— Да побързаме — каза той. — Денят преваля. Тази вечер ще има гощавка с важните хора от града.
Върна се на двора и отвърза коня си. Все още беше ранен следобед, но мъглата вече започваше да се сгъстява, а вятърът ставаше по-студен. Някаква птица изпищя и литна в небето. Хванал поводите, Корбет огледа реката, която криволичеше сред гъсти и високи треви. Слава Богу, че беше дошъл навреме тук — иначе Соръл със сигурност вече нямаше да е сред живите. Двама убийци вършееха из Мелфорд, и не беше ясно дали по някакъв начин се доближава до разрешението на загадката… Дано Ранулф е успял да открие Блайдскот. За последен път бяха видели помощник-шерифа в къщата на Девърел, но преди Корбет да тръгне към Бийчъм Плейс, Ранулф му каза, че не може да го намери. Корбет потри брадичката си. Може би трябва да разпита Соръл по-подробно? Почувства се виновен. Беше лесно да се разпитват такива като Соръл — но Блайдскот? Едва ли помощник-шерифът щеше да си признае, че е погазил клетвата си и е избрал подкупни съдебни заседатели. Ами двамата свещеници? Ако Корбет започнеше да ги разпитва и ги попритиснеше по някои въпроси, щяха да се съпротивляват и да се скрият зад правата, дадени им от каноничното право. Английската корона все още беше гузна заради мъченичеството на Томас Бекет, като следствие Църквата ставаше все по-непреклонна в защитата на правата на свещениците. Дали Бъргес щеше да склони да бъде разпитан?
— Не, едва ли — прошепна си Корбет. — Няма да предаде приятелите си.
Усети, че Соръл е зад него.
— Заприличваш на мен — усмихна се тя, — започваш да си говориш сам. Можем да направим добър селянин от теб, кралски писарю.
— Съмнявам се — отвърна Корбет. — Исках да те питам още нещо, но ще отложа за по-късно.
Минаха по моста, тропотът от копитата на коня отекваше в тишината. Корбет погледна към разкаляния ров. Соръл пусна ръката му и тръгна пред него. Едва стигнала обаче до края на моста, тя изведнъж се препъна и се просна в тревата. Изправи се, като разтриваше глезена си и ругаеше.
— Тоя проклет убиец! — изохка от болка тя.
Конят на Корбет трепна.
— Тихо, тихо — потупа го по шията писарят.
Почака малко, докато конят се усмири.
Соръл извади нож от торбата си и сряза нещо в края на моста.
— Давай, вече е безопасно! — извика тя.
Корбет поведе коня напред.
— Стара бракониерска клопка — обясни Соръл, в ръцете си държеше здрава връв.
Корбет коленичи до нея. Мястото бе прикрито от тревата, израсла от двете страни на моста, така че от старата господарска къща не можеше да се види.
— Наистина, стара бракониерска клопка, в случая доста смъртоносна — поклати глава той. — Връвта е корава и много здрава.
— Дали е била заложена за мен? — попита Соръл.
— Мисля, че е била по-скоро за мен — отвърна й Корбет. — Убиецът ме е видял, че идвам в Бийчъм Плейс, измъкнал се е през рова, но е очаквал да се втурна да го преследвам. И — той леко се усмихна — преди години точно това щях да направя. Щях да извадя меча си и с все сили щях да препусна насам по моста. Конят ми щеше да се спъне и да ме хвърли, да ме нарани, може би дори да ме убие. Убиецът е заложил този капан, за да защити себе си, а се е надявал и да се отърве от мен, ако се случи злополука.
Соръл се изправи на крака като накуцваше. Корбет я подхвана под ръка.
— Ела, милейди, ще влезеш в Мелфорд като принцеса, ще те въведе личният писар на краля!
Соръл се остави да й помогне да се качи на коня. Корбет улови поводите и двамата продължиха през ливадата.
Кой можеше да бъде убиецът? Въпреки че Бийчъм Плейс беше уединено място, Мелфорд беше съвсем близо. Корбет огледа полето и си спомни думите на Соръл, че убиецът би могъл да се промъква неуловим по пътищата и покрай живите плетове. Можеше да стигне до Бийчъм Плейс, без изобщо някой да го забележи.
— Умислен си, писарю?
— Да, мисля си — отвърна Корбет. — Ти си отваряй очите на четири. Щом убиецът веднъж е нападнал, може да нападне и втори път.
