да схване неизчерпаемата енергия и жизненост на прислужника си, както и способността му да се привързва страстно към всяка жена, която му хвърлеше влюбен поглед. Така или иначе, Ранулф бе тук, и докато Корбет се къпеше и сменяше дрехите си, се питаше как прислужникът му би могъл да го защити от убиеца, който явно го преследваше. Нападението в гората си беше опит за убийство, което потвърждаваше, че и камата, прелетяла край лицето предната вечер, не е била случайност.
Корбет прекара остатъка от вечерта в опити да систематизира всичко, което бе научил, но скоро осъзна, че затъва в нещо подобно на близкото тресавище, и че колкото повече се опитва да намери смисъл в наученото, толкова повече се озадачава. Не каза нищо на Ранулф за последните събития, а вместо това изслуша разсеяно описанието на престоя му в манастира Тайнмаут, докато се чудеше какво да предприеме оттук нататък. Като че ли бе редно да започне да съставя доклад до Бърнел. Така поне щеше да подреди проблемите, пред които бе изправен, и щеше да уведоми лорд-канцлера, че засега търсенията му не бележат никакво развитие. Но после отхвърли този план. Досега бе разговарял само с второстепенните действащи лица в трагедията завършила със смъртта на крал Александър III при Кингхорн. Сведенията, почерпени от Бенстийд и Дьо Краон, бяха ограничени. Може би най-видните личности в страната знаеха нещо повече и биха му казали, ако успееше да се добере до тях. Нещо повече, Корбет знаеше, че и Дьо Краон е наясно с едно — ако той продължаваше да разпитва тук и там, беше само въпрос на време Съветът на регентите да се намеси, да сложи край на търсенията му или дори да го пропъди от страната. Затова трябваше да действа бързо, за да намери нещо ценно, с което да се завърне в Лондон при Бърнел.
След вечерня, последната служба за деня, Корбет отиде при приора и го попита къде би могъл да види Робърт Брус. Приорът, който съвсем не беше глупав, се взря внимателно в Корбет и поклати предупредително глава.
— Внимавай, мастър писарю. Подозирам в какво си се набъркал. До мен достигат неясни слухове, клюки, дворцови сплетни. Времената са смутни, а ти си решил да ловиш риба в мътни, но дълбоки и коварни води.
Корбет сви рамене.
— Нямам избор — отвърна той. — Всеки от нас има своите задължения, и аз както всички останали. Не зная какво си чул и няма да те разпитвам. Не желая зло никому, а може би ще успея да постигна и нещо добро. Затова искам да се видя с лорд Брус.
Приорът въздъхна.
— Обикновено родът Брус обитава планинския си замък в другия край на страната, отвъд река Клайд, но заради скорошната смърт на краля, сега лорд Брус е отседнал близо до Единбург. В крайна сметка — продължи иронично приорът, — той не би искал някой да измъкне плячката зад гърба му. Говорят, че се настанил някъде в пристанището Лийт, достатъчно близо до Единбург, но същевременно удобно място за бягство по суша и море, ако нещата се объркат. Ще проверя дали това е истина и утре ще те уведомя.
На следната утрин камбаните на абатството забиха за утринната молитва. Корбет вече беше на крак и дори облечен. Той срита леко сънливия, мърморещ Ранулф, за да го събуди. Двамата се присъединиха към дългата върволица мълчаливи монаси, които се точеха към църквата. Когато те запяха псалмите, Корбет се присъедини към тях, чувствайки как вътрешното напрежение го напуска под въздействието на монотонното, хармонично песнопение. Ранулф седеше отпуснато на пейката до него, сумтеше и постоянно мърмореше. След като службата приключи, те закусиха в малката белосана трапезария, а сетне отидоха при приора. Той потвърди предположенията си от предния ден, че лорд Брус и хората от свитата му са отседнали в Лийт. Корбет и Ранулф незабавно се отправиха на път и излязоха през портата на абатството точно когато слънцето изгряваше. Движеха се доста бързо. Корбет се чувстваше освежен, макар все още да бе напрегнат. Радваше се, че дъждовните облаци се бяха разнесли, и се надяваше лорд Брус да е все още в Лийт, и да се съгласи да го приеме. Минаха през покрайнините на града, през все още тихите улички, и спазвайки подробните упътвания на приора, скоро се озоваха на широкия, утъпкан път към пристанището Лийт. Пътят беше вече пълен с каруци и товарни коне, които идваха към Единбург, за да донесат в града стоки от пристанището и провинцията. Коли, пълни с риба, плодове, месо, вълна от Англия и фламандско кадифе, се блъскаха, за да си проправят път. Каруцарите, потни и зачервени, ругаеха, всеки твърдо решен да влезе първи в града и да подготви стоката си за продан, преди градът да се събуди.
