беше влязъл в научен спор със стария си съперник архидякон Ейдриън и доминиканците от манастира „Блекфрайърз“ в Лондон върху природата на обладаването от демони и ритуала на тяхното прогонване. Спорът беше остър, но на ниво. Доминиканците поддържаха архидякона от „Сейнт Пол’с“, магистър Ейдриън Уолъсби, и твърдяха, че със заклинателството се прекалява и че обладаните от демони са по-скоро душевно болни хора, отколкото жертви на господарите на въздуха, демоните на ада. Абат Стивън реши да приеме предизвикателството и се канеше след три дена да проведе прогонване на духове в църквата на собственото си абатство. Кандидатът вече беше избран, мъж, потърсил помощта на абата и сега държан в строга изолация в килия близо до трапезарията. Преди пет дена архидякон Ейдриън пристигна в „Сейнт Мартин’с“. Той изглежда се бе отказал от упоритата си вражда с абата и твърдеше, че желае единствено да разпита обладания и да присъства на ритуала. Абат Стивън се беше съсредоточил върху предстоящата работа, докато миналото не нахлу грубо и жестоко в съзнанието му.
Той взе книгата и придърпа свещниците от позлатено сребро, за да може да чете по-лесно със специалното увеличително стъкло, което си бе купил в Норич. Опита се чрез думите да успокои мисълта си, обаче книгата внезапно падна обратно върху масата. Мрачното настроение го заля като вълна и го накара да потъне още по-дълбоко в стола си. Беше безполезно! Той бе обграден, затворен, хванат в капан. Въпреки топлината на стаята и пукащите в огнището цепеници, въпреки приятното ухание на дима от мангала, на абат Стивън му стана студено и той потръпна. Затвори очи и мислено се вгледа в изплувалото минало. Ако всичко това станеше известно? Ако го принудеха да направи публично признание? Какво щеше да стане тогава? Той не можеше да се възпротиви на заплахите на приора, макар това, що бе погребано, да не можеше да проговори. Абат Стивън затвори книгата и отиде до вратата. Провери дали е заключена и дали резетата са спуснати. Обиколи прозорците и провери дали всички са затворени. Взе кана с вино и бокал и ги постави върху масата. Напълни бокала до ръба и бързо го изпи. После взе връзката с ключовете, стана, отключи раклата с личните си вещи и вдигна капака. Вътре лежаха шлем, набедреници, ръкавици и нагръдник с неговия герб. Върху всичко беше положен бродиран колан за меч. Той го вдигна и се препаса с него, за първи път от повече от тридесет години. Стисна ръкохватката на меча и дръжката на дългата кама, с която се довършваше противника. Обърна се и видя отражението си в прозореца. Той ли беше или някой друг?
Абат Стивън свали колана от доспехите, пусна го на пода и падна на колене. Взираше се с очакване в открехнатия прозорец и видя там отново отражението си. В стъклото се виждаше и светлината от свещите и кандилата. В съзнанието му отекна една фраза от „Послание към коринтяните“ на апостол Павел: „Сега виждаме смътно като през огледало.“ Абат Стивън просто трябваше да погледне в огледалото, за да разбере какво е, що е направил и какво се е опитал да скрие. Затвори очи, но не можеше да се моли. Той въздъхна и се изправи: докато ставаше, вниманието му беше привлечено от светлината на свещ. За него ли горяха тези блуждаещи огньове или бяха просто отражение? Или легендата говореше истината? Нима тези странни светлини, които се появяват над блатата и мочурищата, са доближили толкова, че мъждукат пред собствената му килия, викат го навън и го заплашват?
Абат Стивън се върна до писалището си и седна. Взе пачето перо. Искаше да пише, за да се поразсее, но се чувстваше самотен и изплашен. Трябва да се съсредоточи! Изписа цитата от свети Павел, но го смеси с една своя бележка за блуждаещите огньове. В паметта му изплуваха думите на философа Сенека: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да отнеме смъртта му.“ Абат Стивън захвърли перото. Нощният вятър леко хлопаше по прозорците. Абатът скри лице в ръцете си. Той се взираше в мрака с невиждащи очи, а душата му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището на отчаянието.
ПЪРВА ГЛАВА
Nil posse creari de nilo.
Нищо не може да се създаде от нищо.
Приорът Кътбърт бе превърнал една от гардеробните в галерията, водеща към сакристията5, в траурна зала.