Глава петнадесета
Час по-късно край бреговете на Суейл се появи друг човек — мастър Блайдскот, помощникът на шерифа в град Мелфорд. Той не знаеше, че смъртта вече го чака. Беше получил съобщение да отиде на голямата ливада до реката. Местните наричаха това място „При сала“, въпреки че салът отдавна беше изчезнал, отнесен от буря. Блайдскот покорно чакаше на брега, вперил очи в тръстиките, около които бавно течеше мътната вода. Само граченето на птиците нарушаваше тишината на безлюдната ливада.
Особено чувство обзе Блайдскот — сякаш животът му бива отнесен от бързото течение на реката. Пристигането на кралския писар беше сигурен знак за справедливост и отмъщение. Блайдскот беше в клопка. От години вземаше подкупи, подхилкваше се, смигаше и си затваряше очите за това и онова. Някак бе успял да се задържи на поста си, като се нагаждаше към онези, които имаха власт в града, докато останалите тормозеше. В пъхнатата под вратата на къщата му на Фардън стрийт грозно написана бележка, му казваха къде да отиде. Блайдскот беше притеснен. Полето не му се нравеше — зелени, студени пасища, дървета с черни клони, разперени към сивото прихлупено небе. Не отиде на погребението на Елизабет, заради което се почувства още по-потиснат и с натежала гузна съвест. Не биваше да идва тук, но имаше ли избор? Беше изпълнил поръките и бе осигурил такива съдебни заседатели, които да обявят сър Роджър за виновен. За подобно престъпление Блайдскот можеше да увисне на въжето. А дори да не увиснеше, щяха да го уволнят и да изгуби хляба си — какво щеше да прави тогава? Да проси? Да стане прицел на дребнавата жестокост на гражданите на Мелфорд? Мнозина щяха да се възползват от възможността да излеят злобата си и да си върнат за нанесените обиди.
Блайдскот избърса устата си и погледна назад към хълма. Конник ли беше това? Стомахът му се присви от набързо изпития ейл. Тихичко заскимтя от страх. Полето му навяваше спомени за жестокото му и насилническо поведение към момчетата на преминаващите през Мелфорд семейства… Дали някой се беше досетил за гнусния му, таен грях? Обърна поглед към реката. Отново чу конски тропот. Блайдскот се обърна и простена в ужас. Облечен в черно ездач, с развят плащ и с лице на демон от ада, стоеше на билото на хълма. Едва удържаше коня си. Писарят ли беше? Проклетият Корбет ли го беше извикал тук, за да го разпитва? Ездачът пришпори напред коня си. Животното мяташе глава нагоре-надолу, тежко удряше с копита по земята, плащът на ездача широко се развяваше. В ума на Блайдскот нахлуха спомени за нощните му кошмари от детските години. Смъртта се беше устремила към него. Почти вкаменен, той не можеше да помръдне. До съзнанието му не можеше да достигне шумът от жвакащата под износените му ботуши кал, нито пронизителните крясъци на птиците, нито глухият и монотонен, почти призрачен шум от реката. Виждаше само едно: един ездач, дошъл от ада — оживял кошмар, насочва оръжието си към него.
Блайдскот изумен проумя, че конникът не прави опит да обуздае коня си. Помощник-шерифът се помести малко надясно, после наляво, но онзи заплашително пристъпваше към него. Нямаше спасение. Политна назад. Попадна сред тръстиките, калта се запроцежда в ботушите му, когато нагази в нея. Конникът го последва. Блайдскот понечи да улови поводите, но усети жестокия ритник, който го оттласна. Ездачът го буташе все по-навътре и по-навътре. Блайдскот се опита да види лицето му, но то беше скрито под качулката.
— Стари ми приятелю, Блайдскот.
Смъртен ужас обзе Блайдскот. Стоеше на края на брега. Вече усещаше как течението на реката го повлича. Направи опит да се обърне. Конникът извади тояга и с огромна сила я стовари върху главата на помощник-шерифа. Блайдскот се просна по очи в реката. Мръсната студена вода напълни устата и носа му. Ездачът слезе от коня и като остави животното да се върне само на брега, повлече тялото на Блайдскот към плитчините. Взе от брега няколко едри камъка, които напъха в елека му и ги уви с поръбения му с катеричи
