Посланикът от своя страна насочи разговора към сложните ходове на шотландската политика.
— Огледай се, Корбет. Тази зала е пълна с хора, които с най-голямо удоволствие биха прерязали взаимно гърлата си. Александър държеше здраво юздите им в железния си юмрук. Бог знае какво ще се случи сега!
— А ти какво предвиждаш? — попита Корбет.
— По-скоро ме питай от какво се боя — отвърна Бенстийд. — Ако начело на тази страна застане неподходящ крал, насилието, което ще избухне, би преляло като вълна и оттатък границата.
В себе си Корбет се съгласи с думите му. Припомни си земите, които бе прекосил на път за Шотландия. Огромни пространства незащитени равнини, изложени беззащитни на внезапни нападения, плячкосване и дори окончателно завоюване. Бенстийд се приведе над масата, защото искаше да продължи да говори, но осъзнавайки нарастващия интерес на съседите им по маса към разговора, изгледа многозначително Корбет и млъкна. Около тях разговорът вървеше на приливи и отливи. Корбет трудно разбираше говора на някои от сътрапезниците си поради акцента им и се задоволи да оглежда хората наоколо. Установи, че още една група мъже на отсрещната маса изглеждат някак откъснати от околните, а един от тях се взираше в гърба на Бенстийд с такава отровна ненавист, че Корбет се стресна. Той се приведе през масата и стисна ръката на Бенстийд.
— Зад теб седят неколцина мъже… — започна той шепнешком.
— Тези мъже — прекъсна го кисело Бенстийд, — са пратеници на краля на Франция, начело със своя водач, Амори дьо Краон. Дребен, напрегнат мъж с брада и увиснали мустаци, който вероятно ме гледа така, като че ли би ме убил на място?
Корбет кимна.
— Чудесно! — усмихна се Бенстийд. — Умишлено седнах с гръб към него. Дьо Краон никога не може да устои на оскърбление.
— Защо той е тук? — попита Корбет.
— По същите причини, поради които сме тук и ние — отвърна Бенстийд. — За да наблюдава развоя на събитията и да докладва на онзи лицемерен мръсник с каменното лице, Филип IV. Разбира се, има и други причини — Бенстийд се озърна и се приведе заговорнически през масата. — Дьо Краон сигурно се чуди за какво ли си говорим. Господарят му, кралят на Франция Филип IV, мечтае за две неща сега, когато Шотландия загуби един силен монарх. Първо, да влезе в съюз с шотландците, като по този начин попречи на нашия върховен господар да предяви справедливите си претенции към ангаийските земи, които сега се владеят от Франция. Второ — Бенстийд плъзна пръст по ръба на чашата си, — второ, Филип се надява Едуард да се опита да завоюва Шотландия, за да бъде въвлечен по този начин в тежка и продължителна война.
— А дали ще стане така? — поинтересува се Корбет с невинен тон.
Бенстийд направи гримаса.
— Не! — отвърна той. — Едуард Английски не поставя в уста хапка, която ще му преседне.
Корбет кимна и имаше намерение да продължи разговора, когато внезапно избухнала суматоха в другия край на залата привлече вниманието на гостите и ги накара да притихнат. Двама млади мъже с лица, пребледнели от пиене, се бяха изправили с ножове в ръка, и всеки чакаше нападението на противника. Корбет си мислеше, че става дума за обикновено пиянско перчене, но внезапно единият се хвърли напред. Избухна страшен шум, хората викаха, разхвърча се храна, търкаляха се чаши и кани, разля се вино и ейл. Гостите наставаха от местата си и започнаха да се бутат и блъскат един друг. И други от присъстващите наизвадиха ками и по всичко личеше, че предстои разчистването на не една и две стари разпри. Корбет си проправи път в тълпата и застана с гръб, опрян в една колона. Така и никога не можа да разбере какво се случи тогава, може би това бе един от миговете, когато колелото на Фортуна се завърта рязко, или пък ставаше дума за намеса свише и проява на Божие милосърдие. Чу се рязък тръбен звук, той се обърна в посока на звука и усети как една кама прелетя на косъм от бузата му и отскочи от колоната. Стреснат, писарят се озърна, но установи, че не би могъл да прецени кой е хвърлил камата. Наведе се и вдигна оръжието, което едва не се бе забило в гърлото му. Вероятно в тази зала имаше стотици такива, които хората носеха, за да режат храната си с тях. Корбет я пусна обратно на земята, тръбачите отново надуха бузи, и в залата нахлуха стражи с дълги копия, започнаха да кръстосват насам-натам и да възстановяват реда. Изправиха масите и пейките, свестиха изгубилите съзнание, а двамата младежи, чиято разпра предизвика бъркотията, бяха отведени, разкървавени и разчорлени, вън от залата.
