— Не мога да докажа невинността си — Соръл отиде до прозореца и блъсна навън капаците, за да поеме жадно свеж въздух. — Никого не съм убивала, писарю.
— Не си ли, Соръл? Никога не си вдигала ръка срещу някого?
Тя стоеше до прозореца, раменете й трепереха.
— Затова ли избяга от Норич? — безжалостно продължи Корбет. — Твърде груб ли стана клиентът? Защо е цялата тая потайност, смяната на името?
— Да, убих човек!… Отбранявах се — Соръл се обърна и се облегна на перваза на прозореца. — Искаше да ме нарани, да реже с нож тялото ми и да ме гледа как пищя от болка. Беше пиян. В боричкането взех ножа му и го забих в сърцето му. Не знам кой е бил, нито откъде е идвал, случи се в някаква мръсна уличка. Бях проститутка, той беше клиент. Час след смъртта му напуснах Норич и повече не се върнах. Е, мастър писарю, ще ме арестуваш ли?
Корбет поклати глава.
— Някои мъже сами си изпросват смъртта. Повече ме интересува настоящето.
— Мен също, писарю! Никого не съм убила. О, минавало ми е неведнъж през ума. Но да вземем например сър Луис Тресилиън. Наистина ли мислиш, мастър писарю, че не бих го улучила? И защо да убивам Девърел, Торкъл или Молкин? — тя се приближи и се изправи пред него. — Молех се за деня, в който ще се появиш. Щях да съм доволна хора като тях да се изправят пред съда и да бъдат разпитвани, както ти сега ме разпитваш!
Корбет съсредоточено се вгледа в жената. Открай време се гордееше с логиката и здравия си разум, но Мейв често го съветваше: „Слушай сърцето си, Хю, истината понякога има своя собствена логика“.
— Добре — Корбет улови ръката й. Разтвори пръстите й и огледа белия ленен плат, увит около ранената й ръка. — Вярвам ти, Соръл. Въпросът, който ще продължи да ме гложди, е, защо Маскирания — мисля, че е бил тъкмо той — е дошъл в Бийчъм Плейс, за да те убие?
— И какъв е отговорът според теб?
Корбет прехапа устни.
— Когато те срещнах за първи път, ми каза, че имаш да ми разкажеш много неща за Мелфорд, но ще ме оставиш сам да си направя заключенията. Може убиецът също да си е дал сметка, че знаеш много. Може да си мисли, че знаеш повече, отколкото трябва и да иска да те накара да замълчиш — Корбет щракна с пръсти. — Или пък — той стана на крака — може Фъръл да ти е казал нещо? Да ти е доверил онова, което е довело до тайнственото му изчезване?
Соръл поклати глава.
— Ако беше така, нямаше да го забравя.
— Не — настоя Корбет. — Говорих с един от съдебните заседатели. Веднъж срещнал Молкин пиян. Воденичарят му доверил как Фъръл разправял, че истината за убиеца е ясна като картина. Знаеш ли какво е имал предвид?
— Много неща ми е разправял Фъръл — кротко отговори тя, — но не и това. Ако го е казал, не съм му обърнала внимание. Искам да ти покажа нещо, писарю.
Отиде, свали гоблена и откри грубо нарисуваната си на стената карта.
— Не ти казах всичко — обясни тя. — Но това е Мелфорд. Тук е Фалмър Лейн — посочи тя едно ъгълче от картата. — Дяволския дъб. Тия кръстове отбелязват местата, от които Фъръл държеше да стоя настрана.
Корбет се вгледа в рисунката. Толкова несръчно беше нарисувана, че ако не му беше обяснила всеки знак, нямаше нищо да разбере. Поклати глава.
— Не мисля, че Фъръл е говорел за някаква карта!
Отиде до другите рисунки и започна съсредоточено да ги разглежда. Соръл също се приближи.
— Нищо не разбирам — Корбет поклати глава, — нищичко! Къде другаде може да има рисунки, Соръл?
— В църквата, макар че Фъръл рядко стъпваше там. Може би в „Златното руно“? Или в имението на Чапълс, в общината или при сър Луис Тресилиън? — Соръл разпери ръце. — Фъръл скиташе навсякъде из околностите. Понякога изпълняваше поръчки на сър Роджър и ходеше чак до Ипсуич и градовете по крайбрежието.
Корбет огледа стаята.
— Фъръл имаше ли молитвеник?
— Не — Соръл се изсмя. — Познаваше буквите, колкото мен, но не беше от учените.
Корбет тръгна към вратата.
— Да идем пак до параклиса — помоли той. — Искам отново да видя скелета.
Соръл сви рамене и го поведе през двора. Корбет се спря да нагледа коня си. Докато се качваше по стълбите, Соръл вече беше извадила тухлите и бе измъкнала навън скелета.
— Какво търсиш? — попита тя.
Корбет взе черепа и се съсредоточи върху усещането от допира.
— Имам приятел — каза — свещеник, а също и много способен лекар в голямата болница „Сейнт Бартоломю“ в Смитфийлд, в Лондон. Често си говорим за скритата същност на нещата.
Корбет видя озадаченото лице на Соръл.
— За начина, по който нещата съществуват и се променят. Костите на този скелет са сухи и жълтеникави, което означава, че са лежали в земята повече от пет или шест години — почука по черепа. — Крехък е, плътта вече я няма, костите са сухи. Ако са останали да лежат, където са били, в края на краищата са щели да станат на прах. Моят приятел — продължи Корбет — се ползва със специално позволение от Църквата да изучава трупове на хора, обесени на близкия ешафод — Корбет вдигна черепа. Приближи се до прозореца и както го държеше надзърна в кухината му. — Ако осъденият има късмет — обясняваше Корбет, — при опъването на въжето вратът му ще се счупи. Смъртта е мигновена. Ако ли не, бавно ще се задушава.
— Както е при душенето с въже ли?
— Да, Соръл. Както е при душенето с въже. Според този лекар, течностите в мозъка спират да се движат и черепът се изпълва с кръв, като при вътрешна рана — Корбет почука по черепа. — На допир усещането е като заседнала кръв в набито място, разлагащата се кръв оставя следа. — Корбет се взря отблизо. Успя да различи едно бледо червеникавокафяво петно.
— А при този? — попита Соръл.
— Има някаква следа тук, но не знам дали е от кръв или е следствие на разлагането.
— Какво се опитваш да докажеш?
— Старата Крауфорд има право. Мелфорд е пропито с кръв място. Подозирам, че от много години из тези околности са убивани момичета. Някои тела са открити, други все още са скрити из полето. Но въпросът е кой ги убива и защо? — и той постави черепа много внимателно на мястото му. — Сега трябва да се връщам, мистрес. Ти ще дойдеш с мен.
— Тук съм на сигурно място — отвърна му Соръл. — Убиецът няма да ме нападне втори път.
— Трябва да дойдеш с мен — настоя той.
— Имам приятели, при които да отседна — каза тя, но в края на краищата се съгласи. Измъкна чифт овехтели дисаги от раклата и припряно започна да ги пълни. Корбет седна и за да наруши тишината, си затананика
— Имаш хубав глас — Соръл пусна дисагите. — Готово! — възкликна тя. — Мъжът ми, Фъръл, непрекъснато пееше, е, понякога и неприлични песнички — внезапно застина на място, сякаш я връхлетяха спомени. — През седмиците след екзекуцията на сър Роджър Чапълс, си напяваше все едни и същи думи, сякаш за да не ги забрави.
— Какво си е пеел? — изгледа я Корбет с интерес.
Соръл, сложила пръст на устните си, стоеше, загледана в статуята на Светата Дева в нишата. Няма да я вземе, помисли си тя, защото само да я помръдне, и зорките очи на писаря ще видят парчето пергамент зад нея. Соръл не искаше да подклажда подозренията му.
— Сетих се! — възкликна. — Беше нещо за раздвоението между дявола и ангела. Не го попитах какво има предвид.
Корбет тръгна към вратата.
