— Елоиз Аржантьой! — извика Корбет. — О, Ранулф, аз съм глупак! Кой не е чувал за Елоиза и Абелар.26
— Господарю!
Корбет отхвърли завивката.
— Тази вечер ще работя. Утре, Ранулф…
Корбет едва ли не танцуваше, пристъпваше от крак на крак и потриваше ръце.
— Утре за първи път, откакто сме дошли тук, истината ще излезе на бял свят!
Когато започваше да разгадава някоя загадка, Корбет кръжеше над жертвата си като ястреб, тъй че Ранулф никога не беше сигурен коя е набелязаната плячка. И този път нямаше разлика. Корбет започна тихичко да си тананика някаква мелодия. Вече не чувстваше умора. Настани се на писалището, извади листа от велен и започна да ги търка с пемза, остреше пера, приготвяше си мастилото, говореше и си пееше полугласно, сякаш останалата част от света бе изчезнала някъде. Погледна през рамо и промърмори:
— Върви в стаята си, Ранулф! Не мога да ти кажа онова, което и сам не знам със сигурност. Тъй или иначе, утре ще станем рано. Приготви си ботушите и ръкавиците. Отиваме да копаем в Кървавата ливада.
— Какво трябва да изкопаем?
— Истината. Сега ме остави.
Корбет работи до късно през нощта. Ранулф от време на време проверяваше Чансън, който, напълно облечен, хъркаше на леглото си, забравил грижите на света. Всеки път, когато влизаше в стаята на господаря си, го виждаше все така изгърбен над писалището. Корбет се занимаваше с онова, което най- много обичаше. Като оксфордски учен той изграждаше една хипотеза, развиваше я докъдето можеше и търсеше доказателства за всяко подозрение. Ако хипотезата не вършеше работа, той просто започваше от начало. Накрая Ранулф се почувства изморен и се хвърли върху леглото си. Като че ли бяха изминали само няколко минути, преди Корбет, измит и преоблечен, да го разтърси и да го подкани да стане. Ранулф побърза да се подчини. Чансън вече подскачаше от крак на крак, готов да се втурне за закуската си в манастирската трапезария.
— Няма ли да се измиеш или преоблечеш? — попита го Ранулф през рамо, когато се срещнаха в коридора. — Та твоите коне са по-чисти от теб!
— Сър Хю има нужда от мен! — отвърна Чансън. — Ритуалните измивания могат да почакат.
— Ритуалните измивания ли? Кой те научи на тези думи?
— Лейди Мейв. Тя ми каза по-често да извършвам ритуалните си измивания.
— Мъдра жена! — прошепна Ранулф, докато топуркаха надолу по стълбите.
Корбет вече крачеше из трапезарията, когато монасите започнаха да я изпълват след утринната литургия. Той не отиде на главната маса, а седна на тази точно до входа, запазена за гости. Закусиха с овесена каша, пресни хлебчета и масло, сервирани заедно с малко гърненце мед и изпиха по чаша разредено пиво. Когато привърши, Корбет избърса роговата си лъжица с една кърпа и я пъхна в торбичката си. Влезе Пердитус, насинен и видимо доста изморен. Корбет го стисна за ръката.
— Ще ти бъда благодарен, ако можеш да помолиш приора да се срещне с мен, както и останалите членове на съвета.
Корбет нареди на Ранулф и Чансън да го последват. Тримата излязоха от трапезарията и тръгнаха надолу по стъпалата. Утрото беше сиво и мрачно. Миризмата на изгоряло продължаваше тежко да се носи по вятъра, а снегът се беше превърнал в ледена лапавица, която измамно се плъзгаше под краката.
Корбет потриваше облечените си в ръкавици ръце. Въпреки, че не беше спал, изглеждаше свеж: очите му блестяха на студа, косата му бе стегната отзад. Появиха се приорът Кътбърт и останалите.
— Имахме събрание! — обясни приорът Кътбърт. — След като огледахме вредите от пожара, трябваше да обсъдим всичко, което се случи, сър Хю, но не намерихме решение.
— Аз имам решение! — отвърна весело кралският пратеник. Той посочи уродливото лице, издялано върху напречната греда над прага на трапезарията. — Истината може да е също толкова грозна, колкото и този образ, но и също толкова реална. Точно така, Кътбърт! — Той потупа приора по рамото, сякаш монахът му беше близък приятел. — Поради дадената ми власт и… Хайде, нека не повтаряме всичко отначало, съгласни ли сте? Искам всеки работоспособен човек в абатството да излезе в Кървавата ливада с мотика, кирка и лопата.
