обичан и почитан от своето братство.
— Но дали това не е само повърхността? — попита Корбет. — Има ли нещо повече?
Той безсилно удари по масата. Готвеше се да продължи, когато на вратата се почука и се появи архидякон Ейдриън.
— Има едно нещо, сър Хю, за което братята изобщо не споменаха. — Той седна на мястото, което му посочи Ранулф. — Тук съм само от няколко дена…
— И как ти се вижда братството? — запита Корбет. — В края на краищата, мастър9 Уолъсби, ти си архидякон, и би трябвало да умееш да надушваш скандалите и греховете.
Уолъсби прие думите му добродушно.
— Честно казано, сър Хю, абатството се управлява добре. Ако бях тук на официално посещение… — Той поклати глава. — Божествената служба се провежда както се полага и песнопението е добро. Братята работят усърдно в библиотеката, в скрипториума, в кухнята и на полето. В пределите на абатството не се допускат никакви жени. Има някои обичайни дребни съперничества, но нищо особено с изключение…
— И затова ли се върнахте?
— Става въпрос за ловеца — обясни архидяконът. — Две нощи преди абатът да умре, не можах да заспя. Излязох да се поразходя наоколо. При първото протръбяване помислих, че ми се е сторило, обаче последваха още две, подобни на онези, които съм чувал на лов, преди да пуснат кучетата. След като поговорих с някои по-възрастни братя, разбрах, че съпругът на лейди Маргарет е имал обичая по нощите да надува на шега ловджийски рог, правейки се на духа на сър Джефри Мандевил. Научих също, че през последните четири или пет месеца често са чували този рог. — Той се изправи. — Но не бих могъл да кажа нищо повече.
— Какво ще стане с Тавърнър? Архидяконът сви рамене:
— Предполагам, че добрите братя ще му дадат малко пари, храна, един кат дрехи и ще го отпратят по пътя му. Обаче от брат Ричард разбрах, че Тавърнър се е примолил да остане още известно време и че добрият приор е склонен да разреши.
Той безмълвно излезе. Корбет се обърна към спътниците си:
— Ранулф, Чансън, искам да поскитате из абатството. — Той се позасмя. — Дръжте се като невинни души с широко отворени очи, доколкото ви е възможно.
— Искаш от нас да се поровим из боклука? — възкликна Ранулф.
— Честно казано, да.
Ранулф и Чансън излязоха от помещението. Корбет се огледа и стана. Стаята беше добре обзаведена, с картини и разпятия по стените, статуи на Мадоната и светци в малките ниши. Подът бе от излъскано дърво. Многобройни свещи от пчелен восък пръскаха специфичния си аромат. В малък алков бе поставено леглото, тясно, с четири колони за балдахина. Вълнени постелки, боядисани в различи цветове, покриваха част от пода. Корбет ги отметна и започна да търси някакви тайни входове или капак, но не намери нищо. Стените бяха от плътен камък, подът беше от цели, блестящи дървени дъски. Той отмести леглото, писалището и столовете, но не можа да открие нищо.
После разгледа съдържанието на раклите и ковчежетата, но то само потвърди, че абат Стивън бе водил скромен живот. Имаше съвсем малко пръстени и други дреболии; голямата ракла съдържаше части от ризница, туника, която се носеше върху бронята, колан за оръжия — все реликви от времето, когато абатът е бил рицар. Корбет събра книжата и книгите, постави ги върху писалището и започна да ги преглежда внимателно. Не намери нищо необичайно: писма, сметки, договори, повечето от които се отнасяха до управлението на абатството, пътуванията на абат Стивън зад граница и разбира се, дейността му като заклинател. Някои от книгите бяха истории на древния Рим или трактати на църковните отци по демонология и обладаването от демони. Имаше и една възпоменателна книга, където се изброяваха имената на онези, за които абат Стивън трябваше да се моли по време на служба, но и тук нямаше нищо забележително. Корбет взе листа от велен, който съдържаше цитата от свети Павел за неясното гледане през огледало, забележката за блуждаещите огньове и цитата от римския философ Сенека. Какво значеше всичко това? Корбет внимателно разгледа драскулката или скицата отдолу. Беше я виждал и на други пергаментови листчета: нахвърляно с мастило колело с главина, спици и обръч. Дали тя нямаше някакво особено значение?