Пиршеството продължи, но сбиването бе нарушило празничната атмосфера. Корбет седна отново на мястото си, опитвайки се да не обръща внимание на Дьо Краон, който се хилеше, като че ли внезапно бе научил нещо много забавно. Бенстийд, който също се върна, раздърпан и с изпоцапано лице, измърмори, че някой се е опитал да го наложи в суматохата, вероятно човек на французите, и че има намерение да си тръгва скоро. И други гости наставаха да си вървят, а двамата английски пратеници напуснаха местата си и тръгнаха насам-натам из залата, между различните групи. Аарон, телохранителят на Бенстийд, се появи изневиделица и двамата с господаря му излязоха. Корбет се извърна и видя, че и французите си тръгват. Присмехулната усмивка не слизаше от лицето на Дьо Краон. Бенстийд бе казал на Корбет, че не е необходимо да се връща в абатството и че може да спи в голямата зала заедно с други придружители на благородници, и Корбет бе приел с благодарност. Чувстваше се уморен, виното го беше хванало, а го обзе и страх — ако наистина го преследваше убиец, тесните улички на Единбург през нощта биха му предоставили нови възможности. Тълпата вече се разотиваше и писарят се озърташе за подходящо място за спане, когато Бенстийд се появи отново, този път придружаван от слаб, изгърбен човек с воднисти очи, червен пиянски нос и рядка брадица. Новодошлият бе облечен в пищни одежди с украса от жълта коприна, препасан със златист копринен шнур, много подобен на този, който ползваше самият Бенстийд, но непознатият го бе навързал на множество възли, за да не се плъзга надолу по дрехата му.
— Мастър Корбет — поде Бенстийд, — позволи ми да ти представя великия познавач на медицината, кралския лекар Дънкан Макеърт.
Корбет се взря в състареното от пиене лице и осъзна, че Бенстийд говори с присмех. Макеърт сигурно беше шарлатанин като мнозина свои колеги, които прикриваха незнанието си зад надути пози, странни лекове, астрологични предсказания и съставяне на хороскопи. Въпреки това се поклони почтително; Бенстийд каза на Корбет, че се надява да го види скоро и ги остави насаме, като кимна леко и смигна на писаря.
Корбет отведе Макеърт до най-близката маса, разчисти място и го покани да седне.
— Мастър Макеърт — поде той, докато наливаше две чаши вино, — много съм благодарен, че ме удостои с вниманието си. Разбрах, че ти си подготвил тялото на покойния крал за погребението. Питам се…
— Няма какво да се питаш, Корбет — отвърна с писклив глас Макеърт, сграбчи трескаво чашата си и започна да пие, сърбайки шумно. — Няма какво да се питаш. Кралят бе намерен от група конни стражи, изпратени от добрия епископ Уисхарт. Откриха тялото му на скалите под Кингхорн Нес; любимата му бяла кобила Тамезин лежеше наблизо — и конят, и конникът бяха със счупени вратове. Тялото на краля, заедно със седлото и сбруята, бяха донесени тук, в замъка.
— А други рани и счупвания имаше ли? — настоя Корбет.
— Разбира се — отвърна Макеърт. Дъх на вкиснало вино подразни обонянието на писаря. — Краката на краля бяха счупени, имаше рани и сжулвания от главата до петите, по цялото тяло. Сигурно съзнаваш, че кралят бе паднал не само от голяма височина, но и прибоят бе блъскал тялото му напред-назад из скалите — той сниши глас. — Лицето му беше маса от разкъсана плът, бе почти неузнаваем.
— Сигурен ли си, че е бил кралят?
Макеърт го изгледа. По подпухналото му от пиене лице плъзна странно изражение.
— О, да, беше кралят — той се засмя. Смехът му звучеше като конско цвилене. — Да знаеш, цялата история би харесала на краля. Беше луд по маскаради и театри — той въздъхна. — Само че игрите му продължиха прекалено дълго. Не, Корбет, Александър загина, когато падна от скалата. Тялото му беше сварено, плътта — отделена от костите, натъпкано с ароматни треви и запечатано в оловен ковчег. После го отнесоха в абатството Джедбърг и тленните му останки бяха положени редом с тези на предците му.
— Кога беше погребението? — попита рязко Корбет. Макеърт присви очи, сведе поглед към покритата с петна от вино маса, помърмори нещо на себе си, после каза:
