се по стъпалата, и бързо я нави и я прибра. Бъргес почука на вратата и влезе.
— Приключи ли, сър Хю?
На светлината на фенера, който носеше, Бъргес изглеждаше измъчен и притеснен.
— Да, да, приключих.
— Има ли нещо, което… в смисъл… — Бъргес се заплете — нещо, което да ни каже, защо Робърт е отнел живота си?
— Все още не мога да кажа — подсмихна се Корбет. — Но с Ранулф трябва да се връщаме в „Златното руно“. Тази вечер гражданите на Мелфорд ще трябва да минат без нашето присъствие.
И двамата с Ранулф излязоха в коридора и заслизаха по стъпалата надолу.
— Самоубийство ли е било? — попита Ранулф. — Не може да е друго. Почти всички граждани бяха в общината…
— Убиецът може да е някой, който не беше там — уклончиво отговори Корбет.
— Кой например?
— Може да е Питъркин. Или може би воденичарският син Ралф.
Ранулф улови господаря си за ръката. После посочи към тъмното, обвито в мъгла гробище, високата мокра трева, наклонилите се кръстове, нащърбените надгробни камъни и зад тях тъмната сграда на църквата, чиято врата още зееше, а на стъпалата се процеждаше малка ивица светлина.
— Кажи ми, тук само мъртвите могат да те чуят — зашепна Ранулф. — Не вярваш, че Белън се е самоубил, нали?
— Не — поклати глава Корбет, — не вярвам. Опитай се да мислиш като него, Ранулф. Белън може да е бил всякакъв, но си е оставал свещеник, Божи служител. Имал е остър усет за греха, и е знаел, че отчаянието и самоубийството са най-тежките грехове. Белън беше напрегнат, но се владееше. Мисля, че е знаел много повече, отколкото ни каза.
— Но е мъртъв — настояваше Ранулф. — Бъргес го е открил да се люлее на въжето на камбаната. Белън наистина беше Божи служител, който е считал самоубийството за грях, но грях е и убийството. Той беше достатъчно силен, и ако някой е искал да го убие, нямаше да тръгне като агне на заколение.
— Да.
Корбет впери поглед в избуялата трева, която почти скриваше малък надгробен камък. За миг усети вярата му да се разклаща. Струваше ли си наистина животът? Всички живи твари по земята Божия в края на краищата стигаха до гробището. Елизабет Уилрайт, сър Роджър Чапълс… всички спяха вечен сън.
— Студено е — потръпна Корбет.
— Не можах да открия Блайдскот. Може и да е замесен.
— Кой знае… — тихо отвърна Корбет.
Загърна плътно плаща около себе си и си сложи ръкавиците. Заслуша се в самотния вик на бухала, дошъл откъм дърветата в другия край на гробището.
— Залагам бъчва вино, Ранулф, че Блайдскот е мъртъв също като тези, които лежат тук.
— Само защото не го намерих ли?
— Чудя се дали изобщо ще го намерим. Хайде, Ранулф, трябва да поседя, да си събера мислите и да поразсъждавам.
Излязоха през покритата порта на църковния двор. Корбет погледна надолу по пустия път, призрачен на лунната светлина. Помисли си дали да не иде до старата Крауфорд и Питъркин, но в същия миг чу гласове. Към църквата се изкачваха хора, тъй като новината вече се беше разчула. Корбет имаше нужда да сложи някакъв ред във всичко, което беше научил.
Върнаха се в „Златното руно“, там обаче ги посрещнаха смръщени погледи и скрита неприязън. Корбет не им обърна внимание и се заоглежда въпросително.
— Кого търсиш? — приближи се към него кръчмарят Матю.
— Мастър Блайдскот. Предполагам, че тази вечер не е идвал, нали?
— Не, сър Хю, не е — кръчмарят го погледна предизвикателно. — Но вече всички знаят за курата Робърт. Наричат те „носещия смърт“.
— Не аз нося смърт! — остро му отвърна Корбет. — Мастър кръчмарю… — но се отказа да изтърси нещо по-остро. — Ако някой иска да ме види, ще съм в стаята си.
