Пол Дохърти
Призракът на тресавището
На Д. Т. Дрискол
ПРОЛОГ
Praeparetur animus contra omnia.
Подготви душата си за неочакваното.
Сенки, черни като смола, покриваха абатството „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-Марш“1, сгушено в тресавищата на Линкълншър.
„Скъпоценност върху зелена възглавка“, го беше нарекъл някога един посетител. Други, които бяха минавали през мочурливите земи, коварните странични пътеки и скритите капани, наричаха тресавищата убежище на злото. „Отломка от ада“ — така бе нарекъл един стар хронист измамните блата и наводнените полета на тази пустош. Разбира се, абатството, наречено на св. Мартин и основано през владичеството на втория Хенри, беше свято място. Неговите постройки и божествените литургии, отслужвани там, бяха пратили обратно в ада демоните, които може да са бродили из тези самотни земи.
„Сейнт Мартин’с“ бе прераснал в голямо абатство: монасите бяха отводнили тресавищата и бяха създали ливади и пасбища, орна земя, рибарници и развъдници на стриди. Бяха изградили и красивата църква, хамбари, домакински постройки, лечебница, скрипториум2 и библиотека. Сър Юстъс Харкорт беше основал „Сейнт Мартин’с“, след като се бе завърнал жив и здрав от поклонничество в Отвъдморските земи, оцелял в горещините и от неверниците, за да се поклони на Божия гроб.
Сър Юстъс не беше обърнал внимание на легендите, че в тресавищата броди духът на сър Джефри Мандевил, барон-разбойник, който със свитата си от главорези беше тормозил хората от блатистите земи, нападал техните градчета и села и дори плячкосвал параклиси и църкви. Мандевил бе застигнат от насилствена смърт, обаче според местните жители бил прокълнат до края на света да броди из тези места с дяволската си свита. Мнозина твърдяха, че са чували тропота от копитата на конете му и са виждали как облечени в черно фигури се носят в нощта. Това беше интересна легенда, но добрите братя от „Сейнт Мартин’с“ почти не й обръщаха внимание и отхвърляха като нелепи разказите за призрачни ездачи, които носели кървавочервени знамена с огромно „V“ в центъра, личният герб на демона Мандевил. Наистина, някои от братята, които имаха по-остър слух, шушукаха, че напоследък, когато се събирали късно вечер в манастирската трапезария, чували пронизителния звук на ловджийски рог, и твърдяха, че някои хора от свитата на лейди Маргарет Харкорт, заживяла като същинска отшелничка след изчезването на съпруга си, също били чували този зов. Та нали сър Реджиналд, съпругът на лейди Маргарет, и неговите близки приятели някога си бяха правили лудешки шеги, бяха галопирали край мочурищата и бяха надували своите ловджийски рогове? Може би сега някой друг излизаше в нощта и се правеше на призрачен ездач? Може пък, заключаваха те, някой селянин да е чул тази история и да върши същите детинщини?
Облечените в черни одежди бенедиктинци от „Сейнт Мартин’с“ не горяха от желание да слушат подобни истории. Te живееха удобно и уединено зад високите стени, охранявани от цяла армия послушници и манастирски работници, да не говорим за могъщия абат Стивън, личен приятел на краля. При неговото управление манастирът беше забогатял и беше станал още по-силен, покровителстван както от Короната, така и от църквата. Та нали кралят и свитата му често отсядаха тук, когато отиваха в източните области, за да се поклонят на някоя светиня, или се отправяха на север, за да воюват с шотландците? Братята се интересуваха само от своя дом, от правилата си и от спокойната рутина, която бележеше дните им; дивите тресавища и ужасяващите разкази бяха според тях детски залъгалки. Но Сивокосият отшелник, който живееше до стените на абатството, мислеше друго. Малцина знаеха истинското му име. Той беше тук от години и му бяха прикачили прозвището „Пазача край портата“. Абат Стивън му бе разрешил да си построи малка къщурка — по-скоро колиба от плетени клони, която той наричаше свой „брулен от вятъра замък“. Пазача край портата беше по-склонен да вярва на предания от монасите. Според него из дивите тресавища бродеха демони и виеха като вълци, особено когато нощта беше мъглива и от другата страна на блатото започваха да проблясват блуждаещи огньове. Добрите братя покровителстваха Пазача. Той не бе привърженик на чистотата, обаче водеше аскетичен живот и нямаше от какво да се срамува; ако му се привиждаха разни неща, защо трябваше да го упрекват? В общи линии техният живот беше безметежен, изпълнен със свято спокойствие. Обаче от навечерието на празника на св. Лъв Велики, 10 ноември от лето Господне 1303 г., тридесет и първата година от царуването на крал Едуард, братята твърдо промениха мнението си. През тази нощ сякаш дяволът с всичките си пълчища се беше появил пред стените на „Сейнт Мартин’с“.
