна пара.
Безизразното лице на нещастника се отпусна. Той се усмихна, отвори уста и се заоблизва, сякаш вече усещаше вкуса на захаросаните плодове, които ще си купи.
— Той е един клет идиот — каза старата Крауфорд.
— Не е чак толкова глупав, колкото се опитваш да го изкараш — рязко отговори Корбет. — Наясно си с това, а и той го знае. Питъркин не е чак дотам глупав, нали? Не е толкова простодушен и безмозъчен! — Корбет успя да го улови — беше само едно трепване, проблясък, следа от разум в погледа. — Разбираш какво ти говоря, нали? — продължи Корбет.
— Питъркин не знае — отговорът беше тих и дрезгав.
— Напротив. Ще разкажа на теб и на старата Крауфорд една история. Но преди това, Питъркин, кажи ми къде е скривалището ти? Къде криеш монетите, които ти дава Маскирания?
— Какво скривалище? — просъска старата Крауфорд.
Издърпа стол и се вгледа изпитателно към Питъркин, сякаш думите на писаря я бяха накарали да си спомни нещо.
— А сега ме чуй, Питъркин — заяви Корбет, — ако ми помогнеш, ще получиш сребърна пара. В противен случай ще бъда принуден да те измъчвам с ужасни наказания. Странно място е енорията на църквата „Сейнт Едмънд’с“ в Мелфорд, за човек като теб, Питъркин — продължи Корбет. Пристигат пътници отвсякъде, идват търговци и прекупвачи, хората трупат пари. Светът не е вече какъвто го знаеш, нали, майко Крауфорд? Никой не се интересуваше толкова от Мелфорд преди четиридесет години, когато земята се обработваше с дървени плугове и селяните всеки Божи ден се тревожеха каква ли ще е реколтата? Сега е различно: широки и тучни ливади, многобройни охранени стада овце, всички дебелеят и трупат състояние. Питъркин трябва да внимава. Няма семейство, а хората говорят, че няма и никакъв мозък. И той се прави на малоумен, но Питъркин всъщност е много хитър. Трябва да се пази от нагиздените новобогаташи. Питъркин се страхува единствено да не го отведат и затворят в някой приют. И това го знае най-добре Маскирания. Къде те пресреща той, Питъркин? На кой от безлюдните пътища? Той ли те учи на онези стихчета?
Старата Крауфорд изпиваше с поглед Корбет.
— Той е бил, нали? В продължение на много години те е пращал със съобщение до различни млади жени? Казвал си им, че любимият или обожателят им е оставил подарък, в знак на възхищение, било при Дяволския дъб, при Бракъм Миър или на някое друго място по Гъли Лейн. Питъркин носи съобщението. Никой не обръща внимание, когато той тича нагоре-надолу из пазара.
— Така е — намеси се старата Крауфорд, — но това е клетият Питъркин. Той често си говори съвсем невинно с младите момичета. Те не се страхуват.
— Разбира се, че не се страхуват — отвърна Корбет. — Погледни го, изглежда кротък като агънце. Обича да си бъбри с хората и много се страхува да не го отблъснат. И на нашия убиец му е хрумнала блестяща идея — преди пет години се е добрал до Питъркин. Научил го е на стихче и го е накарал да носи съобщения…
— И защо Питъркин ще го послуша? — прекъсна го старата Крауфорд.
— Преди всичко, защото Маскирания го плаши. Носи страховита демонска маска. Заплашва го, че ако Питъркин не направи, каквото му е поръчал, господарите на приюта ще дойдат с каруца и с камшик. Клетият Питъркин е бил свидетел как става това, когато енориашите решат да се отърват от някой просяк, нали? Питъркин се е изплашил.
Корбет замълча и погледна към Ранулф. Всичко, което беше обмислял през изминалата нощ, започваше да се подрежда. Оглеждаше жълтеникавото, брадясало лице на Питъркин — той беше зяпнал с отворена уста, но в погледа му вече нямаше толкова страх, гледаше го по-изпитателно.
