малка вратичка, която можеше да се затваря отвътре. Леглото беше дълго и тясно, със сиви вълнени одеяла, безупречно бели ленени чаршафи и дълги цилиндрични възглавници. Корбет опита дюшека — беше дебел и мек.
— Пухен, навярно! — промърмори той.
Останалата мебелировка беше проста, но красиво резбована. Под прозореца беше поставено малко писалище, а до леглото — още по-малка масичка. Имаше още кресло, столове и голям шкаф. Корбет окачи колана с оръжията на закачалка, забита в стената. Извади шпорите от джоба на наметалото и ги остави в нишата на прозореца, свали наметалото и разкопча ризата си. После седна на края на леглото и си свали ботушите. Затвори очи, докато отминат напрежението и схващането от дългата езда. В ъгъла имаше малък дървен умивалник, кана и пъстри платнени кърпи. Той си изми ръцете и лицето, заслушан в звуковете от галерията. Брат Пердитус почука на вратата и влезе.
— Приорът Кътбърт каза, че най-любезно ви кани да се присъедините към нас в църквата. Той би желал да бъдете наш гост в трапезарията. Иначе бихте могли да се храните тук долу.
— Още оплакваш абата, нали? — попита Корбет. — Влез, момко.
Той посочи с ръка едно столче.
Корбет още не знаеше какво да мисли за това абатство. Всичко беше чисто, спокойно, подредено и хармонично. Братята изпълняваха задълженията си. Приорът Кътбърт бе протестирал, но изглеждаше доста почтен и способен. Брат Пердитус беше съвършен домакин. Но въпреки това Корбет усещаше инстинктивно някаква опасност. Веднъж, когато воюваше в Уелс, се бе озовал на обляна от слънцето просека. В лекия ветрец играеха пеперуди, въздухът бе сладък от уханието на диви цветя. Гукаха горски гълъби, пееха птици. И все пак Корбет бе усетил, че отвъд просеката се е притаила скрита опасност. Един от придружителите му се беше присмял, но скоро веселието го напусна, защото над главите им започнаха да префучават стрели с жестоко наточени върхове. И сега е същото, помисли си Корбет. Повърхността на езерото може и да е спокойна, но той се питаше колко дълбоко е то и какви предателски дълбини крие.
Пердитус седна с наведена глава и ръце, чинно скрити в ръкавите на расото. Той търпеливо чакаше въпросите на Корбет.
— Послушник си, нали?
— Да, сър. Послушник от пет години.
— И беше личен прислужник на абата?
— Да, сър.
— И го харесваше?
— Обичах го. Пердитус вдигна глава.
Корбет бе изненадан от пламенния му поглед.
— За мен той беше истински баща, добросърдечен и учен. Вие сте тук, за да заловите убиеца, нали?
Корбет придърпа едно столче и седна срещу него.
— Убили са го! — продължи Пердитус. — Чух монасите да шушукат помежду си. Това не е работа на някой разбойник или на бездомник от мочурищата. Te нямаха никакви разпри с абат Стивън.
— Тогава кой според теб го е убил?
Върху лицето на Пердитус се появи иронична усмивка.
— Някой от нашето христолюбиво братство.
— И защо?
— Защото той имаше изисквания и те трябваше да се спазват. Караше ги да се подчиняват на правилата на свети Бенедикт. Той искаше абатството да си остане абатство, а не да се превърне в прочута странноприемница на могъщите светски повелители!
— А сега ми кажи — Корбет свали кожената си предпазна гривна и я постави върху раклата в подножието на леглото, — как служеше ти на абата?
— Носех му храна от манастирската трапезария, почиствах килията му, вземах книги от библиотеката, изпълнявах поръчки.
— А в нощта, когато умря?
— Спях в една малка килия наблизо.
— И нищо обезпокоително ли не чу?
— Не, сър, не чух. Удари камбаната за утренната. Абатът не слезе долу и аз помислих, че е заспал късно или че работи, той имаше да върши толкова много неща. По-късно сутринта, когато не се появи и не отговори на повикванията ми, аз се разтревожих. Тогава повиках приора.