В стаята си Корбет запали свещ и приготви писалището си. Извади парчето пергамент от стаята на курата и го заразглежда. Рисунката наподобяваше триптих.
— Чудя се… — измърмори той.
Взе парче велен и започна да описва всичко, което беше видял, чул или научил откакто беше пристигнал в Мелфорд. Първият следобед в криптата, разговорът там, надрасканата бележка на гроба, забоденото на бесилката парче пергамент. Направи списък с имена на хора, не пропусна никого, старателно си припомняше как е изглеждал всеки, какво е казал.
Измина повече от час. Ранулф се качи да го види, но Корбет беше така погълнат, че разсеяно му пожела лека нощ и пак потъна в размислите си. Кръчмата отдолу се опразни. Корбет се излегна за малко в леглото си, потънал в мисли, в опит да разгадае всеки човек, всяка смърт. Дали можеха да помогнат на Блайдскот?
— Беше грешка — промърмори Корбет. — Трябваше по-рано да го разпитам. Въпреки че той нямаше да ми каже истината.
Върна се към записките си. Бавно, мъчително, но все по-ясно отговорът се показваше.
— Да вземем едно от убийствата, мърмореше си той. — Това на Девърел. Не — тръсна глава.
Написа името на Молкин. Воденичарят Молкин. Пияница и негодяй, изплашил се от стихове на Левит? Корбет вече беше сигурен, че в Мелфорд убийците са двама и Молкин е свързващата брънка между тях. Нарочно е бил избран за съдебен заседател, но преди това трябва да е бил изнудван. За да му се затвори устата ли е бил убит? Или е бил екзекутиран заради вината си за смъртта на сър Роджър? Корбет подчерта думата „екзекутиран“. Седеше, размишляваше, почти в просъница. По едно време задряма, но веднага се сепна. За миг се беше озовал в студената, потискаща камбанария, до страшното тяло, което се полюляваше, увиснало на въжето.
Стана, наплиска с вода лицето си. Имаше подозрения, но кой щеше да му помогне да ги изясни? Питъркин? Налагаше се да почака до сутринта, въпреки че събитията се развиваха твърде бързо. Враждебността на хората в кръчмата можеше да се разрасне и когато се разчуеше за смъртта на Белън, гражданите да си кажат, че убиецът си е признал и се е обесил, тогава от къде на къде този писар ще си вре дългия нос в хорските нещастия?
Корбет тъкмо се накани да си сложи колана с меча и да излезе, когато се сети за Мейв, за пребледнялото й лице, тревожните й очи, взрени в него. Думите й на прощаване отекнаха в мислите му. Тя му бе пошепнала, като обви с ръце врата му и го целуна:
— Бъди нащрек в мрака. Помни, че щом ти преследваш убийци, и те също могат да те преследват.
Корбет спря с ръка на резето и промени решението си. Седна на леглото и се размисли за тази камбанария, за обесеното тяло и за няколкото други въжета с тежести на края. Ако разгадаеше това убийство, можеше да залови убиеца и с помощта на дъщерята на Молкин да сложи край на убийствата в Хаселдема.
Корбет се върна към записките си. Взе да обмисля предположението си, че убийците в Мелфорд са двама.
— Не са Фъръл и жена му — измърмори той. — Но кой тогава?
Отново се взря в пергамента от стаята на Белън и си припомни песента на Фъръл за ангела и дявола. Какво друго му беше казала Соръл? Ако тя не търсеше отмъщение, кой тогава? Имаше нещо в нейната история, но какво? Корбет продължи да размишлява и постепенно загадката започна да се разплита…
Глава шестнадесета
— Кой е Маскирания?
Корбет седеше в измазаната с кал къщурка на старата Крауфорд. Беше тъмно и задимено. Суровите дърва в грубо иззиданото огнище упорито не се разгаряха и огънят тлееше. Старата Крауфорд остави духалото и погледна през рамо към седналия на едно трикрако столче Питъркин. Идиотът крепеше в скута си
