Ранулф и Чансън. След това се върна в стаята си. Известно време лежа върху леглото си, размишлявайки върху онова, което бе чул и видял, но не можа да измисли нищо. Потъна в сън и бе събуден от камбаната на абатството, която призоваваше на вечерня. Той отново се присъедини към братята, седнал на столче точно зад преградата. Този път и той се включи в песнопенията. Корбет обичаше мелодичните звуци на простичкото песнопение, а много от псалмите от вечернята му бяха любими. Корбет имаше силен, въздействащ глас и участието му предизвика усмивки и приветствени погледи. В олтара светеше само една свещ. Приорът Кътбърт седеше на мястото на абата. Корбет имаше възможност да разгледа и останалите монаси. Повечето от тях бяха на средна възраст, между които тук-там можеха да се видят послушници и новопосветени братя. Забеляза, че някои от троновете бяха празни. Спомни си, че зидарят — архитект Гилдас не присъстваше на срещата със съвета и се запита какво ли може да му се е случило. Вечернята завършваше. Приорът вече се канеше да даде последната благословия, когато службата бе прекъсната от звук на забързани стъпки. Един потен послушник се втурна през вратичката на преградата и спря, хванал се с една ръка за полираното дърво, опитвайки се да си поеме дъх.
— Отче приоре! — изпъхтя той. — Отче приоре, трябва да дойдеш!
— Още не сме завършили вечернята — отговори приорът, като се наведе от трона си. — Знаеш правилата, брат Норбърт, Божествената литургия никога не се прекъсва!
— Гилдас! — Послушникът едва си поемаше дъх. — На погребалната могила в Кървавата ливада!
Приорът погледна към Корбет, който хвана послушника за ръката и го поведе навън. Мъжът се тресеше.
— Мъртъв е! — задъхваше се той. — О, сър, мъртъв е! Ужасна гледка!
— Заведи ме!
Корбет едва ли не избута послушника през нефа. Знаеше, че и другите го следват. Излязоха пред главната врата. Корбет потръпна от полъха на студения нощен въздух. Погледна нагоре: небето бе все така покрито с облаци и беше тъмно като катран. Следваше стъпките на послушника, докато тичаха през сводестите галерии и градините, по покритите с речни камъчета пътеки и през онова място, което послушникът нарече „Портата на Юда“. Корбет изчака, докато го настигнат приорът Кътбърт и останалите монаси с горящи насмолени факли.
— Местността е много неравна! — каза приорът.
Той поведе Корбет през ливадата. Очите на кралския служител започнаха да привикват към мрака. Вляво имаше дълга редица дървета. Той чу вика на нощна птица и видя пред себе си очертанията на голямата погребална могила. Послушникът посочи напред. Корбет грабна една факла и докато се подхлъзваше и ругаеше, се изкатери на върха на могилата. Там лежеше проснат трупът на Гилдас. Корбет притисна устата си с ръка, като видя жестоките рани по главата му. В трепкащия пламък на факлата се виждаше тъмна пихтиеста маса, но се различаваха оцъклените очи и ужасния знак във формата на „V“, отпечатан върху челото на мъртвеца.
ТРЕТА ГЛАВА
Nec mihi vera loqui pudor est.
Никога не се срамувай да говориш истината.
С помощта на послушниците, Корбет успя да избута трупа надолу по покритата със скреж трева. На светлината на факлите лицето на Гилдас с ужасяващия знак върху челото и голямата открита рана отстрани на главата предизвика хор от ужасени въздишки и полугласно изречени молитви. Ранулф и Чансън, обезпокоени от суматохата, също се присъединиха към тях. Известно време цареше хаос, докато по настояване на Корбет приорът Кътбърт заповяда да отнесат тялото в дома на мъртвите и да го поверят на грижите на брат Елфрик. Някаква тъмна фигура с нахлупена качулка се промъкна през групата, без да обръща внимание на протестите на братята. Когато стигна до трупа, мъжът отметна качулката и разкри грива от остри сиви коси, блестящи проницателни очи и наполовина скрито от гъста брада и мустаци лице. Той беше нисък, тантурест и вонеше като бунище.
— Нямаш право да си тук! — обади се брат Хамоу.
