в германските държави. Свърши добра работа на краля.
— Казваш, че е добър приятел на краля?
— Може би трябва да кажа „беше“. Преди много години, Ранулф, доста преди ти да се появиш на белия свят, нашият абат бил рицар знаменосец, член на личната гвардия на краля. Той се бил заедно с Едуард в Ийвшъм срещу Симон дьо Монфор. Когато по време на сражението Едуард, тогава престолонаследник, бил повален от коня, сър Стивън Д’Обини, както го знаеха тогава, спасил живота на краля. Te станали добри приятели, пиели от една и съща чаша. Имало още един човек, сър Реджиналд Харкорт. Той и Д’Обини били най-предани и верни приятели. Хората ги мислели за братя. Навсякъде ходели заедно.
— И какво станало после? — попита Ранулф.
— Не знаем. Преди да напусна Норич, попитах краля, но дори той не знаеше подробности. Очевидно сър Реджиналд е потеглил на някакво тайнствено поклонничество.
— В Светите земи?
— Не, не, в Кьолн, в Германия. Според мълвата, отплувал от едно от източните пристанища и слязъл на суша в Дордрехт, в Ено, а след това изчезнал.
— Изчезнал? — усъмни се Чансън. Той обичаше да се намесва в разговорите на господаря си.
— Точно така, кривогледи ми служителю от конюшните — обяви Ранулф. — Изчезнал. Точно това каза сър Хю.
— Тихо!
Корбет пристъпи до вратата и я отвори, но галерията вън беше празна. До него долитаха песнопенията на монасите. Той затвори вратата.
— Съпругата на Харкорт, лейди Маргарет, била толкова разстроена, че помолила сър Стивън да й помогне да намери мъжа си. Двамата заминали за чужбина. Странствали в продължение на няколко месеца. Когато се върнали, според краля, вече били заклети врагове. Лейди Маргарет станала истинска отшелничка. Кралят се опитал да й намери подходящ съпруг, обаче тя винаги отказвала да се омъжи повторно и той уважавал желанията й.
— А сър Стивън?
— Дал монашески обет и постъпил в абатството „Сейнт Мартин’с“. Не обяснил решението си на краля. Станал добър духовник, както бил и добър рицар. Беше способен, изкусен управител. Стана приор, а след смъртта на абат Бенедикт — негов безспорен приемник.
— А лейди Маргарет?
— Кралят не знаеше причината за враждата между двамата. Веднъж лейди Маргарет доверила на кралицата, че според нея, ако Стивън Д’Обини бил отишъл заедно със съпруга й, той нямало да изчезне. Освен това помолила сър Стивън, докато търсели сър Реджиналд, да продължат търсенето, но той настоявал, че сър Реджиналд е изчезнал. Отказал да пътува по-нататък и се завърнал в Англия. Тя го последвала след няколко месеца. От деня, в който се разделили, никога вече не си проговорили.
— Но са били съседи! — възкликна Ранулф.
— Да, но от онези, които никога не си говорят. Лейди Маргарет отказвала да има вземане-даване с абат Стивън и сериозно отхвърляла всеки опит на абатството да разшири правата си. Тя ревниво пазела привилегиите на владенията си. Враждата между тях била непреодолима. — Корбет погледна към трупа. — Питам се дали е дошла да го почете за последно? Ще трябва да питам приора. А какво научи ти, мой секретарю на Зеления восъчен печат?
Ранулф разтегна колана с меча и разтърка мястото, където той бе претрил бедрото му. Беше излязъл от Норич преди господаря си и бе прекарал предната нощ в местната кръчма „При горския фенер“, за да послуша приказките на пътуващи търговци, странници и калайджии.
— Чух за враждата между лейди Маргарет и абат Стивън, въпреки че хората сякаш гледат на нея като на времето — нещо, което човек тъй или иначе приема. Абат Стивън бил уважаван и обичан от монасите си. Абатството било ръководено добре, без никакъв намек за разпуснатост или скандали. Тук има един отшелник, който нарича себе си Пазача край портата. Абат Стивън му разрешил да си построи малка колиба близо до стените. Хората го мислят за налудничав, малко странен. Той разказва на пътуващите смразяващи кръвта истории за демонични ездачи и за призрака на Джефри Мандевил.
