— Убийството! — отговори Корбет. — Убеден съм, че абатът е бил убит. Между другото, какво общо имат дяволът и всичките му демони с абатството „Сейнт Мартин’с“? Знам, че абат Стивън беше заклинател…
— При това прочут! — отговори архидяконът. — Затова съм тук. Абат Стивън е автор на пространни писания относно обладаването от демони. Той помагаше на обладани от зли духове в Линкълншър и Лондон. Имаше някои много известни случаи. Предстоеше му да гони бесове и тук: един мъж на име Тавърнър бе потърсил помощта му.
— И вие дойдохте да присъствате на ритуала?
— Не, сър Хю, дойдох да го оборя. Аз съм съгласен с твърденията на доминиканците. Онова, което мнозина смятат за обладаване от бесове, според мен е някакво душевно заболяване, болест на разума, безумство, лудост, а в много случаи просто внушение или дори истинско мошеничество.
Ранулф тихичко изръкопляска с ръце.
— Ах! — Архидяконът му се усмихна. — Струва ми се, че тук намирам сродна душа!
— И кога трябваше да се извърши прогонването? — попита Корбет.
— Утре.
— А вие срещнахте ли се с този Тавърнър?
— Разпитах го. — И?
Архидяконът сви рамене, взе парче хляб от подноса, пъхна го в устата си и бавно задъвка.
— Той е един от най-странните случаи, с които съм се сблъсквал. Вече започнах да мисля, че съм сбъркал, като подхванах този спор с абат Стивън.
— Искате да кажете, че човекът наистина е обладан?
— Може би.
Архидяконът замълча при звука от стъпки, които се чуха по стълбището. Брат Пердитус почти влетя в стаята.
— Приорът Кътбърт и членовете на съвета са готови! — задъхано обяви той.
Сър Хю взе ботушите си.
— Тогава най-добре ще е и ние да идем при тях и тъй като ще се занимаваме с козните на дявола — той се усмихна на архидякона, — навярно ще бъдете така любезен да се присъедините към нас?
ВТОРА ГЛАВА
Nam Fortuna sua tempora lege regit.
Фортуна управлява съдбата ни, както намери за добре.
Брат Гилдас, каменоделец и архитект на абатството „Сейнт Мартин’с“, се гордееше с това, че дойде ли смъртта, би бил готов за нея. Беше възрастен, но все още имаше остър поглед, бивш войник, опитен майстор, помагал при градежа на големите замъци на Едуард в Южен Уелс. Брат Гилдас често се беше сблъсквал със смъртта в самотните мъгливи долини и в горските просеки, където лесно можеше да се натъкне на някоя стрела, пика, секира или кама. За да се подготви за смъртта, брат Гилдас беше постъпил в абатството преди двадесет години и монасите често се възползваха от уменията му. Близък приятел на приора Кътбърт, брат Гилдас обичаше да чертае планове с перо върху пергамент, да избира камъка, да опипва неговата повърхност, да реже и мери, да планира и изгражда в съзнанието си, преди да бъде изрязан първият чим и да се положи крайъгълният камък.
Сивокосият, невъзмутим брат Гилдас обичаше да остава сам. Наистина, скърбеше дълбоко за смъртта на абат Стивън и щеше да пее заедно с останалите псалмите от заупокойната литургия. И все пак животът продължаваше. Брат Гилдас сега беше зает в собствената си работилница в далечния край на абатството. Масата край него беше отрупана с различни видове камък, чукове, секачи и парчета пергамент. Гилдас си тананикаше под нос един от своите любими псалми. „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми!“
Брат Гилдас обичаше този псалм: той трябва да е бил написан от някой войник. Нали в него ставаше дума за стража, за Бог избавителя? Брат Гилдас седеше зад високия си пюпитър и потропваше леко с пръсти по гладката му, лъскава повърхност, докато отново проучваше плановете си за новата странноприемница. Сега, след като абат Стивън бе мъртъв, брат Кътбърт сигурно щеше да бъде избран да го замести. Погребалната могила в Кървавата ливада щеше да бъде премахната. Брат Гилдас усети вълнение при мисълта за нови строителни работи. Може би щеше да избере сивия твърд камък от Южен Йоркшър? Или може би щеше да подбере нещо ново — като красивия, медножълт камък от Оксфордшър, използван за градежа на колежи в университетските градове? Гилдас почувства тръпка на разкаяние, притвори очи и зашепна молитва. Не биваше да мисли така! Тялото на абат Стивън още не беше положено в земята. Гилдас взе перото и го подостри. Как бе възможно техният абат да бъде убит при такива зловещи обстоятелства! Гилдас не вярваше, че някой разбойник се е промъкнал при него, въпреки, че присъства, когато разбиха вратата. Нямаше никакви други входове или ходници. Прозорците бяха затворени, а като зидар Гилдас знаеше, че дори и за най-леконогия убиец е невъзможно да се покатери по тези стени. Te бяха отвесни и гладки и по тях нямаше нито цепнатини, нито пропуквания, за които човек да се закачи с пръстите на краката си или да се улови с ръка. Гилдас се питаше дали убиецът е имал нещо общо с онази тайнствена, ухаеща на парфюм фигура, която бе срещал по време на неспокойните си нощни бродения. Той спеше малко, често излизаше да се разходи през нощта и вече два пъти бе виждал тази загадъчна фигура. Бе помислил, че сънува, и за да не изпадне в неловко положение и да се предпази от насмешки, се бе доверил само на брат Хамоу. Заместникът на приора се бе съгласил, че е невъзможно преоблечена като монах жена да броди нощем из абатството. Гилдас навярно се е объркал? Или е сънувал? Както и да е!
Брат Гилдас се огледа из работилницата си. Скоро трябваше да тръгва. Приорът Кътбърт свикваше заседание на съвета. Гилдас бе зърнал за миг онзи висок кралски пратеник при пристигането му, загърнат в тежко пътно наметало със спусната качулка, под която едва се виждаше загадъчното му смугло лице. След като кралят се бе намесил, Корбет без никакво съмнение щеше да се рови из това абатство, докато разкрие истината. Гилдас се смъкна от високия си стол и отиде до една скамейка. Подтикнат от някакво странно чувство, той се загледа в една картина на отсрещната стена, подарък от местен търговец. Бе рисувана върху дърво и изобразяваше Смъртта, застанала пред някаква къща, да чука на вратата. Смъртта беше облечена като рицар, едната й ръка стискаше дръжката на меча, а другата яростно блъскаше по вратата, сякаш решена да прибере душата вътре в къщата. Брат Гилдас не можеше да знае, но Смъртта бе наблизо, и преследваше собствената му душа.
Вече се канеше да се върне при пюпитъра, когато чу някакви звуци от склада точно до страничната врата.
— Какво е това? — обади се той. Навярно плъх, а може би лисица или дива котка — такива животни понякога се вмъкваха от мочурищата, за да потърсят тук топлина. Гилдас отиде до притворената врата и я отвори.
— Кой е там? — повтори той. Влезе вътре, присвивайки очи срещу тъмнината, и извика: — Кой е там?
— Гилдас! — Думите прозвучаха като съскане. — Гилдас! Виновникът Гилдас!
Зидарят понечи да побегне. И все пак, вече готов да се втурне навън, той разбра грешката си: никой войник не обръща гръб на неприятеля. Подхлъзвайки се, Гилдас се обърна. Една тъмна фигура се втурна към него, а после към главата му изсвистя тояга и ударът го накара да се строполи на земята.
Брат Гилдас лежеше в полусъзнание, а главата му пулсираше от болка.
— Моля те! — прошепна той. — Недей…
