кожи плащ. Замъкна навътре в реката тялото, както се влачи малка лодка. Течението поде изгубилия съзнание помощник-шериф от калните плитчини, леко го завъртя и го повлече. Известно време то се носеше над водата, а после бавно потъна. Конникът стоеше неподвижен на брега. Огледа се, за да се увери, че наоколо няма никого, после се качи на коня си и се отдалечи обратно през ливадата.
По всичко изглеждаше, че угощението в общината наистина ще е тържествено. Облечени в пострадалите си от пътуването дрехи, Корбет и Ранулф се чувстваха малко неловко сред разкошно нагиздените граждани и техните съпруги. Сър Луис Тресилиън, облечен в тъмноморава туника, ги приветства от върха на широкото стълбище. Съпроводи ги до малка зала. На Корбет за миг му се стори, че е попаднал в църква — толкова много факли и свещи бяха запалени. Прозорците бяха високи, украсени с изящни стъклописи. Масата за почетните гости беше подредена на малък подиум и на нея ярко се открояваше една великолепна, излята от чисто сребро солница, върху нея бе гравиран градският герб. Кралската грамота, с която на Мелфорд се даваха привилегиите на кралски град, беше поставена в средата на залата върху покрита с разкошна скъпа покривка маса. В нескончаема и замайваща редица от лица и имена, гражданите на Мелфорд се редяха пред тях, за да им се представят. В края на краищата Корбет, съпроводен плътно от Ранулф, стигна до официалната маса на подиума.
Пристигна и сър Морис, натъкмен в мантия в синьо и златно и разкопчана на врата бяла риза. Представи им една дребничка и хубавка девойка — дъщерята на сър Луис, Алианор. Беше руса и със сини като метличина очи, а тъмночервената рокля и белият й воал й стояха прекрасно. Девойката бе напълно запленена от Ранулф — наложи се Корбет да настъпи по крака слугата си и малко грубо да му напомни, че момичето е почти сгодено за сър Морис. Ранулф шепнешком му обеща да се държи прилично, но дали не можел да вземе малко от изисканата храна и да я занесе на Чансън. Конярят и другите прислужници бяха настанени на долния етаж — да се забавляват както могат.
На подиума към тях се присъединиха и отец Гримстоун и Бъргес. Свещеникът произнесе кратка благодарствена молитва, благослови събралите се хора и всички заеха местата си. В началото поднесоха бяло вино и риба: минога в пикантен сос и пресен шаран, поръсени с прекрасни подправки. Заредиха се тостове и речи. Всички изтъкваха все по-нарастващото благосъстояние на Мелфорд и подчертаваха, че присъствието на кралския писар е изключителна чест за града. Сър Хю седеше умислен.
Поднесоха и следващите ястия сред звуци на тръби и одобрителни възклицания: пържен тлъстак31 с розова вода и бадеми, печена сьомга в лучено-винен сос, пушена щука, пай с плънка от зеленчуци, фазани с фин ягодов крем. Сребърните подноси и прибори блестяха на светлината на свещите и игривите им проблясъци изпълваха залата.
Корбет хапна съвсем малко и почти не пи. Направи се, че не забелязва как Ранулф тайно и ловко отделя от храната, докато насреща му някакъв възпълен гражданин грачеше за кралските данъци върху горите и необходимостта от повече сигурност в Ламанша и Ирландско море. Корбет така се насилваше да изглежда заинтригуван от разговора, че го заболя главата. Искаше му се да поднесе извиненията си, че не може да следи сътрапезника си, но щеше да е обидно. Затова даваше вид, че слуша, а съзнанието му беше другаде. В регистъра на покойниците се беше натъкнал на безценни сведения. Много важно бе да разпита Питъркин и в същото време се притесняваше, че Ранулф не е успял да намери Блайдскот.
— Дали не е в опасност? — бе попитал Ранулф, докато се приготвяха да тръгнат към общината.
— Не бих се изненадал — беше му отвърнал Корбет. — Възможно е и Блайдскот, подобно на бракониера Фъръл, повече да не се появи…
— Ами войната на краля в Шотландия, сър Хю? — съседът насреща му вече гореше от желание да се покаже познавач по военна стратегия. Корбет едва сподави въздишката си, остави почтения гражданин да разсъждава за водената от краля война на Север, за търговията и за разходите на хазната.
Корбет изпита облекчение, когато героизмът на събеседника му намери в поднесените ястия ново поле за изява. Но тъкмо когато съседът му се гласеше да подхване следваща тема, Корбет чу да бият камбаните на църквата „Сейнт Едмънд’с“. Камбанният звън отекна в залата на общината, разговорите секнаха и се възцари тишина.
— Бият като на тревога — недоумяващо измърмори събеседникът на Корбет. — За Бога, какво става? — очите му потърсиха отец Гримстоун, който седеше на масата.
Благочестивият свещеник вече беше пиян. Опита да се изправи, но Бъргес с деликатен натиск го накара да не става.
— Аз ще отида — заяви той. — Нещо става в църквата, макар да съм сигурен, че няма нищо тревожно — и като подрънкваше с връзка ключове, забърза нататък.
Излезе, съпроводен от мрачните, свъсени погледи и приглушените разговори на гостите. Корбет потисна усмивката си. В много процъфтяващи градове беше наблюдавал как забогателите граждани губят страхопочитанието си към своя свещеник и църквата. Свещеник Гримстоун очевидно не беше човекът, когото хората харесваха за свой духовен наставник. Тези състоятелни граждани може би в края на краищата щяха да си построят своя църква и да си направят отделна енория. За да подчертаят властта и нарасналото си самочувствие, щяха да хвърлят много средства в пищната украса на своя нов храм. Корбет взе чашата си с вино и се заслуша в зле прикритите нападки на съседа си към военните амбиции на краля.
— Трябва да залови Уолъс, да го обеси и после да преговаря. Ако на Север има мир, ще има и нови пазари…
Спрели за кратко, камбаните на „Сейнт Едмънд’с“ отново забиха. Събралите се търговци се спогледаха с леки усмивки и отново подхванаха оживените си разговори. Угощението продължаваше с пълна сила, с пълна сила се гощаваше и войнственият гражданин, който сега пък беше подхванал дълга тирада срещу шотландските бунтовници.
— Да — спря за малко да краде от храната Ранулф, за да сподели мнението си по въпроса. — Да ловиш шотландски бунтовници обаче е като да ловиш онзи, дето клати гората. Всички разправят, че трябва, но никой не казва как да стане.
Признателен, Корбет смигна на Ранулф. Известно време слугата му продължи да дразни гражданина. Корбет тъкмо щеше да се намеси, когато вратата широко се разтвори — Бъргес нахлу в залата и изблъска от пътя си облечения в тържествена ливрея прислужник.
— Сър Хю! — провикна се той. — Най-добре ще е да дойдеш!
Корбет даде знак на Ранулф да го последва. Бъргес пошушна на сър Луис да се погрижи за отец Гримстоун. Поведе двамата кралски служители по стълбите и проговори чак като бяха излезли на студения нощен въздух.
— Куратът — едва чуто рече той, — обесил се е.
Забързано прекосиха пазарния площад и минаха по сводестия вход на църквата. Бъргес грабна една пращяща факла, закачена на стената, и ги поведе към камбанарията. Полюшващият се на края на въжето труп на курата движеше сенките на оскъдната светлина в злокобен танц.
— Не се реших да прережа въжето. Влязох, запалих факла и…
Корбет нареди на Ранулф да донесе свещи. Запалиха ги в трескаво мълчание и се заоглеждаха на светлината. На въжето, с отпуснати ръце и прекършен врат, облечен в расото си и със сандали, висеше курат Белън. Лицето му беше бледо, устата полуотворена, езикът леко се подаваше навън, в отворените му очи се четеше ужас. Корбет придърпа към себе си люлеещото се тяло. Примката беше умело стегната зад лявото ухо на курата.
С помощта на камата си, той разхлаби възела. Ранулф и Бъргес поеха тялото и го положиха на студения, застлан с каменни плочи под. Корбет грабна факла и изкачи няколкото стъпала до камбанарията; помещението беше тъмно и студено. Чуваше как плъховете цвърчат и бягат в тъмнината към ъглите. Погледна през отвора на един от прозорците, върна се долу и старателно огледа останалите три въжета за камбаните. Към края на всяко въже бе привързана тежест. Тежестта на въжето, послужило за примка на Белън, беше махната Корбет я откри зад вратата на камбанарията.
— Господарю!
Корбет слезе на площадката. Ранулф му подаде парче пергамент.
— Беше затъкнато в ръкава му.
Корбет приглади смачканото парче пергамент.
