животни задръстваха улиците.

Шумът беше нетърпим — каруците се кандилкаха по неравните пътища, търговията вървеше, тук-там някой търговец дори сграбчваше Корбет за ръката, за да му предложи пай с месо, парче плат, прясна риба, уловена във Форт, или бадеми, стафиди и орехи, докарани от близкото пристанище Лийт. Корбет с мъка разбираше говора им и бе дълбоко благодарен за яката тояга, с която спътникът му толкова умело си проправяше път през тълпата. Минаха покрай старата църква „Сейнт Джайлс“ и прекосиха широка ливада, която водачът му нарече „Лаунмаркет“ — просторната площ обикновено се ползваше за панаири и празненства. Тук се изпълняваха и екзекуциите, затова гниещите трупове на четирима престъпници все още висяха на бесилката.

Продължиха нагоре по стръмния склон и най-сетне влязоха в замъка. Вътре ги очакваше невероятен хаос — прислужници сновяха напред-назад, крещяха и жестикулираха, каруци, натоварени с провизии, правеха опити да влязат или излязат през портата на крепостта. Коне се вдигаха на задните си крака и цвилеха, коняри и конярчета се опитваха да ги успокоят и да ги отведат. Въоръжени стражи с ливреи, украсени с кралския герб на Шотландия, се опитваха да въведат някакво подобие на ред, но положението не се облекчаваше от тълпата придворни, които също се навъртаха в двора и подвикваха всякакви нареждания към цяла армия прислужници в ливреите на всевъзможни благороднически родове. Корбет се обърна към водача си, за да го попита какво става, но човекът бе проявил здрав разум и се бе измъкнал незабавно. Тогава писарят сграбчи първият попаднал му прислужник, който се опитваше да отведе един кон към конюшните в другия край на двора, но глупакът така и не можа да разбере думите му.

Единственият отговор, който Корбет получи, бе неразбиращ поглед, съпроводен с няколко измърморени под нос ругатни.

Английският писар стоеше като вкопан в земята и се чудеше дали да не си тръгне, когато усети, че някаква ръка докосва леко рамото му. Обърна се и видя Джон Бенстийд, чието дружелюбно лице бе озарено от усмивка, която сякаш просеше извинение.

— Мастър писарю — каза той тихо, — благодаря ти, че пристигна толкова бързо. Хайде, да се махаме от тази бъркотия.

Корбет го последва и двамата прекосиха двора на крепостта. Английският посланик си проправяше внимателно път през тълпата, после го поведе по стръмна стълба нагоре в централната част на замъка. Изкачиха още доста стъпала и най-сетне Бенстийд въведе Корбет в малка, мрачна стая. В единия й ъгъл имаше сламеник, виждаха се още и обикновена дървена маса, димящ Мангал и няколко грубо сковани стола. Бенстийд въздъхна и посочи на Корбет един стол, а сам той се отпусна на друг, близо до масата и подпря глава с ръка.

— Какво се е случило? — попита Корбет. — За какво трябваше да се явя толкова спешно и каква е тази бъркотия?

— Съветът на регентите — поде уморено Бенстийд — свиква Великия съвет. Ние не сме поканени на него, но ще присъстваме на голямото пиршество след съвета. Канцлерът Уисхарт, епископ на Глазгоу, покани всички чуждестранни пратеници на празненството — той наля на Корбет разредено вино, сипа сетне и на себе си и отпи малко, докато изучаваше внимателно лицето на писаря.

— Имаш много дела, нали, мастър Корбет? — попита той.

— Да — отвърна тактично Корбет, — опитвах се да разбера какво точно става в Шотландия. Нашият крал и канцлерът — излъга той — ще бъдат много благодарни за всяко сведение.

— Е, и откри ли нещо?

— Не — излъга отново Корбет. — Александър III е мъртъв, загинал, когато конят му се подхлъзнал и паднал при Кингхорн Нес. Поднесох на вдовицата съболезнованията на канцлера, а сега трябва да остана тук, докато получа нови нареждания.

— Защо се интересуваш от смъртта на Александър? — настоя Бенстийд. — Да не би да мислиш, че около нея има нещо съмнително?

— Мисля — отвърна Корбет предпазливо, — че обстоятелствата около смъртта на краля са загадъчни и си струва да се проучат.

Бенстийд изду устни, после въздъхна.

