са от плът и кръв. Злокобните им дела биха посрамили дори уважаващ себе си демон. Вие не вярвате в такива безсмислици, нали?
Корбет сви устни. Ранулф го гледаше недоверчиво, а смаяният Чансън стоеше захласнат. Както често бе споделял с Ранулф, той не обичаше нищо повече на света от мрачни разкази за вещици, магьосници и чародеи.
— Ами да, сър Хю, това са истински глупости!
— И да, и не — бавно отвърна Корбет. — Ранулф, аз съм верен син на светата ни майка църквата, какъвто си и ти.
— Но сте също и възпитаник на Оксфорд, опитен в логиката. Вие работите с доказателства, и това също трябва да се докаже.
— Но аз мога да ти дам доказателства! — възрази Корбет. — Ранулф, помисли си нещо.
Секретарят на Зеления восъчен печат затвори очи.
— Е, за какво си мислиш?
— За сладката Амейша — ухили се Ранулф. — Баща й има кръчма на пътя извън Лейтън.
— И виждаш ли я?
— О, да, господарю.
— Но аз не я виждам. Ранулф отвори очи:
— Ами да, разбира се, защото тя е само образ в моята глава. — Значи, за мен тя е невидима. — Корбет се разгорещи на тази тема. Той обичаше такива спорове. Спомни си бурните дни в колежите на Оксфорд, пренията и диспутите, сблъсъка на разум и остроумие. — Онова, което искам да кажа, Ранулф, е, че в нашите собствени преживявания има зло, видимо и невидимо. Наистина, следвайки великия Платон, аз бих казал, че това, което е видимо, произхожда единствено от онова, което е невидимо!
Ранулф гледаше Чансън, който тихичко се кискаше.
— Дървото е видимо! — парира той.
— Но то е израсло от онова, което е трудно видимо и, ако развия мисълта си по-нататък, бих казал, че дървото е плод на Божия промисъл. Същото е и с човека: той се заражда в женската утроба, но е роден от любов, една представа, съществувала, преди да се роди.
— Или от страст?
— Или от страст — съгласи се Корбет. — Обаче моята хипотеза може да се приложи към всичко. — Той посочи един гоблен, на който бе представен свети Антоний, проповядващ на птиците. — Преди да е съществувала тази картина, някой трябва да я е замислил, да е имал идея. Той или тя са мислили какви цветове да използват, как да бъде изобразена сцената.
— А какво общо има това с демоните? — намеси се Чансън.
— Всичко! — заяви Корбет. — Моят учен секретар на Зеления восъчен печат оспорва вярата ми в невидимото. С една дума, аз вярвам, че съществуват едновременно два свята, видимият и невидимият. И в двата свята има същества, които притежават разсъдък и воля. Дали техният разсъдък и волята им клонят към доброто или злото, това е въпрос на избор. По-важно…
Корбет се канеше да продължи, когато чуха стъпки по стълбището. Влезе брат Пердитус с три бокала и малък дървен поднос за хляб. Белият препечен самун беше нарязан, а всяка порязаница бе намазана с масло и мед.
— Приорът моли за още малко време — произнесе той със заекване. — Братята току-що привършиха службата. Освен това трябва да съобщи и на другите. — Остави подноса на масата и отстъпи назад. — Имам други задължения. Приорът не мисли, че трябва да присъствам на събирането в покоите на абата.
— Благодаря ти за закуската — любезно отвърна Корбет. — И не обръщай внимание на това, което говори приорът. Моля те да бъдеш там.
Послушникът излезе забързано. Чансън се приготви да ги обслужи, но Ранулф го дръпна за ръкава и посочи мръсните му ръце.
Чансън, начумерен, се отдръпна. Ранулф напълни бокалите и им ги поднесе. Всеки взе по парче хляб и започнаха да ядат лакомо.
— Няма месо! — тъжно заяви Чансън. — Забравили са месото!
— Скоро ще вечеряме — отговори Корбет.
Ранулф пресуши бокала си и облиза устни. Пивото беше сладникаво, с остър привкус. Той взе каната и отново напълни бокалите.
— Едно им признавам на монасите — промърмори секретарят, — правят хубаво пиво. Какво говореше, господарю?
— А, да, вярвам, че съществуват два свята и че творенията, които описах, могат да преминават от единия в другия.
— Глупости! — обади се Ранулф с пълна уста.
— Убеден съм — заяви Корбет. — Всеки път, когато се молиш, всеки път, когато любиш или, което е по- опасно, когато мразиш или ругаеш, ти влизаш в невидимия свят. Когато призоваваш в мрака, Ранулф, и призоваваш дълго и достатъчно настойчиво, някой винаги ще ти отговори.
— Например с убийство? — попита Чансън.
— Например с убийство — съгласи се Корбет. — Един мъж или една жена могат да решат, че са на страната на злото. Отначало идеята се вкоренява в мисълта, а едва след това идва тяхното кърваво дело.
— Не ти трябва демон, за да бъдеш убиец! — настоя Ранулф.
— Не, но когато убиваш, ти присъединяваш волята си към силите на мрака. Чети Евангелията, Ранулф, и особено свети Йоан. Христос говори за дявола, наричайки го „открай човекоубиец“. Грехът на Адам е, че не се е подчинил на Бога, обаче първият истински грях е този на Каин, убил брата си, скрил трупа му и отказал да застане пред Бога. Всички носим по един Каин в себе си — прошепна Корбет.
— Но не и ти, господарю, нали?
Корбет затвори очи. Той си спомни кървавите ръкопашни схватки в Уелс, когато мъжете от дивите племена нахлуха в кралския лагер: боядисаните лица, святкащите очи, свистенето на стоманата, отчаяният порив да убиеш, за да оцелееш.
— О, да, и аз! — Той отвори очи. — Но се моля Богу никога да не стигам дотам.
Ранулф се канеше да продължи, когато отвън се разнесе шум: някой бавно се изкачваше по стълбата.
— Нашият Пердитус се завръща — заключи Ранулф.
Но човекът, който влезе, беше непознат. Бе дребен, набит и Плещест, с младежки вид, здраво пристегната черна коса, усмихнато румено лице и чип нос. Имаше зорките очи на птица. Беше облечен в дълга, тъмнозелена одежда, меки кафяви кожени ботуши и тъмномораво наметало, прибрано на врата със златна закопчалка. Под него се виждаха бяла якичка и малко, елегантно разпятие на златна верижка, а по дебелите му пръсти проблясваха пръстени. Той застана на прага и широко се усмихна.
— Да не би да ви прекъсвам?
— Зависи кой си! — заяви Корбет.
От дрехите на мъжа можеше да заключи, че е духовник. Той си припомни смътно какво му каза крал Едуард за плановете си във връзка с абатството „Сейнт Мартин’с“.
— Архидякон Ейдриън Уолъсби.
Лицето на мъжа разцъфна в усмивка, която показа липсата на няколко зъба. Той протегна ръка и тръгна към Корбет.
— И аз като вас съм гост в това свято място. Чух за пристигането ви и помислих, че трябва да се срещнем.
Корбет стисна ръката му и представянето завърши.
— Аз съм архидякон в „Сейнт Пол’с“ — обясни Уолъсби — и съм пратен тук от Кентърбърийския епископ и доминиканския орден.
— С каква цел?
— О, да се противопоставя на дявола и всичките му демони! — Уолъсби отметна глава и се засмя гърлено. — Едно безсмислено пътуване според мен. Настаниха ме добре, но пътуването ми беше безплодно. А ти, сър Хю, трябва да си тук поради тайнствената смърт на абат Стивън?