Корбет остави пергамента встрани и се взря във вратата. Това е, каза си той — мъж, духовник, на възраст някъде между четиридесет и пет и петдесет и пет лета, с много малко притежания, които да говорят за миналото му. Раздразнен, Корбет напусна стаята и се упъти към кухните за малко хляб, месо и пиво. Братята бяха любезни, но въздържани. Корбет разбра, че абатството се подготвяше за тържествената заупокойна служба. Той срещна Ранулф и Чансън, които бродеха из коридорите и галериите като изгубени души. Te също му докладваха, че братята се държали доста дружелюбно, обаче не научили нищо от тях. Корбет ги отпрати отново към сградата за гости и се върна в покоите на абата. Продължи да преглежда писмата и книгите, но не успя да открие нито някаква улика, нито причина праведният живот на абата да завърши така жестоко.
Дойде един прислужник и съобщи, че заупокойната служба ще започне всеки момент. Корбет се присъедини към братството в голямата църква на абатството с нейния дълъг неф10 и изпълнени със сенки трансепти11, отделени от олтара посредством богато украсена с резби преграда.
Тук се бяха събрали послушниците, докато монасите седяха по троновете си. Влезе приорът Кътбърт, облечен в тържествени одежди за заупокойна служба: само в черно и бяло. Ковчегът на абата, покрит с пурпурно покривало със златни бродерии, лежеше на поставка върху подпори пред високия олтар.
Възходите и падовете на простичкото песнопение, тържествените слова на ектенията, полюшването на кадилниците, които разпращаха на всички страни облаци ароматен тамян, унасяха Корбет. Олтарът беше осветен от светлината на високите пурпурни свещи. Кралският служител имаше чувството, че се намира в някакъв друг свят. Той виждаше статуите, лицата на митичните същества, втренчени в него; лицата на приора и служещите заедно с него, които се движеха край високия олтар. Издигайки високо потира и подноса с причастието, те се застъпваха за душата на техния блаженопочивш брат. Тръпки го побиха при последната тържествена ектения към небесните архангели да посрещнат душата на абата и да не позволят тя да „падне в ръцете на врага человечески“. Корбет осъзнаваше, че и той е смъртен и си спомни предупрежденията на Мейв относно такива задачи, когато трябваше да разследва някоя внезапна, мистериозна смърт и да преследва синовете на Каин с окървавени ръце. Беше му трудно да приеме посред този покой, че членове на това братство, участващи в тази свещена, величествена церемония, са заговорничили, замислили и извършили това ужасно убийство. И въпреки всичко, такова бе заключението на Корбет, и той съзнаваше, че трябва да остане тук, докато то се потвърди.
Корбет гледаше цветните стъкла на прозорците над олтара. Вече се спускаше здрач. Хвърли поглед през рамото си назад, към преградата. Сенките в нефа се удължаваха като тъмни, грабливи пръсти, протегнати към него. Дали предупрежденията на Мейв се отнасяха и до това свято място? Дали да не избяга заедно със спътниците си, докато са невредими? Той се обърна и се загледа как приорът Кътбърт тържествено прикадява ковчега с тамян. Корбет бе преследвал мнозина убийци и въпреки че се наслаждаваше на покоя и хармонията в „Сейнт Мартин’с“, имаше своите предчувствия, че убийството на абата прилича на цвета на някакво ужасно растение с дълбоки, виещи се корени.
Корбет не бе споделил тези свои мрачни мисли със спътниците си, но според него това абатство, с неговите изпълнени със сенки коридори и галерии, с неговите самотни поля и градини, бе също толкова опасно, колкото което и да е бойно поле или уличките на „Уайтфрайърз“ или Съдърк. Смъртта вече бе нанесла първия си удар и всяко ново нападение щеше да бъде още по-изненадващо и внезапно. Ръката на Корбет се отпусна върху ръкохватката на камата му. Той разглеждаше лицата на братята в троновете им и тримата духовници, които свещенодействаха — приора Кътбърт, Хамоу и Елфрик. Te като че ли не обръщаха внимание на присъствието му, но от време на време нечия глава се обръщаше и той улавяше някой бегъл поглед или остро вглеждане.
След края на заупокойната молитва Корбет се върна в нефа. Той се облегна на една колона, докато братята спуснаха ковчега в приготвената гробница точно пред параклиса на Света Богородица. Корбет прошепна молитва, прекръсти се и излезе. Отправи се към странноприемницата и намери там задрямали