Белите гипсови стени бяха покрити със златисти и черни драперии. От двете страни на носилката имаше по три големи медни свещника с тъмнопурпурни свещи, специално отлети в свещоливницата на абатството. Към стената бе прикован огромен кръст. Плащаницата, покриваща трупа на абат Стивън, беше бродирана със сребърна нишка. На нея бе изобразено слизането на Христос в ада. Макар че бе късна есен, бяха намерили малко цветя и ги бяха поставили в сребърни вази във всеки ъгъл на носилката. Ароматът от мангалите, поръсени със суха мащерка, поддържаше въздуха свеж. Приорът беше горд, че се справи с толкова неща през четирите дни от смъртта на абата досега. Тялото бе измито, пречистено и подготвено за погребение. По-късно същия ден, веднага след пладне, щяха да отслужат тържествена заупокойна литургия в църквата на абатството. Приорът Кътбърт предупреди братята да не сплетничат. Абатството очакваше пристигането на представител на краля. Веднага щом откриха трупа на абат Стивън, пратеник от абатството взе два от най-бързите коне от конюшнята и замина за Норич, където кралят и дворът бяха спрели по пътя си през източните графства.
Приорът Кътбърт застана встрани и даде възможност на посетителите да приближат до носилката. Измъчваше го тревога. Беше очаквал кралят да изпрати граф или поне някой от приближените си барони. Вместо тях бе пристигнал високият, смугъл, мълчалив сър Хю Корбет, пазителя на тайния печат на краля, заедно с доверениците си, Ранулф-ат-Нюгейт, червенокосият секретар на Зеления восъчен печат с лукав поглед, и някой си Чансън, конюшник, странен на вид, леко кривоглед, със същинска грива от непокорни коси. По дрехите на тримата личаха следи от пътуването. Носеха тъмнокафяви кожени елеци, бричове със същия цвят, пъхнати в испански кожени ботуши за езда с високи токове. Звънтяха шпори, подрънкваха мечове и ками, когато се удряха в бедрата им. Все военни, каза си приорът, но те излъчваха спокойна самоувереност, и дори заплаха: особено Корбет — красив, гладко избръснат, с приятни черти, но с дълбоко хлътнали, мрачни очи. Човек, който не говори много, но слуша и вижда всичко край себе си. Той не бе се церемонил дълго. Веднага щом го въведоха в покоите на приора, показа пълномощното си с кралския печат и протегна пръсти, за да се види пръстена с английския кралски герб.
— Очаквахме някой друг… — промърмори приорът.
Корбет отметна мантията си и я подаде на Чансън. Ранулф стори същото и протегна ръце и крака, изтръпнали след толкова време, прекарано на седлото.
— Кого очаквахте? — попита Корбет и на лицето му се появи лека усмивка.
— Аз… аз… — Думите на Кътбърт замръзнаха върху устните му. — Желаете ли малко вино? Нещо за хапване?
Той посочи един стол на Корбет, но не обърна внимание на Ранулф. Не му харесваше циничният поглед на неговите остри, зелени очи.
— Не, благодаря. — Корбет отказа стола. — Пътуването беше тежко, но кралят изрично настоя веднага да видя трупа на абат Стивън и да поднеса почитта си. Ще бъда извънредно благодарен, ако мога да го видя незабавно.
Приорът побърза да се подчини. Той остана мълчалив, докато Корбет безцеремонно отметна покривалото. Абат Стивън лежеше ведър и успокоен в смъртта си, облечен в официалните си одежди. Тялото му бе поставено в отворен ковчег, преди да бъде отнесено в църквата. Приорът наблюдаваше внимателно Корбет: неговата гарваново черна коса, тук-там вече прошарена, бе сресана назад и пристегната на тила; лицето му беше по-скоро мургаво, но въпреки това бледо; ръцете, от които сега бе свалил тежките ръкавици, бяха поддържани, но с дълги и силни пръсти. Човек, който обича порядъка и точността, заключи приорът; връхната му дреха и бричът бяха от чиста вълна, ризата отдолу — безупречно бяла. Коланът за меча, който Корбет не бе свалил, както бе прието да се прави при влизане в абатство, беше от дебела кафява кожа; ножниците на камата и меча бяха украсени с червени и сини шевици. Приорът Кътбърт мислеше усилено, докато Корбет се бе загледал в мъртвото лице на абата. Да, беше чувал за този
