имам сериозен спор с лейди Маргарет Харкорт по въпроса кой притежава Соколовия ручей, откъдето ще трябва да вземаме вода за новата постройка. Брат Кътбърт, ти сам си посещавал лейди Маргарет по редица поводи: знаеш, че тя не иска да чува нито за мен, нито за това абатство. Бог знае защо, тя произнася с отвращение дори името ми и твърди, че вече съм нарушил правата й. Ако се опитаме да точим вода от Соколовия ручей, тя без никакво съмнение ще се обърне към Кралския съвет в Лондон.
Абат Стивън замълчаваше за известно време, а братята, насядали около голямата, овална дъбова маса, тихичко пъшкаха. Te се споглеждаха и вдигаха очи нагоре. По този въпрос бяха принудени да се съгласят с абата. Лейди Маргарет Харкорт бе отшелничка, вдовица, потънала в спомените и сънищата си, но беше и яростен противник на абат Стивън. Ако добитъкът или овцете на абатството навлезеха в земите й, ако някой прислужник от абатството скиташе по полетата й, тя започваше да се оплаква, че са посегнали на правата й. Може би живееше като дълбоко скърбяща вдовица, но опитните правници в Линкълн и Илай се вслушваха в лейди Маргарет. Накрая абат Стивън стигаше до най-впечатляващия си аргумент:
— А освен това там е и надгробната могила, кралският гроб в центъра на ливадата. Редно ли ще е да оскверним такъв гроб?
— Абат Стивън! — възразяваше приорът Кътбърт. — Откъде да знаем, че на това място наистина има кралско погребение?
— Не знаем — отговаряше абат Стивън. — Но според древните хроники, които се пазят в нашата библиотека, това е мястото за последен покой на Сигбърт, някогашен крал на тези земи, който воювал с езичниците от севера. Той покровителствал светата църква, пленили го и приел мъченичество, като бил убит в бой. Според преданието, по-късно негови последователи намерили трупа на Сигбърт и го погребали с почести в нашата ливада. Струва ми се, че е непристойно да обезпокояваме такъв гроб.
— Но можем ли да разберем със сигурност? — протестираше приорът. — Откъде можем да знаем, че там наистина е погребан някой? Ние сме собственици на ливадата, надгробната могила е притежание на абатството. Сигурно няма да има нищо лошо, ако прокопаем тунел в могилата и разберем истината? Ако Сигбърт действително е погребан там — триумфално продължаваше приорът Кътбърт, — тогава, като светец и мъченик, не може ли светите му мощи да бъдат пренесени в осветено погребално място, като например нашата църква? Тогава манастирът наистина ще стане място за поклонничество.
Абат Стивън поклащаше глава:
— Не е наша работа да го правим. Докато аз съм абат на „Сейнт Мартин’с“, това няма да стане.
Приорът Кътбърт се облегна на портата, загледа се в небето и се помоли за търпение. Думите продължаваха да отекват в съзнанието му:
„Докато аз съм абат на «Сейнт Мартин’с».“
Докога ли Стивън щеше да управлява манастира? Бивш войник, висок, енергичен мъж, той би могъл да бъде техен абат през следващите двадесет-тридесет години. Блянът на приорът Кътбърт щеше да се превърне в кошмар, години на безсилие, пропаднали очаквания и разсипани надежди. Приорът виждаше мислено новата странноприемница, нейните приветливи постройки, малък параклис и розова градина. Плановете на бившия каменоделец брат Гилдас, техния архитект, много го вълнуваха. Няколко пъти бе разговарял и насаме с абат Стивън, обаче отговорът винаги беше един и същ.
— Докато аз съм абат в „Сейнт Мартин’с“, Кървавата ливада ще се използва само за нашия добитък и за овцете.
Кътбърт тупна с обутия си в сандал крак. Кървавата ливада! Името беше много подходящо. Според местните хора, както и според старинните хроники, това беше мястото, където Сигбърт беше срещнал езичниците от севера и се беше сражавал с тях от зори до здрач. Армията му била разбита, обаче Сигбърт стоял там и се сражавал заедно с хората си, докато ги избили един по един. Сигбърт бил пленен и му предложили да запазят живота му, ако се откаже от Христа и приеме езическите богове. Сигбърт отхвърлил предложението и бил жестоко умъртвен. Приорът Кътбърт се взираше в огромната надгробна могила в центъра на ливадата. Дали това наистина беше гробницата на Сигбърт? Би искал да разбере. Той тръгна по заскрежената трева и спря пред оспорваната могила. Не обърна внимание на писъка на прелитащ бухал и стона на някакво диво животно, уловено в орловата папрат край Соколовия ручей. Приорът бе обзет от страх. Той не вярваше в таласъми и елфи, в призрачни горски жители или в духовете на покойници. Да, това беше мястото за вечен покой на Сигбърт.