— Внимавай, писарю — каза той. — Шотландците много мразят чужденците да си врат носа в техните работи — особено ако са „Сасенах“, както наричат нас, англичаните. Но това не означава да не проявяваш интерес към събитията. Нашият върховен повелител, кралят — допълни той саркастично, — е винаги готов да слуша клюки от чуждите кралски дворове.

Корбет реши да не обръща внимание на сарказма и да не се поддава на провокации. Взря се в добродушното, кръгло лице на събеседника си, в ярките му сини очи и осъзна, че Бенстийд просто се опитва да го въвлече в разговор.

— Защо се събира съветът? — попита той. Бенстийд стана и отиде до леглото в ъгъла. Повдигна сламеника и измъкна отдолу малка кожена кесийка — Корбет знаеше, че посланиците и писарите носят документи в такива кесии. Бенстийд огледа внимателно кесията, счупи печата, и извади отвътре малък свитък, който подаде на Корбет.

— Прочети това — подкани го той. — Това е черновата на доклада, който трябва да изпратя на краля. В него описвам положението в Шотландия така, както аз го виждам. Докладът не съдържа никакви поверителни сведения. — Той се усмихна и хвърли кос поглед към Корбет. — Поне засега. Хайде, чети!

Корбет разви свитъка и зачете, като пропусна обичайните любезности в обръщението:

„Джон Бенстийд до Негово Величество… и тъй нататък, и тъй нататък. Такива са новините от кралския двор в Шотландия. Негово Величество Александър III загинал, след като паднал с коня си от Кингхорн Нес през нощта на 18 март. Всеизвестно е, че кралят отивал при новата си съпруга, кралица Йоланда, която живее в един замък наблизо. Голяма скръб тежи над кралството, а също и опасения за близкото бъдеще. Както е известно на Твое величество, крал Александър бе женен за блаженопочившата ти сестра Маргарет. Децата от този брак, принцовете Александър и Дейвид, също са мъртви. Единствената жива издънка на рода е внучката на Александър Маргарет, наречена Момичето от Норвегия, дъщеря на норвежкия крал Ерик II, който взе за съпруга единствената оцеляла дъщеря на Александър III. Маргарет е само на три години, което едва ли е подходяща възраст да поеме управлението на кралството. Въпреки това, на 5 февруари 1284 година в Скуун5 Александър накара всички благороднически родове на Шотландия да положат клетва, че ще признаят Момичето от Норвегия за негова наследница, в случай, че тя остане единствена издънка на рода. Пратениците вече заминаха за Норвегия, където трябва да обяснят създалото се положение на крал Ерик и да го помолят да изпрати детето обратно в Шотландия колкото е възможно по-скоро.

Но опасността от размирици не е отминала. Никога досега жена не е седяла на престола на Шотландия, и немалко хора повтарят под нос, че съществува стара келтска традиция, според която след смъртта на краля властта поема най-близкият му кръвен родственик. Поради това сега в Шотландия престолът се клати, а короната е по-близо ту до единия, ту до другия големи благороднически родове със законни претенции към властта. Това са родовете Комин и Брус, сред които има мъже с кралска кръв, тъй като и двата рода произлизат пряко от Дейвид, граф Хънтингдън, прачичо на Александър III и внук на предишен крал. Между двата рода винаги е съществувала вражда, но сега те приличат на настръхнали хрътки, които се въртят и зъбят една на друга, готови да се впуснат в бой при първото предизвикателство от страна на противника.

Единствената сила, която ги удържа, е Църквата — тя е и единствената стройна организация в страната, която обединява множеството племена и разпокъсаното общество в единна държава. Двамина от висшите духовници, епископите Уисхарт от Глазгоу и Фрейзър от Сейнт Андрюс, отново призоваха всички прелати, абати, приори, както и графове и барони, и всички добри люде в кралството да се съберат в Скуун и да подновят клетвата за вярност към своята кралица отвъд морето, Момичето от Норвегия. Всички, под страх от отлъчване от църквата и вечно проклятие, се заклеха да поддържат и пазят мира в страната. Лордовете и висшият клир постигнаха целите си, съставяйки регентски съвет, който трябва да представя цялото благородническо съсловие на кралството. В Съвета влизат графовете Бюкън и Файф, сър Джеймс Стюарт и Джон Комин, и, разбира се, самите епископи. Трима от тези така наречени «Пазители» отговарят за реда и спокойствието в Шотландия на север от река Форт, а другите трима, особено Уисхарт, трябва да упражняват властта в южните земи. Хората приемат нещата такива, каквито са, макар да биха предпочели те да са

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×