— А, да, чух за това.
— Празни приказки за край огнището — продължи Ранулф, — като изключим само едно. Някакъв калайджия ми каза, че през последните няколко седмици през нощите се чувал ловджийски рог.
— Ловджийски рог ли? — възкликна Корбет.
— Така твърдеше калайджията. Една нощ не могъл да намери къде да преспи, вратите на абатството били затворени и той отишъл да потърси помощ от лейди Маргарет. Тя му позволила да преспи в една от външните бараки. Пробудил се някъде около полунощ. Било много тъмно. Човекът чул ясно, три дълги протръбявания — като тръба през летен ден, а после настъпила тишина. На другия ден той поразпитал. Изглежда, че това често се случвало, два-три пъти седмично през последните няколко месеца. Никой не знаел кой го прави и защо.
Ранулф се готвеше да продължи, когато на вратата се почука.
— Влез! — заповяда Корбет.
Послушникът, който влезе, беше облечен в дълго, вълнено расо, препасано с бяла връв през кръста, и носеше здрави кафяви сандали. Беше висок, хубавата му коса имаше тонзура, очите му гледаха решително, челюстите му бяха здраво стиснати. Лицето му беше бледо, почти аскетично, а високите скули му придаваха властен израз. Изглежда, не се притесняваше от Корбет.
— Аз съм брат Пердитус — обяви той с висок, гърлен глас.
Корбет забеляза, че очите му бяха зачервени от плач. Той подозираше, че момъкът току-що е измил лицето си и си придава смелост.
— Плакал си, нали?
Високомерният израз на послушника изчезна и ръцете му се отпуснаха покрай тялото. Той заби поглед в пода и кимна. Когато вдигна глава, в очите му блестяха сълзи. Отказваше да погледне към носилката и продължи да стои до вратата, оглеждайки първо Корбет, после Ранулф.
— Хайде да излезем оттук! — каза меко Корбет.
Брат Пердитус ги поведе навън. Той крачеше бързо пред тях, използвайки възможността да изтрие очите си с ръкава на расото. Тръгнаха по галерията и през големия вътрешен манастирски двор. Слабото слънце бе разтопило скрежа по тревата. Масите и пюпитрите, които монасите използваха при работата си, бяха пусти, книгите плътно затворени, мастилниците с капаци. Обикновено тук кипеше дейност като в кошер; майсторите на миниатюри и преписвачите използваха скъпоценната дневна светлина, за да продължат работата си.
— Братята са още в църквата — обясни през рамо Пердитус. — Сигурен съм обаче, че всички знаят за пристигането ви.
Той ги поведе през друга галерия край църквата, откъдето Корбет долови аромата на тамян и пчелен восък. Прекосиха двора. В центъра му имаше розова градина. На другата страна се намираше постройка с измазани бели стени, по които бяха кръстосани черни греди. Вътре лъснатият под грееше под слабото утринно слънце. На долния етаж на сградата за гости имаше малки, боядисани в бяло стаи. Брат Пердитус обясни, че храната може да им се сервира в една от стаите, която служеше за трапезария. Той ги поведе нагоре по дървеното стълбище. Тук стените бяха украсени с картини и цветни драперии. На върха на стълбището имаше разпятие, а в нишите бяха поставени статуи. Съвсем не на място, грубо резбована фигура на дървар с изпъкнали очи и озъбена уста също бе окачена на стената. Корбет се засмя. Тази статуйка би могла да изплаши малката му дъщеря Елинор. Тя определено противоречеше на ведростта и покоя в тази обител. Горният етаж представляваше лъснат до блясък коридор с високи стреловидни прозорци от едната страна и врати към помещенията от другата. Послушникът посочи първата врата на Корбет.
— Вътре в ключалката има ключ — обясни брат Пердитус. — Вратата може и да се зарези. — Той притеснено примигна: — Не че в абатството имаме нужда от такава защита!
После отведе Ранулф и Чансън в тяхната стая. Дисагите на Корбет вече бяха поставени на малко столче в подножието на леглото. Той бързо провери катарамите и шнуровете — не бяха докосвани. Огледа белосаните стени и прозореца, който гледаше към двора — в дебелото стъкло с оловни рамки бе изрязана