Дали духът му бродеше из тази ливада? Или, което бе още по-лошо, духовете на неговите убийци? Приорът се опита да се освободи от тези мрачни бленувания. Веднъж беше измерил могилата: беше около три ярда висока и върхът й бе скосен под прав ъгъл. Вече бе измерил и страните, горе и в основата: пет ярда дължина, три ярда ширина. Какво би могло да бъде това? Приорът продължи да се взира в могилата. Дочу отново писък на животно и почувства как между плешките му избива пот. Огледа се наоколо. В лунната светлина сенките около дъбовете изглеждаха по-дълбоки, по-тъмни, по-дълги. Наистина, ще трябва да се върне при братството. Но какво щеше да стане в бъдеще? Той стисна ръце и затвори очи. В много отношения се възхищаваше от абат Стивън, но нямаше да се поколебае да използва някои средства, с които разполагаше, в битката за новата странноприемница. Приорът беше намекнал какво е видял в Кървавата ливада, но в отговор абат Стивън само го изгледа студено.
Кътбърт си тръгна. Беше прекосил половината от ливадата, когато чу някакъв звук и бързо се извърна. Имаше ли някой? После отново го чу — натрапчивия зов на ловджийски рог! Той се спря и задържа дъха си. Звукът отново отекна, пронизвайки нощта. Стомахът на Кътбърт се сви и той усети как потта му се вледенява. Значи разказите са верни! Защото кой би могъл да надува ловджийски рог в дълбоката нощ? Звукът сякаш отекваше от другата страна на ручея, откъм земите на лейди Маргарет; навярно някой от свитата й, пийнал повечко миналата вечер? Не можеше да бъде дух! Приорът не вярваше в призрачните ездачи и в демона Мандевил. Погледна обратно към могилата. Слънцето скоро щеше да изгрее и да пропъди нощта. Абатството „Сейнт Мартин’с“ щеше да остане, както и тази ливада, а привиденията, мернали се пред приора, щяха да се разсеят като дим. Може би бе дошло време да действа? Приорът се обърна, мина през „Портата на Юда“ и се отправи покрай църквата към килията си. Спря за миг в двора и се загледа в големите еркерни прозорци на килията на абата. Капаците бяха открехнати и през пролуката се процеждаше отблясък от свещ. Той мрачно се засмя на себе си. Абат Стивън също се бе отдал на размисъл. Навярно с времето ще се преклони пред силните доводи и злокобните заплахи на своя приор.
Абат Стивън също бе чул ловджийския рог. Той въздъхна, стана, отиде до еркерния прозорец и се загледа в нощта.
— Махай се! — помоли се той. — Моля те, престани!
Новият призив на ловджийския рог сякаш му се подиграваше. Той събуди дълго скривани спомени, погребани под годините монашеско служене: часовете на молитва, постенето, грубите власеници, бденията, влаченето по ожулени колене през дългия неф на църквата на абатството. О да, абат Стивън мислеше за миналото с неговите кошмари, преследващи го сънища, душевни борби и терзания, за сломеното си сърце. Дали покаянието му беше прието? Простил ли му беше Бог за греховете? Щеше ли да му позволи да продължи голямото си дело? А имаше ли Бог изобщо? Абат Стивън чу стъпки откъм двора долу и впери поглед през процепа на прозореца. Не можеше да различи неясната фигура, но знаеше, че трябва да е приорът Кътбърт. Абат Стивън се обърна и се запъти към малкия огън, който гореше в огнището. Сви се пред него и протегна ръце към пламъците.
— Може би трябва да се оттегля? — прошепна той.
Загледа се в малките подпори от двете страни на огнището с причудливи образи по тях, в съсухрените маймунски лица, всяко увенчано с рога.
„Бих могъл да се оттегля, размишляваше той, но какво ще стане тогава?“ Стивън не беше само абат, но и заклинател на епархиите Линкълн и Илай. Имаше работа, която трябваше да свърши, защо тогава трябваше да се отказва? Особено сега, когато приорът Кътбърт толкова се бе вторачил в тази ливада и новата странноприемница! Ръцете му се стоплиха. Абат Стивън се върна към дългото си полирана писалищна маса и седна. Пред него имаше един триптих, на централната сцена бе изобразен Христос на кръста, а на двете крила се виждаха Дева Мария и свети Йоан. Това беше любимата картина на абат Стивън. Той се вгледа в големия том пред себе си, който бе взел от библиотеката. До него лежеше лист велен4, на който си водеше бележки.
Това бе неговият свят; молитвите и старите ръкописи, рогът с мастило и пачето перо, парчето пемза и готовият пергамент. Абат Стивън беше голям майстор в изписването на буквите. През последните две години