Корбет яздеше спокойно сред шумотевицата, без да откъсва поглед от Ранулф, който, след като спря да оглежда удивено всичко около себе си, започна да подражава на местния акцент, с което си спечели немалко мрачни и заплашителни погледи. Корбет му заповяда да мълчи и изпита голямо облекчение, когато най-сетне стъпиха на кривите калдъръмени улички на Лийт и се упътиха към малкия пазарен площад. Тук Корбет се зае да разпитва почтените граждани за дома, в който е отседнал лорд Брус със свитата си, като не пропусна да опише на Ранулф герба на рода Брус, с надеждата, че наблюдателният му спътник може да открие някой прислужник с такава ливрея. Но като че ли бе напълно невъзможно да научат каквото и да било. Много от хората, които спираха, почти не разбираха говора им, а Ранулф срещаше сериозни затруднения да проумява потока от твърд шотландски диалект, предизвикан от въпросите им. Накрая около тях се насъбра тълпа зяпачи, които, след като установиха, че са англичани, започнаха да мърморят и ругаят. Корбет се досети, че Лийт е пристанище, и следователно много от местните кораби влизат оттук в схватки с английските. Беше пропуснал, че това е нещо като необявена война, и прокле собственото си неблагоразумие.
Най-сетне решиха да се махнат от площада и тъкмо си тръгваха, когато внезапно бяха обкръжени от група внушаващи страх войници в пълно бойно снаряжение. Водачът им сграбчи юздата на коня на Корбет и му зададе въпрос, който писарят не можа да разбере. Човекът повтори въпроса, този път на ужасен френски. Корбет кимна. Потвърди, че е английски писар. Носел поздрави от лорд-канцлера на Англия до лорд Брус и се надявал могъщият лорд да го приеме. Вълчата физиономия на войника внезапно просветна в усмивка, която оголи почернелите му, изпотрошени зъби.
— Ами добре — отвърна той на френски. — Щом един английски писар моли да бъде приет от лорд Брус, все ще уредим някак тази работа.
Плъзна ръка под наметалото на Корбет и измъкна ловко ножа на писаря. Пъхна го в собствения си колан от дебела кожа с метални украси, и почти повлече коня на писаря през пазарния площад. Останалите войници ги сподириха, като през цялото време дразнеха Ранулф и се заяждаха с него, а той не им оставаше длъжен и ги удостояваше с поток от най-ужасни английски ругатни. Когато напуснаха площада, тръгнаха през същински лабиринт от улички, докато най-сетне се озоваха пред голяма, двуетажна къща с покрив от греди, чиято красиво резбована стряха бе надвиснала над малък двор. Корбет и Ранулф бяха смъкнати безцеремонно от конете и вкарани с побутване през голямата врата в къщата. Поведоха ги по един коридор, който отвеждаше към централното помещение, нещо като малка зала.
Корбет прецени, че това трябва да е домът на някой богат търговец. Брус вероятно го бе наел, а може и да се бе настанил тук, без да пита никого. Вътре беше чисто, по пода имаше килими, на едната стена висеше гоблен, а нахвърляните тук-там зелени клонки излъчваха приятен аромат. Имаше дори камина, пред която, в единия край на дълга полирана маса, седеше лорд Брус. Той ядеше някаква зеленчукова яхния и отпиваше дълбоки глътки от голяма, украсена с орнаменти чаша.
Брус дори не вдигна очи, когато Корбет и Ранулф влязоха. Само им посочи с жест да седнат на една пейка, докато той продължаваше да се храни шумно и лакомо. Най-сетне се оригна и избърса мазните пръсти и устата си в ръба на поръбената си с хермелин наметка. Стражът, който ги бе довел, отиде до стола му, коленичи и заговори на език, който Корбет изобщо не разбираше. Предположи, че става дума за рядък и напълно непознат нему келтски диалект. Все още го измъчваше страх, защото Брус, макар и прехвърлил седемдесетте, имаше репутацията на суров и жесток воин. Мъж с огромна амбиция, съчетана с подходящи дарби, страстно привързан към своя род, той имаше големи надежди за бъдещето на своя внук, дванайсетгодишния Робърт. Сега, когато Александър III беше мъртъв, той не пропускаше да подчертае, че родът Брус има най-основателни претенции към шотландския престол. Видът му още повече затвърждаваше репутацията му. Беше едър, с лъвска глава, стоманеносиви коси и остри, проницателни очи. Чертите на лицето му бяха жестоки и хищни, а същевременно беше очевидно, че този човек никога няма да се остави да бъде подведен, й че съвсем не се безпокои за последиците от постъпките си.
Войникът спря да говори. Брус кимна, отпрати го с жест и се обърна към Корбет.
— И тъй, мастър английски писарю — поде той бавно, — искал си да ме видиш. Защо? — Брус се взря по-внимателно в Корбет. — Видях те снощи — продължи той, — на пиршеството в замъка. Ти дойде заедно с