Приорът3 Кътбърт, първи помощник на абат Стивън и ръководител на съвета на висшите духовници в абатството, бе обзет от безпокойство. Висок, с надвиснали вежди, приорът не бе се завърнал в килията си, след като разбуди братята, които с още сънени очи се затътриха към троновете си в храма, за да започнат песнопенията — онези красиви химни от утринната литургия.
Приорът Кътбърт беше много объркан. Той напусна абатството през „Портата на Юда“ и се отправи към покрайнините на Кървавата ливада. Нощта беше необикновено студена. Звездите висяха като парченца лед по безоблачното небе. Кътбърт зарея взор над голямата, кръгла ливада. Заскрежената трева по нея проблясваше под бялата светлина на пълната луна. Ливадата бе заобиколена от големи дъбове. Te растяха от стените на абатството чак до Соколовия ручей, над който се стелеше мъгла. Сутринта тя щеше да бъде още по-плътна и щеше да обвива дърветата, но сега приорът можеше да съзре мъждукането на блуждаещите огньове. Местните селяни твърдяха, че демоните палят тези светлини: ако се видеха отблизо, светлината им предвещаваше нечия смърт. Мисълта за тези истории извика усмивка на тясното лице на приора. Нали брат Френсиз, техният учен архивар и библиотекар, твърдеше, че тези светлини са само газове, отделяни от блатата, и човек не бива да се бои от тях? Приорът се прислони в сянката на портите с ръце, пъхнати в огромните ръкави на черното вълнено расо. Това поле не излизаше от мислите му по много причини. В съвета той често настояваше пред абат Стивън, че тази ливада, използвана само за сенокос, беше идеално място да се построи нова, голяма странноприемница: просторна постройка със спални помещения, трапезария, кухни и складове за провизии и напитки, килери и изби, за да подслонява по-удобно многото посетители на тяхното абатство.
— Трябва да я построим, отче абате! — настояваше приорът Кътбърт. — С всяка година нашият дом става все по-прочут. Разрастването на търговията в източните пристанища означава, че сега ние ставаме предпочитаното място, където спират търговците, да не говорим за Негово величество кралят и хората от двора. Ливадата — приорът Кътбърт внимателно подреждаше аргументите си — е разположена идеално, защото е извън границите на абатството, но е достатъчно близо до него…
Както винаги, абат Стивън, със скръстени отпред ръце, се размърдваше в стола си с висока облегалка, който наподобяваше трон. Той изслушваше внимателно приора, а другите се съгласяваха с него: библиотекарят Френсиз, Елфрик от лечебницата, заместникът на приора брат Хамоу, Ричард, който отговаряше за раздаването на помощи и милостиня, някогашният каменоделец Гилдас и ковчежникът Дънстън. Последният бе особено красноречив в поддръжката си.
— Отче абате, ние имаме пари. Сандъците ни са пълни. През пролетта можем да нарежем и пренесем камъка. За година и половина…
Отговорът винаги беше един и същ. Абат Стивън се облягаше назад и започваше да си играе с шнуровете на качулката си, а суровото му лице ставаше напрегнато и съсредоточено.
— Приветствам всички ви, братя мои, заради старанието, което влагате за това дело. — Абат Стивън потропваше с пръсти, за да подчертае възраженията си. — Първо, ние вече имаме къде да подслоним гости в пределите на абатството: постройката може и да не е разкошна, но това е молитвен дом, а не някаква лондонска кръчма или хан. Второ, ливадата се използва, за да косим тревата от нея. Трето, както знаете, аз