Корбет вдигна ръка:
— Засега стига. Искам да се присъединиш към съвета, когато се събере в покоите на абата.
— Но те ще протестират! Аз съм само послушник.
— А пък аз съм само служител на краля! — усмихна се Корбет. — Брат Пердитус, ще ти бъда благодарен, ако донесеш на другарите ми и на мен кана пиво, малко хляб и сушено месо. Бихме желали да хапнем нещо.
Послушникът едва не скочи от столчето, нетърпелив да се измъкне от разпита на този кралски служител и острите му очи. Корбет отиде до прозореца и проследи с поглед Пердитус, който прекоси тичешком двора. В стаята влязоха Ранулф и Чансън. Te също бяха свалили коланите, наметалата и ботушите си. Ранулф бе наквасил косата си с вода, бе открил челото си и това му придаваше изпит и гладен вид. Корбет изучаваше секретаря на Зеления восъчен печат: Ранулф се бе променил. Интересът на високия му, мускулест помощник към дамите не бе намалял, но сега го мъчеше и друг глад — изгаряше го амбицията да се издигне в служба на краля. Ранулф бе наел един школар от Оксфорд, негов подчинен, да го учи на латински и нормански френски, да усъвършенства писането му, и да го обучава на елегантното калиграфско писмо, използвано за указите и официалните прокламации. Сега Ранулф беше целият нащрек, готов да се заеме с новата си задача.
— Спокойно място, сър Хю, макар и да не е това, което изглежда…
— Така е с всяко абатство и всеки манастир! — отвърна Корбет, облегнат в нишата на прозореца и скръстил ръце. — Пък и с която и да е общност! Това се отнася дори до собственото ми семейство, Ранулф. Виж само напрежението, което може да се крие под повърхността в Лейтън. Море от проблеми, които — той се засмя — ни карат и двамата да търсим убежище в личните си покои!
Ранулф леко се изчерви. Имението Лейтън се управляваше от съпругата на Корбет, лейди Мейв, която беше родена в Уелс. Дребна, красива и русокоса, Мейв имаше лице на ангел и език, остър като бръснач. Когато господарката беше ядосана, Ранулф гледаше да си намери някаква работа в другия край на владението. Всички — чичо Морган, който бе техен постоянен гост, Корбет, Ранулф и дори Чансън, който рядко размишляваше, се бояха от дребничката лейди Мейв повече, отколкото от краля.
— Мислех, че се връщаме у дома! — изохка Чансън. Прислужникът имаше две дарби. Той можеше да укроти всеки кон и беше много привързан към децата на Корбет, Елинор и малкия Едуард. Макар да не беше хубавец, пък и да не блестеше от чистота, Чансън винаги бе източник на вълнуващи истории както за тях, така и за останалите деца в имението.
— Да — въздъхна Корбет. — Предполагаше се, че се връщаме у дома.
Той леко притвори очи. Бе се присъединил към краля в Норич, след като свърши онази работа в Съфък. Едуард му беше обещал да го освободи от задължения, а после от „Сейнт Мартин’с“ пристигна прашният и покрит с кал вестоносец. Кралят го помоли да се заеме с тази задача, какво можеше да стори Корбет?
— Убийство е, нали? — попита Ранулф, сядайки на едно столче.
— Убийство и при това майсторско — съгласи се Корбет. — Но доказването му и откриването на убиеца ще бъде трудно. Ще трябва да се поровим в мръсотията с дълга и остра пръчка. Абат Стивън беше странен човек в много отношения. Да, бе наистина свят и много учен, но беше и самодоволен и потаен — този прочут рицар, избрал попрището на духовник. Войник, който реши да прогонва демони.
— Демони! — възкликна Ранулф. Корбет слабо се усмихна:
— Да, Ранулф, нашият покоен абат беше официално назначен за заклинател. Викаха абат Стивън на помощ, когато различни хора твърдяха, че са обладани, и когато се говореше, че в някой дом има духове.
— Таласъми и елфи! — изсмя се Ранулф. — Цял легион дяволи бродят из „Уайтфрайърз“ и Съдърк, но те