— Имало е и награда за Питъркин — Маскирания държи в едната си ръка тояга, а в другата сребърна пара. Питъркин е трябвало само да иде в Мелфорд, да намери определено момиче и да му предаде съобщението. Той е можел и да откаже, но защо да го прави? Никога в окаяния си живот не е печелил толкова лесно сребърна пара. Дадени са му ясни нареждания. Просто е трябвало да се приближи до момичето, когато е само, никога, когато е с други хора. Трябвало е да й каже също да си мълчи, и да не казва никому, нали?
— Боже! — простена старата Крауфорд. — Майко Богородице и всички светци! — старицата вече проумяваше какво има предвид Корбет.
— Лесна работа — продължаваше Корбет. — Питъркин предава съобщението. Скоро след това откриват тяло на младо момиче някъде в полето…
— Питъркин не може и муха да убие — прекъсна го старата Крауфорд.
— Не казвам, че може. Но Питъркин вече е паднал в капана. Сигурно се е досещал, че жертвата е същото онова момиче, на което е предал съобщение. Но не е можел да каже на никого. Следващия път, когато Маскирания го е намерил, му го е напомнил. И така — въздъхна Корбет. — Питъркин вече е бил много изплашен. Ужасяващият маскиран мъж е стегнал здраво примката около врата му. Ако си признае, какво ще последва, кой ще му повярва? Хората ще започнат да го сочат с пръст. Нямало да е първият, който ще увисне на градската бесилка.
Челюстта на Питъркин вече трепереше. Тръпки разтърсваха и цялото му тяло, и той жалостиво протягаше ръка към старата Крауфорд.
— Той е само един идиот — повтори старицата.
— Не е чак такъв идиот, майко Крауфорд. И го знаеш! Не си ли се чудила как така Питъркин си е купил захаросан плод или дрънкулка от пазара?
— Хората са милостиви — тросна се тя.
— Не се и съмнявам — заяви Корбет. — Но да се върнем пет години назад. Сър Роджър Чапълс е обвинен в убийство. Умира на бесилката. Изведнъж убийствата на момичета секват, а с тях и срещите с Маскирания, поне предполагам, че са спрели. Но в края на миналото лято Маскирания се появява отново. Питъркин няма избор и се подчинява на нарежданията му. Така е предал съобщение и на коларската дъщеря Елизабет, нали?
Старата Крауфорд сграбчи ръката на Питъркин.
— Нямаш доказателства — прошепна тя на Корбет. Протегна ръка и взе да милва лицето на Питъркин.
Корбет се зачуди каква ли е връзката помежду им? Кръвна ли беше? Всички в Мелфорд играеха роля. Блайдскот, надутият главен помощник на шерифа, Адела, безочливата кръчмарска слугиня. Защо да си нямат роли старата Крауфорд и Питъркин? Тя, която се прави на изкуфяла старица, но чийто ум е остър, а паметта й ясна като на всеки друг. Ами Питъркин? Всъщност той водеше приличен живот, беше бавен в мисленето, но не и идиот, за какъвто се представяше.
— Могат да те обесят, Питъркин — проговори Ранулф, учуден как господарят му е стигнал до тези изводи.
— Какво говориш? — озъби се старата Крауфорд. — Не могат да обесят Питъркин!
— Напротив — отговори остро Ранулф. — А ти ще висиш до него. Не знаеш ли какво значи „съучастник“? Сър Хю има право. Дори ще се намерят такива, които ще набедят Питъркин за убиец. По лицето му ще познаеш, че всичко това е истина.
— Можеш да увиснеш на въжето — приведе се напред Корбет. — Сигурно си се досещал за истинските намерения на Маскирания. Но пък си бил и уплашен, нали? След първото убийство вече не си имал друг избор — погледна към старата Крауфорд. — Чудя се какво ли знаеш ти? Казвал ли ти е или поне намеквал ли ти е Питъркин за това, което е ставало? Помагала ли си и ти на Маскирания, съветвайки Питъркин да мълчи? А си знаела, че Питъркин не може да убие и муха. Ще ти кажа още нещо важно — натърти