Беше удоволствие човек да гледа лицето на приора Кътбърт. Той зяпна.
— Е, така не се ли изпълняват мечтите ти? — попита шеговито Корбет.
— Но това е гроб!
— Е, на времето не сте говорили така с абат Стивън! Виж какво, отче приоре! — Корбет отпусна ръцете си върху раменете на монаха: — Решението на всички тези кървави загадки лежи в погребалната могила. Или ми помогнете, или ще трябва да пратя за шерифа и неговите хора. Колкото по-скоро отворим гроба, толкова по-бързо ще стигнем до края и аз ще си замина.
— Отворете го! — прогърмя брат Елфрик. — Да сложим край на тази история, отче приоре!
Приорът Кътбърт се съгласи:
— Да ударят камбаната за тревога! — разпореди той. — Искам всички братя да се съберат в сградата на съвета. Службите се отлагат. Сър Хю, действай, както намериш за добре!
Корбет му поблагодари и се върна в трапезарията, където нареди да му донесат още овесена каша и чаша бира. Яде и пи с удоволствие, като потропваше с крака и си тананикаше под нос между хапките.
— Сър Хю — приведе се над масата Ранулф, — няма ли да споделиш мъдростта си с нас?
— Не е мъдрост, Ранулф, а само интуиция! Затова те моля да имаш търпение. Ще обясня от начало до край тази кървава история.
Той привърши с кашата и се упъти към портата на Юда. Приорът беше действал бързо. В ливадата се бяха събрали работници и арендатори. Дъхът им се издигаше като пара, докато потропваха с крака по замръзналата земя. Кървавата ливада вече не бе зловещо пуста и враните, вдигнати от гнездата им в дъбовите дървета, грачеха хрипкаво и се виеха, сякаш усещаха какво щеше да стане. Небето бе покрито със стоманеносиви облаци, но те все още не заплашваха с нов сняг. Единственото неприятно нещо бяха хапещият вятър и студът, който сякаш проникваше през ботушите и ръкавиците и вледеняваше пръстите на краката и ръцете.
— Скоро ще се стоплим! — промърмори Корбет. — И не мисля, че ще завали сняг.
— Почвата ще е твърда! — намеси се приорът Кътбърт.
— Само горният слой — обясни Корбет. — Аз съм син на земеделец и знам, че зимата още не е настъпила. Слава Богу, не е февруари или март. Да започваме!
Корбет взе една лопата. Покатери се на върха на погребалния насип и повика останалите. Вятърът фучеше в косите и наметката му. Почвата под краката му беше хлъзгава и той се помоли да не падне. Огледа се наоколо и гледката толкова го стъписа, че трябваше да се подпре на лопатата.
— Как не се сетих досега? — промърмори той. — О, Корбет, понякога си голям глупак!
— Какво има, господарю?
Ранулф изплашено погледна нагоре, стиснал кирката си като копие. Корбет не му обърна внимание. Като заби лопатата в почвата, той бавно се обърна, внимавайки да не изгуби опора. Върхът на погребалния насип беше равен, широк около метър. Корбет продължи да се върти, докато ругаещият под нос Ранулф използва кирката си, за да се изкачи горе и да се присъедини към него.
— О, колко съм глупав! — прошепна Корбет. — Защо не се сетих за…
— Какво има, сър Хю? Ума си ли изгуби?
— Не, току-що го намерих! Ранулф, огледай полето. Напомня ли ти нещо?
Секретарят на Зеления восъчен печат се обърна толкова бързо, че едва не се подхлъзна. Корбет го прихвана. В основата на могилата приорът Кътбърт и неговите монаси започваха да стават неспокойни. Корбет не им обърна внимание.
— Помисли, Ранулф! Ливадата е почти като окръжност с погребалната могила в центъра. Погледни улеите, които излизат от нея. Можеш да ги видиш само оттук.
— Колелото! — възкликна Ранулф. — Колелото на абат Стивън! Мозайката, рисунките, които чертаеше! Погребалната могила е главината. Улеите, навярно пътеките към нея, са спиците, а покрайнината на полето е обръчът.