— Не давам и пукнат грош какво мислиш! — скръцна със зъби човекът. — Предупреждавах ви по-рано и сега пак ще ви предупредя. Демонът Мандевил е на свобода и Смъртта язди с неговата свита!
Корбет се засмя на себе си, познал неточен цитат от Апокалипсиса.
— И ти! — Пазача се обърна и посочи към Корбет. — Видях те да пристигаш. Ти си кралски пратеник, нали? Дошъл си да раздадеш правосъдие. Е, абатът е мъртъв.
Той огледа групата край себе си.
— Както миришеш, може и ти да си умрял!
Ранулф сграбчи мъжа за рамото, но отшелникът го отблъсна.
— Гледай ти! — възкликна той, впил поглед в Ранулф. — Хубавеляк, уличен побойник, виждал съм такива. Не си като господаря си, а? Колкото до миризмата ми, тя е, защото тялото ми зрее, — гласът на Пазача премина в драматичен шепот, — както и телата на монасите — за смъртта.
— Достатъчно! — намеси се Корбет. Той посочи послушниците: — Отнесете трупа!
Отшелникът се приготви да тръгне.
— Не, сър, ти ще останеш! — Корбет вдигна ръка. — И не желая да слушам протестите ти!
Сега Пазача се наду:
— Отивам там, където каже кралският пратеник! — заяви тържествено той. — И ще съм ти благодарен за стакан вино и малко месо, сочно и горещо, направо от шиша!
— Ще получиш всичко — Корбет го изгледа отгоре надолу, — само когато науча защо си тук. Ти не беше видял тялото. Откъде знаеш, че е белязано със знака на Мандевил?
Пазача изглеждаше смутен. Той понечи да си тръгне, обаче Ранулф му препречи пътя.
— Първо въпросите, после яденето! — заяви Корбет. — Приор Кътбърт, брат Хамоу, да се връщаме!
Корбет тръгна след послушниците, които понесоха трупа през портата на Юда и двора на абатството към белосаната лечебница. В едно помещение в дъното оставяха мъртвите, докато ги погребат. В средата му се намираше голяма дървена маса, наподобяваща касапски тезгях. На масички с подпорки, подредени край стените, имаше гърнета, кърчази и бурканчета с мехлеми. Гореше само една свещ. По разпореждане на Елфрик набързо запалиха няколко стенни факли, които придадоха още по-зловещ и призрачен вид на празното помещение със сводест таван. Поставиха тялото на Гилдас върху масата, където Корбет го разгледа по-внимателно. Без да обръща внимание на ужаса, застинал върху мъртвото лице, кралският служител забеляза, че дамгата с хералдичния знак е дълга около два сантиметра и половина.
— Била е прогорена с нажежено желязо, вероятно след като е бил убит — обяви Корбет.
Той обърна встрани главата и разгледа кървавата каша от онова, което някога е било страничната част на главата на монаха, а сега представляваше пихтиеста смесица от кръв, кости и мозък. Корбет се взря внимателно и с помощта на острия връх на камата си, извади от там няколко малки частици от камък. С помощта на Елфрик той обърна трупа по лице. В тила му напипа голяма цицина. Ръцете бяха прашни, но Корбет забеляза тесни морави белези по китките. Останалите се скупчиха около него: приорът Кътбърт, Хамоу, Елфрик, Ранулф и Чансън с Пазача помежду им.
— Бил е убит с камък — каза Корбет. — Камък, захвърлен с голяма сила отстрани към главата.
— Но, сър Хю… — Приорът Кътбърт се бе изправил, запушил с ръка устата си при вида на ужасната гледка. — Гилдас е бил войн, би трябвало да се е съпротивлявал!
— Не, мисля, че първо е бил ударен в тила, вероятно с тояга, и че е паднал зашеметен на земята. След това нападателят вързал ръцете му на гърба и хвърлил тежък камък встрани на черепа. После взел желязо за поставяне на дамги и поставил кървавия знак на челото. Но защо е всичко това? Кога за последен път са виждали Гилдас?
Приорът Кътбърт се обърна и прошепна нещо на Хамоу, който забързано излезе навън. След малко се
