Разбра, че ръцете му са вързани зад гърба, а кръвта, която се стичаше от дълбоката рана на главата му, го заслепяваше. Устата му бе пресъхнала. Той се опита да погледне нагоре към нападателя, но всичко, което можа да види, беше меката кожа на ботуши за езда. Въпреки вързаните си ръце, той се опита да се обърне на едната си страна. Видя как нападателят, който бе затворил вратата към работилницата, сега се надвесваше над мангала. Гилдас ужасен го следеше с поглед, докато нападателят се оглеждаше наоколо. Червена маска на палач покриваше цялото му лице. Наметало обвиваше тялото му. Не можеше да е монах, брат от абатството. Гилдас си спомни за разказите за дивите ловджии, които препускали край тресавищата. Гилдас усети миризмата на нещо запалено: нападателят разравяше жаравата. Той се обърна и се върна при него.
— Гилдас! Убиецо!
Думите се отрониха с мъка, това наистина беше повече съскане, отколкото глас.
Нападателят се промъкна зад него, после фигурата му внезапно се извиси над него. Гилдас чу задъханото му дишане и погледна нагоре. Облеченият в черно нападател държеше в ръцете си тежък каменен блок.
— О, не, моля ти се!
Нападателят издигна блока и го пусна; той падна и премаза черепа на брат Гилдас, както чукът премазва яйце.
Корбет седна зад голямото дъбово писалище на абат Стивън. Кралският служител не обичаше такава демонстрация на власт и едва прикри смутената си усмивка. Чувстваше се като някой от кралските съдии, председателстващи заседания на съда. Писалището беше разтребено и Корбет сложи пред себе си листове велен, пемза и перо. Ранулф седна в ъгъла, подготвен по същия начин. Чансън застана на стража пред вратата. Около писалището в полукръг бяха подредени столове за съвета на абатството. Приорът седеше в средата. Корбет огледа тези властни монаси, същинските господари на това абатство. Тук беше брат Френсиз, архивист и библиотекар, изискан, с меки черти и мечтателни очи. Елфрик, който отговаряше за лечебницата, имаше вид на човек, който постоянно мръзне — с бледи хлътнали страни, източен червен нос и воднисти очи, които непрестанно примигваха. Брат Хамоу, закръглен и сив като домашен гълъб, с втренчен поглед и здраво стиснати устни, приличаше на човек, готов да облагодетелства другите със своята мъдрост. Брат Ричард, който се занимаваше с помощите и милостинята, беше все още млад човек с гладко лице. Той постоянно докосваше устните си и потъркваше издутия си корем. Ковчежникът Дънстън нямаше тонзура поради своята плешивост — той беше с тежки черти на лицето, малки очички и стиснати устни: монах, свикнал със сметките, главната счетоводна книга, разписките и договорите между чираците и настоятелството, помисли Корбет. Човек, който търси печалба от всичко. Техният господар и повелител, приорът Кътбърт, се беше поуспокоил и изучаваше Корбет, преценявайки достойнствата му. Корбет разбра защо са закъснели. Кътбърт вероятно беше събрал тези монаси в своята килия и им беше разказал какво е научил, как кралският служител няма да се церемони или да се поддаде на позоваванията на каноничното право, устава на свети Бенедикт или обичаите в абатството. В най-далечния край на полукръга седеше брат Пердитус. Младият човек изглеждаше решително не на място, постоянно оправяше нервно расото си и мърдаше крака. Архидякон Ейдриън обаче сякаш се наслаждаваше като зрител на пантомима. Той очевидно не приемаше смъртта на абат Стивън като нещо, което го засяга лично. Корбет се изправи в креслото си:
— Всички ли сме тук?
— Отсъства брат Гилдас — обясни приорът Кътбърт.
— Предадох поканата ти, отче — обади се Пердитус. — Гилдас беше първият, на когото казах, но нали знаете колко е зает: човек не може да го откъсне от работата му.
