заплаших с въже!
Отиде и пусна резетата на капаците на прозорците.
— Залости вратата след мен — нареди той и излезе към залата. Успя да различи в прахта по подиума и при входа на залата следите от схватката. Излезе до портата и огледа подвижния мост. През рамо погледна към мястото, където беше вързал коня си. Нападателят вероятно е дошъл пеша. Чул е, че Корбет приближава, пуснал го е да влезе и се е измъкнал по моста. Високите треви и дърветата са го скрили. Вече можеше да е в Мелфорд.
Корбет се върна в дневната при Соръл. Беше се посъвзела вече, пред нея на масата имаше малко гърне. Старателно натриваше с някаква смес ръката и врата си.
— Отвара от мъх — обясни тя — смесена с паяжини и пресечено мляко. Лекува много неща.
Корбет се сети за получената преди време в гърдите рана. Беше изцерена, но се случваше, както и в този миг, да го присвива стара болка в мускулите и костите.
— Имаш повече късмет от мен.
— Видях те — усмихна се Соръл, — когато се скрих в стаята над параклиса. Зърнах ездач, който се спускаше по Фалмър Лейн. Ако не беше дошъл…
— Успя ли да видиш нападателя? Имаше ли у него нещо, което да разпознаеш?
Соръл поклати глава.
— Сигурен ли си, че си е отишъл? — попита тя.
— Като истински убиец, който избягва шумотевицата, вече си е отишъл. По-скоро се учудвам, защо е дошъл тук.
— Ти защо дойде?
— Ами причините, мистрес, са две. Колкото са според мен и убийците в Мелфорд. Да, имаме си работа с двама убийци. Единият е Удушвача, или Маскирания, насилникът и убиецът на жени. Както ти ми каза, той върлува из тия пътища и пътеки като невестулка. Понякога напада скитащи момичета, които като теб бродят от град на град и търсят нов живот, работа, къшей хляб и някоя и друга пара. Те са лесни жертви — Корбет спря, за да избере подходящите думи. — Понякога обаче — продължи той — този убиец не може да овладее похотта си. По някакъв начин примамва момичета от града в полето, където ги насилва и ги удушава с въже.
— А вторият убиец?
— О, вторият няма нищо общо с изнасилванията. Странно е, но той търси справедливост. Очевидно смята, че са обесили не когото трябва. Че сър Роджър Чапълс е невинен, а процесът е бил подигравка. Затова той — Корбет замълча — или тя… е започнал кърваво отмъщение срещу виновниците. На път за Мелфорд е нападнат Тресилиън. Девърел е получил стрела от арбалет в главата. Мозъкът на Торкъл е направен на пихтия. Главата на Молкин е отрязана. Странно, нали — замлъкна той — как и тримата са получили наранявания по главата? И така — продължи Корбет — двама са вярвали в невинността на Чапълс: сър Роджър, който сега отговаря пред Божия съд…
— И моят мъж, Фъръл.
— Да, Соръл, и твоят мъж, Фъръл.
— Но той също е при Бог.
— Така ли е? — попита Корбет. — Или още се крие, промъква се тихо като ангел на отмъщението между дърветата? Стреля по сър Луис, посещава Девърел посред нощ, да не говорим за старите му врагове, Молкин и Торкъл. Хайде — потупа я Корбет по коляното, — възможно е. Пък и кой ти оставя парите? Не е ли Фъръл, обзет от вина, че те е изоставил?
— Не, не би го направил. Мисля, че парите ги праща младият Чапълс, като благодарност за онова, което се опитахме да сторим за баща му. Казвам ти, писарю, Фъръл е мъртъв. — Соръл потупа гърдите си. — Да, понякога и аз имам колебания, но знам, че е мъртъв и погребан в безименен гроб.
— Нека заради спора — намести се на стола си Корбет, — да приемем, че е така — той замълча. — Между другото виждала ли си Блайдскот? Ранулф го търси. Фъръл не е харесвал Блайдскот, нали?
— Никой не харесва Блайдскот — озъби се Соръл. — Най-вече калайджиите, които имат малки синове. Казвам ти, писарю, ако Фъръл е искал да убие Блайдскот, още преди години да го е сторил. Може би трябваше да го направи. Нашият помощник-шериф е нищожество — Соръл помести глава и потръпна от болката във врата си. — Но Фъръл е мъртъв.
— Тогава стигаме до теб, Соръл.
Тя зяпна насреща му.
— Не се преструвай на невинна — измърмори Корбет. — Умна и способна жена си, Соръл. Познаваш околностите на Мелфорд. Служиш си с лък, достатъчно силна си да въртиш меч или прът за вършеене на жито. Можеш дебнешком да се промъкваш из полето, без да те забележат. Мразила си Молкин и останалите, защото са се подиграли с Фъръл, пренебрегнали са свидетелските му показания. Заради тях е бил обесен сър Роджър, а по-късно Фъръл е изчезнал. Задоволството ти от смъртта на Девърел беше очевидно — погледът му беше настойчив. — Чудя се дали някой от тях не е убил Фъръл? Чак толкова ли е започнал да ги притеснява, че са го убили? Дали трупът му не лежи заровен под воденицата на Молкин? Или пък някъде из имотите на Торкъл?
Соръл сведе глава.
— Погледни фактите — настойчиво продължаваше Корбет. — Когато сър Луис Тресилиън е яздел на път за Мелфорд, за да се срещнем, е бил нападнат. С изключение на теб, Соръл, всички други бяха в криптата на църквата.
— Риптън не беше там.
— Но защо му е на Риптън да напада кралския съдия? — Корбет посочи износените й кожени ботуши. — По-вероятно е ти да си смъкнала ботушите си, да си взела лъка и колчан стрели и да си направила опит да убиеш Тресилиън.
— Защо? Аз не тая обида към него.
— Но той е отговорен за обесването на Чапълс и следователно за изчезването на Фъръл. Може да си го подозирала и в убийството на Фъръл, нали? Мъжът ти настояваше ли, че сър Луис е допуснал грешка с присъдата?
— Огледах мястото на засадата — ядно му отвърна Соръл. — Ако аз бях насочила стрела към сър Луис, нямаше да пропусна. С първата може би, но със сигурност не и с втората.
Корбет се втренчи някъде над главата й. Не му беше минавало през ум. Пък и не беше ли сър Луис споменал за мъжки глас…
— Но си скитосвала из ливадите и горите същия следобед. Трябва да си видяла някого. Тайнственият стрелец вероятно е същият човек, който нескопосано е изписал съобщението върху надгробния камък на сър Роджър, както и на другите места.
— Никъде не съм скитосвала, писарю. Ходих до Мелфорд, за да присъствам на пристигането ти. Посетих и Девърел — тя прехапа устни.
— И до това ще стигнем — кимна Корбет.
— После си тръгнах и зачаках в покрайнините — продължи Соръл. — Щом ти излезе от църквата, започнах да те следя отблизо, но, ако ме питаш, изобщо не съм срещала никакви тайнствени стрелци. Макар да няма спор, че сър Луис е бил нападнат.
— Ходила си при Девърел, така ли? Знаеше ли за нишата до входната порта и за процепа за наблюдение?
— Знаех.
— Беше ли там, когато правех оглед на трупа?
— Половината Мелфорд беше там. Това не ме прави убийца. Да не искаш да кажеш, че съм убила Торкъл и Молкин?
— Възможно е — отвърна й Корбет. — Може би си успяла да ги изненадаш и двамата. Един удар би бил достатъчен и в двата случая.
— Не съм — извика тя. Скочи на крака. — И защо ме обвиняваш?
— Както вече казах, убийците в Мелфорд са двама. Сега да поговорим за днешното нападение над теб. Може би вмешателството ти в кървавото му дело е ядосало Маскирания, и той е дошъл да ти затвори устата завинаги.