— Тогава да започваме. — Корбет взе пълномощното си и потупа черно-червения печат в края му. — Това е личният печат на краля — обяви той. — Той ми дава властта да действам като негов специален пълномощник относно смъртта на абат Стивън или който и да е друг възникнал проблем. Не желая да ме предизвикват. Кралската заповед действа и тук, както действа в Уелс или в шотландските тресавища.
Приорът Кътбърт отвори уста да протестира. Корбет улови погледа му. Останалите членове на съвета неспокойно се размърдаха.
— Заупокойната литургия скоро ще започне! — простена брат Елфрик. — За абат Стивън.
— Ако се налага литургията да закъснее, ще закъснее! — заяви Корбет.
Той се изправи на крака, обърна се с гръб към съвета, отиде до големия еркерен прозорец и се загледа към двора.
— Поправете ме, ако греша, но доколкото разбирам, преди четири дена, в навечерието на празника на свети Лъв Велики, абат Стивън не слязъл в църквата на абатството за утренната?
Приорът Кътбърт кимна утвърдително.
— Ти, брат Пердитус, си бил личен прислужник на абат Стивън. Обичайно ли беше за абат Стивън да пропуска от време на време часовете на божествената служба?
— Той често беше много зает, понякога и разсеян — отговори Пердитус. — Когато утрото отмина и абат Стивън не се появи, аз се разтревожих, почуках на вратата му и се опитах да снема резето, но то не поддаде. Тогава отидох и съобщих на приор Кътбърт.
Корбет се върна и положи ръце върху облегалото на креслото си.
— Какво се случи тогава?
Приорът посочи през рамо към вратата.
— Насилихме ключалката. Когато влязохме вътре, абат Стивън седеше в креслото си, леко отпуснат, с глава, наклонена на една страна. Камата беше забита — той посочи — точно над стомаха му. Острието беше потънало почти до дръжката.
— Беше очевидно — заяви брат Елфрик, — че абатът е мъртъв и че е мъртъв от известно време.
— А сигурно ли е, че вратата е била заключена? — попита Корбет.
Той заобиколи и внимателно разгледа вратата. Можеше да види, че скоро са й били поставени нови панти. Дърводелецът също така беше поправил вътрешното резе, както и двете ключалки — горната и долната.
— Разбира се, че е сигурно! — отвърна рязко приорът Кътбърт и се обърна към него в креслото си.
Чувстваше се обиден, че го разпитват като престъпник, докато този кралски служител сновеше с безшумни стъпки из килията на абата, а червенокосият му довереник внимателно записваше всичко, което казва. От време на време Ранулф вдигаше глава. На приора Кътбърт не се нравеше слабата му усмивка, нито тези покрити с тежки клепачи очи, които като че ли му се надсмиваха. Ранулф сякаш не вярваше на нищо, което виждаше или чуваше.
— Продължавайте! — настойчиво се обади Корбет.
— Отнесохме тялото на абата.
— А самата килия?
— На писалището имаше документи, огънят едва гореше. Абат Стивън бе пил малко вино, а на пода, освен кървавото петно…
— Лежеше и това.
Корбет вдигна парче пергамент.
— О, да! — мрачно се усмихна приорът.
— Погледнете! — обърна се Корбет. — Какво означава това колело? Съзрях го на много от книжата на абата.
— То беше просто неговата любима рисунка. Корбет завъртя хартията:
— А тези цитати? И двата са доста неясни. Единият от свети Павел — за това да гледаш сякаш през огледало, и още нещо — за зова на блуждаещите огньове. Другият — Корбет присви очи — е доста прочут и често цитиран: това са думи на римския философ Сенека. „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ — Той ги огледа, а те на свой ред отвърнаха с безизразни погледи. — Това са последните думи, написани от абат Стивън. Очевидно той се е боял от нещо. — Корбет замълча. — Какво е имал предвид с това „виждаме смътно като през огледало“? Докато цитатът от Сенека сякаш подсказва, че е очаквал смъртта?
— Не знам! — рязко отвърна приорът. — Сър Хю, аз не мога да кажа какво е мислил абатът в онази нощ.
